в памет на Николай Ватов

- Полет-11 се удължава с 40 минути поради лошото време. Гравилетьт "Море на спокойствието - Елдорадо" ще се приземи в 15 часа и 20 минути. Желая на всички приятен ден. Погледнах часовника си и отново се отдадох на мислите и усещанията. Не ми беше скучно, въпреки че вече втори час висях в този нелош бар и чаках Хелена. Седях на една маса в ъгъла до голям изпъкнал прозорец, откъдето като от птичи поглед можех да наблюдавам вилнеещата навън снежна буря. Нямаше почти никой - само мъж и жена, които оживено разговаряха, но гласовете им не стигаха до мен. Навярно долу бяха пътниците за поредния полет - сред комфорта на креслата и видеоуредбите, на замайващите напитки... Не ме интересуваше. Аз не бях пътник. Исках да съм сам и се наслаждавах на самотата, спокойствието и уединението. Харесваше ми тихата нежна музика, стремглавият танц на снежинките, понесли със себе си диханието на зимата, и всичко земно, до което толкова отдавна не се бях докосвал. И тръпнещата мисъл за близката среща с Хелена.

Вече се канех да си поръчам нещо по-сериозно за пиене, когато го видях. Беше се приближил съвсем безшумно и сега учтиво питаше:

- Свободно ли е?

- Да, заповядайте - малко смутено отвърнах аз.

Непознатият седна и си поръча кафе. Имаше нещо необикновено в този човек. Не знаех какво е, но го чувствах - може би в начина, по който се усмихваше, може би защото избра моята маса в почти празния бар. Беше около четиридесетгодишен с прошарени коси и брада, и сиви очи, които гледаха особено. Когато заговори, забелязах, че гъстата брада

скрива някакъв белег, разсичащ долната част на лицето му.

- Ама че време, а?

- Да, не е много приятно - съгласих се.

- Всъщност това е нещо нормално за тези ширини. Свикнах с него и така дори ми харесва повече. Нали знаете, няма нищо по-хубаво от лошото време - засмя се той. - Пушите ли?

- Не, благодаря - отвърнах и отново се съсредоточих върху пейзажа навън.

- Вие сигурно сте пилот?

- Да - изненадах се - но Вие откъде...

Той пушеше и замислено гледаше ръкава на якето ми.

Разбира се, всеки можеше да се досети - само по емблемата на Астрофлота.

- Чакате ли някого?

- Да, приятелка. А Вие?

- Не. Понякога идвам тук, защото обичам да гледам гравилетите, когато излитат и кацат... - лицето му сякаш посивя, а гласът му звучеше самотно и тъжно.

После, за да разсее настъпилото мълчание, той попита: - Отскоро ли сте тук?

- Как да Ви кажа, пристигнах сутринта... от Алтаир. Сега съм в отпуск, но предпочитам слънцето и морето. Вероятно ще замина някъде на юг, а след това отново...

Не знам какво ме накара да го запитам: - А Вие бил ли сте някога в космоса?

- Беше отдавна... - отвърна той дрезгаво, имах чувството, че изведнъж е остарял с няколко години - ... в групата на Бел, може би сте чувал нещо за нея?

Смътно си спомнях това име, но само него, нищо повече.

- Занимавахме се с изучаването на Бета-2-Касиопея - малка планета от земен тип, на която разузнавателните сонди бяха открили следи от разумен живот. Всъщност планетата беше мъртва, по-точно унищожена, разбрахме го още първия ден ...

Кимнах, позаинтригуван от думите му, но той сякаш не забеляза, втренчил поглед през прозореца.

 - Това беше странно място - като че ли се намираш в Колорадо или в някоя от земните пустини. Плата и скалисти вериги опасваха грамадни пясъчни равнини. Песъчинките в този свят бяха абсолютно еднакви, нещо подобно на миниатюрни шлифовани диаманти. Бел твърдеше, че това е уникална форма на ерозия, дължаща се на необичайно силното магнитно поле, не знам. Планините бяха огромни, два или три пъти по-големи от земните, а небето - синьо, невероятно синьо, каквото никога не съм виждал. Въздухът беше подобен на земния, с една разлика - беше радиоактивен. Нарекохме планетата Ариана - на името на кораба, с който пристигнахме.

Бяхме дванадесет човека. В нашата група имаше всякакви специалисти - физици, биолози, археолози. Центърът нямаше намерение да поддържа постоянна станция, просто за шест месеца трябваше да откопаем от пясъците, каквото успеем, после щяха да ни приберат. Построихме базов лагер в подножието на един скален масив и започнахме изследванията. Работата беше тежка, но трябва да ви кажа, много интересна. Струваше ни се, че Ариана не иска да ни допусне до себе си. Бяхме принудени да подреждаме мозайка от липсващи парчета. Трябваше да ровим с часове като къртици за да намерим някакви безформени метални късове, полустопени от ядрената буря, бушувала тук преди двеста хиляди години, или ерозирали каменни скулптури, изваяни от ветровете и засипани от пясъците на пресъхнали реки. Мислещите същества, които бяха живели тук, са приличали много на нас, така разсъждавахме тогава и вероятно не сме грешали. Може би не толкова по строеж, защото не открихме никакви преки доказателства, по-скоро по психика и по нагласа към света. Строили са градове и машини, творили са изкуство, дори са летели в космоса, но не са успели да избегнат самоунищожението, за разлика от нас. И накрая са обезсмислили цялата еволюция на живота и разума.

Но макар и мъртва, Ариана беше красива. Сега, като затворя очи, я виждам отново. Сякаш скалите, пясъкът, вятърът живееха в някакъв свой недоловим и неразбираем ритъм ...

- Желаете ли нещо? - стресна ме услужливият глас на робота и аз разбрах, че отдавна държа в ръцете си празната чаша.

- Не. Всъщност, да - бренди с чай, ако обичате.

- Отегчавам ли Ви? - попита непознатият и запали нова цигара.

- Не, напротив. Странно, никога не съм чувал за тази планета.

- Никой не е чувал. Не съм луд - усмихна се горчиво той. - После ... за два месеца цялото това ровене ни омръзна до смърт. Нуждаехме се от информация за миналото на планетата, а така нямаше да ни стигнат и десет години. Тогава на Хансен - кибернетика на групата, му хрумна да използваме хроногенератор. Не знам дали сте запознат с теорията за хрононите - елементарните частици, носители на времето. Съществуват и генератори на хронони, но сам по себе си поток от такива частици не оказва почти никакво въздействие върху всеобщия ход на времето. Шумотевицата, която се вдигна около това откритие, бързо утихна, щом стана ясно, че практическата му стойност е равна на нула. Просто този път не водеше никъде. Вече не си спомням кой доказа, че достатъчно концентриран лъч от хронони би могъл, макар и в съвсем малка степен, да изкриви, тоест да ускори или забави времето в тази част от пространството. Последното зависи от локалните пространствени измерения.

Идеята на Хансен беше да комбинираме сноп от хронони С тримерни изображения на холограми, излъчени в даден район, например сред развалините на древен град. По този начин се надявахме да възбудим определен отрязък от време-пространството, съхранил в себе си тайната на отминалите събития. Според неговата теория трябваше да се получи нещо като резонанс, породен от естествения и изкуствено създадения от нас четиримерен континуум. Полученият импулс можеше да бъде записан и разшифрован. Мисля, че тогава единствен Хансен вярваше в успеха на своя план и никой не се отнасяше сериозно към него - просто всеки си имаше своите странности.

С него бяхме приятели. Той ме беше посветил във всички детайли и двамата седмици наред се подготвяхме за окончателния експеримент. Избрахме място за опита сред куп развалини в малка пясъчна долина. Пренесохме цялата апаратура с един всъдеход, разположихме хроногенераторите в полукръг, така че да се получи нещо като сцена или по- скоро арена, и започнахме.

Сега едно нещо си спомням ясно. Беше ужасно горещо. Ние се потяхме въпреки климатичните инсталации на скафандрите. Всичко, което се случи после, беше толкова невероятно, че понякога ми се иска да е било само лош сън.

Излъчихме серия от холограми, проследяващи човешката история - от неандерталеца до съвременния човек. След това започнахме да повтаряме всичко, като постепенно намалявахме интервалите между отделните емисии. В момента, в който изключихме захранването, не се случи нищо. Виждахме само потрепването на нажежения от слънцето въздух. После трептенето се усили, появиха се някакви странни ъгловати форми, които непрекъснато се променяха. Пред очите ни се избистряше непозната картина, пълна с движещи се сенки, цветове и звуци - миналото на Ариана оживяваше. И тогава се случи непоправимото... Мислете ме за луд, ако щете, сега това няма значение. Може пък и да сте прав. Бил съм пет години в лудница.

Силна кашлица заглуши последните му думи. Когато посегна да вземе поредната цигара, забелязах, че ръката му трепери. Запали и дълго стоя, зареял поглед в някаква далечина навън, където виелицата непрекъснато се усилваше. Вътре бе нахлул сумракът на зимния ден и воят на вятъра долиташе все по-настойчиво, въпреки дебелото стъкло и плътната изолация.

- Внезапно слънцето угасна, да, това е точната дума.

Сякаш ни удави океан от мрак, виждах само фосфоресциращия силует на скафандъра на Хансен. После блесна взрив от светлина и отнякъде заизвира страхотен оглушаващ писък. Изключих шлемофона си, но и това не помогна - звукът пронизваше до болка мозъка ми. Може би съм крещял, не си спомням. За последен път видях Хансен, паднал на колене в пясъка и обвил глава с ръце. После във въздуха се появи огромен смерч, в който се втурнаха скали, пясък и самите ние. Навярно съм се ударил в някакъв отломък, защото загубих съзнание - той замислено прокара пръсти по лицето си.

- Събудих се в базата. Спасителната група успяла да ме изрови изпод развалините полужив, с почти изчерпан кислород. Хансен беше изчезнал безследно, никой не го видя повече. Но още същата вечер аз го чух, по-точно той ми се обади от някакъв друг свят, в друго измерение, в който мисълта и сетивата му съществуваха независимо и можеха да преодоляват милиони парсеци разстояние за секунди.

Първите дни, когато още се възстановявах, ние разговаряхме много. Не знам защо, но аз бях единственият човек, с когото той можеше да общува. Хансен пътуваше и разказваше и всичко беше толкова невероятно. Докосвах се до неща, които просто не се побираха в представите ми за света. Водеше ме като малко дете за ръка из непознати места - потапях се във влажната джунгла на някоя планета, зъзнех от студ в пусти ледени светове, изтръпвах или се удивлявах на стотиците форми на живот, пръснати из галактиките. Вселената с цялото си величие, необятност и красота се разгръщаше пред очите ми. Спомням си, че още тогава се опитах да кажа на останалите за Хансен, но те дори не ме изслушаха, сметнаха думите ми за нелепа шега и аз не настоявах.

"Всичко, което се случи с нас, не е случайно - започна веднъж той, - а предупреждение на Ариана към нас, хората. Някога много отдавна тук е кипял живот, съществувал е разум, който е разрушил този свят. След всичко това Ариана е придобила нещо като условен рефлекс - да отхвърля всякакъв разум, независимо с какви намерения е дошъл. Тя реагира срещу нас и това е само началото, за нея ние сме болестотворен бацил, който трябва да бъде унищожен.

- Откъде знаеш? - попитах аз.

- Аз я разбирам. Вие трябва да си отидете оттук,"

Струва ми се, тогава не му повярвах особено.

Често колегите от станцията ме намираха сврян в някой ъгъл, унесен в мислените разговори с Хансен, които понякога продължаваха с часове. Те не ме разбираха, а и аз се стараех да избягвам срещите с тях, погледите и съжалителните им усмивки. Някак постепенно хората около мен престанаха да ме забелязват. Просто ме оставиха насаме с мислите ми и с него.

В началото на третата седмица Хансен се изгуби някъде.

Цели два дни не го чух и това ме разтревожи. С настъпването на зората той дойде отново. Поздрави ме както винаги, после дълго мълча и каза:

" - Бягай оттук! - Защо?

- Тя не ви иска. Предупреди всички. Изчезвайте, докато не е станало късно.

- Коя тя? - не разбирах аз.

- Ариана. Ще се опита да унищожи вируса на болестта, тоест вас. Още тази вечер. Бягайте!"

Почувствах, че ми казва истината. Веднага събрах колегите и им разказах за Хансен, за Ариана, за всичко. Опитах се да ги убедя, че трябва да напуснем планетата, но не успях - те не ми повярваха. Беше невъзможно да ми повярват. Отвърнаха ми, че Хансен е само творение на болното ми съзнание. След тези думи просто побеснях, сигурно съм настоявал, заплашвал и молил.

Дойдох на себе си, вързан за едно кресло с дебело синтетично въже. Навярно ме бяха натъпкали с успокоителни, защото се чувствах като парцал. В мозъка ми звучеше един познат натрапчив глас: "Дарк, бягай! Времето изтича, бягай!" Напразно се мъчех да открия някакъв изход. Нима бягството беше изход? А другите, нима бяха обречени? И този отвратителен вледеняващ страх, който бързо се просмукваше в мен, страх от смъртта, от неизвестното, разтворено в милиардите еднакви песъчинки и наречено Ариана.

Бягство. Приех изражението на покаял се, заявих, че съм уморен и че ще отида да поспя, и поисках да ме развържат. После, щом се освободих от въжетата, вече не можеха да ме спрат. Пробих си път с юмруци и се втурнах към ракетната площадка. Успях да нахлузя някакъв скафандър в движение и да се пъхна в една от сондите, преди да ме догонят останалите. Когато затръшвах люка след себе си, някой изтропа отвън по корпуса.

- Дарк, върни се, ти си полудял!

Стартирах моментално. Преди облакът от дим и пламък да обгърне пистата, видях фигурата на човека, опитал се да ме спре, сгърчена от огъня, простряна върху огнеупорната настилка. Дори не разбрах кой беше той - Солер, Бел или някой друг. Бях се превърнал в убиец, но в онзи момент не почувствах нищо, нито следа от угризение. Почти не мислех, страхът ме караше да действам като добре програмирана машина. Леката сонда бързо набра височина. И тогава, малко преди да се гмурна в пелената от облаци, се сбъдна ужасното предсказание на Хансен. Топящата се на обзорния екран станция внезапно потрепера. В следващия миг яростна тръпка нагъна пясъчната равнина. Някъде вдясно под мен сред сгромолясващите се скални грамади се появи огромна пукнатина, която бързо запълзя на север. Секунда по-късно „Бета-2-Ка'' не съществуваше, погълната от разлома. После в мен нещо се скъса, някаква дълго отстоявана крепост рухна. Помня, че се нахвърлих върху пултовете и започнах да ги троша и да ругая проклетата планета и нейната отдавна мъртва цивилизация. Плаках. Когато отново дойдох на себе си, навън блестяха само студените светлинки на звездите. Странно, но всичко ми беше безразлично, дори се смеех на смачканата си физиономия, която се отразяваше в едно от търкалящите се наоколо парчета стъклосплав. Поразмислих. Всичките ми другари бяха мъртви, само аз кръжах в орбита и проклинах себе си и съдбата. Трябваше да извикам помощ. Добрах се до автоматичната орбитална станция, където имаше достатъчно храна и кислород, и излъчих ес-о-ес.

Това беше кошмарен месец. Сам, с главоблъсканицата от хиляди въпроси, въпроси без отговор. Кой беше виновен - Ариана, ние или наивната ни самоувереност? Нима аз имах друг избор? Нима унищожението бе неизбежно? Хансен отново бе обсебил съзнанието ми и знаех, че не мога да избягам от него. Ние бяхме свързани. Нервите ми често не издържаха и аз избухвах. Не можех да търпя досадното люлеене в безтегловност - все едно, че висях над пропаст, в която исках да падна, а не можех. Еднообразният пейзаж навън, присъствието на Хансен и това безкрайно очакване бяха непоносими. Веднъж му казах да изчезва и никога повече да не се връща. Той си отиде, но не за дълго. Предполагам, самотата го убиваше. Изгоних го отново, но той пак се върна и така всеки път се връщаше и говореше, говореше, докато аз напразно виех и си запушвах ушите.

Когато пристигна спасителният кораб, бях на края на силите си - намирах се отвъд границата, разделяща реалността от халюцинациите. Разказах им всичко. Изслушаха ме внимателно, но едва ли ми повярваха. Самият аз не си вярвах. След това потеглихме към дома. Най-после можех да се отдам на съня в мекия пашкул на хибернационната камера. Но Хансен не ме забрави.

Пристигнахме. Настаниха ме в хубав слънчев санаториум някъде на юг. Носеше името "Център за следкосмическа адаптация". Всъщност си беше чиста лудница. Хранех се по три пъти на ден, веднъж седмично - основен медицински преглед, и така нататък, сам разбирате. А Хансен... той ме напусна след последния нервен пристъп, когато се опитах да се самоубия. Почти бях успял, обаче медицината днес е в състояние да възкреси и мъртвец. Спасиха ме и тогава той си отиде завинаги...

Там прекарах пет дълги години, за които не искам да си спомням. Беше отвратително. Щом излязох, се заинтересувах и поразпитах за Бета-2-Касиопея и Ариана. Отговориха ми, че такава планета не съществува, никога не бяха съществували и Хансен, Бел и другите, които загинаха там. А докато момичето от Центъра търпеливо ми обясняваше това, аз мълчах като някакъв идиот с отворена от учудване уста. Бяха потулили всичко, навярно заради собственото си безсилие... Повече не търсих - беше напълно безсмислено...

- Гравилетът "Море на спокойствието - Елдорадо" ще се приземи след тридесет секунди.

Дарк беше свършил и сега вяло пиеше кафето си. Бурята навън беше утихнала и през заскреженото стъкло се прокрадваха изтънели слънчеви лъчи.

- Ето, вижте това - каза той и извади от джоба си някаква кутийка, - то е от Ариана. Винаги съм искал да го изхвърля, но просто не мога.

Над бялата писта увисна пурообразното тяло на гравилета. Спусна се съвсем бавно, а от сребристото му туловище се изсипаха хора и забързаха към остъкления купол на летището.

- Ще ме изчакате ли за минутка? Само ще отида да взема Хелена - казах аз и се отправих към изхода.

Познах я веднага по обичайната ù разпиляна походка.

Тя вървеше сред пъстрата навалица с пуснати коси, по които блестяха капчици стопен сняг. Махнах ù с ръка и щом ме забеляза, направих ù знак и побързах да се върна при Дарк.

Но той си беше отишъл. На масата стоеше само кутийката, а от нея се бе посипал пясък - някакви странни, абсолютно еднакви песъчинки, нещо подобно на миниатюрни шлифовани диаманти, искрящи като живи под бледите лъчи на зимното слънце.