в памет на Николай Ватов

     Бижутерът - дребно старче с очила и приятни фини черти, замислено оглеждаше кристала, който му бях донесъл. Виждах, че по лицето му с всяка измината минута се изписва нескрито удивление. По някое време той хлътна в една вътрешна стая и почти веднага излезе оттам с дебел том в ръце. Положи го на масичката, отрупана с всевъзможни кутийки, лупи и някакви доста странни инструменти, и бързо запрелиства изпъстрените с цветни фотографии страници. След малко затвори книгата и навярно за десети път започна да изучава камъка.

   Търпението ми вече се изчерпваше, затова се изкашлях.

   - Ах, извинете, господине! - вдигна глава той. - Бях забравил за Вас. Разбирате ли, повече от тридесет години съм в този бизнес, но за първи път виждам такава красота. Няма съмнение, Вие притежавате необикновено рядък скъпоценен камък - диамант, който се отличава с изключителна чистота и качество. Доколкото знам, подобни свръхчисти кристали се синтезират само в лаборатории, но са много по-дребни и по-скъпи от естествените. Почти всички природни диаманти съдържат в различна степен примеси и онечиствания, които им придават неповторимост. Вашият камък също включва нищожен процент примес, какъв - не мога да кажа, защото за това са необходими по-подробни изследвания. Точно този странен примес го прави да изглежда такъв ... неземен.

    Горкият, помислих си, дори не подозира колко е прав. Как ли щеше да реагира, ако знаеше истината за кристала?

   - Интересува ме неговата стойност - смутолевих.

   - Изключително ценен е, господине, защото красотата му надминава всичко, което е известно. Преди малко прегледах някои образци, ето тук, в този албум - посочи бижутерът книгата, - но той не прилича на нито един от тях. Бих казал дори, че е единствен ... Да, питате за стойността му. Не мога да ви дам точен отговор, но приблизителната му цена е около милион и половина франка...

   - Какво? - не успях да сдържа изненадата си аз, това надминаваше и най-смелите ми очаквания. - Искате да кажете, че срещу него мога да получа милион и петстотин хиляди... в брой?

   - Да, господине. Познавам хора, които биха платили доста повече, за да притежават това съвършенство - бижутерът внимателно го постави в кутийката и с видимо съжаление я побутна към мен.

  - Всъщност нуждая се от пари - казах аз. - Но не искам да го продавам, поне засега. Възможно ли ще бъде да оставя диаманта на съхранение при вас срещу известен аванс?

   - Да, разбира се - оживи се човекът отсреща. - Ще трябва само да попълните този документ, а през това време аз ще снема две-три холоизображения. Все пак, ако решите да го продадете, ще се радвам да Ви помогна. Впрочем каква сума желаете?

    Нямах представа каква сума желаех. Знаех единствено, че съм останал без пукната пара.

   - Може би двеста хиляди ще ви устроят - продължи той, след като забеляза колебанието ми. - Съжалявам, но в момента просто не разполагам с повече. Нали разбирате, точно щях да затварям магазина и вие влязохте...

    Кимнах. Бижутерът изчезна с кристала някъде в дълбините на царството си и след малко изплува оттам с книжна чантичка и няколко дебели пачки банкноти. Сърцето ми заби лудо, когато ги сложи пред мен.

    Попълних и подписах документите, благодарих на старчето и излязох навън с поомекнали крака и един куп пари под мищница. Спрях такси и се прибрах вкъщи в приповдигнато настроение. Беше станало късно, здрачаваше се, затова позвъних на един нощен ресторант, чийто номер изрових от указателя, и поръчах вечеря. После с Чарли си направихме малък пир. Бутилка отлежало бордо, блюдо от омари, салата и десерт за мен и някакъв много специален котешки деликатес за Чарли, който той излапа с огромно удоволствие. Беше чудесна вечер - от месеци насам не бях прекарвал толкова добре. В онзи миг дори не подозирах, че съвсем скоро съдбата ще ме сблъска с чудовищен кошмар.

    Беше петък следобед. Чарли както обикновено дремеше, свит на леглото, а аз настървено дописвах последната глава на книгата си. Отпуската ми изтичаше след два дни и бях решил да прекарам уикенда сред тишината и чистия въздух на Алпите - в една малка хижа, където преди години бях ходил с приятели. Просто си мечтаех за това пътешествие. Чувствах се отровен и омаломощен от праха и горещините на големия град.

    Най-после поставих последната точка, извадих листа от пишещата машина, сложих го в папката при останалите и я затворих. Сега заслужавах малко почивка.

   Излязох на терасата с кутия бира в ръка и запалих цигара. Мислите ми неусетно се насочиха към прохода. Всъщност напоследък се улавях, че доста често мисля за него. Няколко пъти дори проверявах дали не се е стопил и изчезнал, но невидимата еластична плоскост, която дявол знае какво точно представляваше, беше там - леко пулсираща при допир. Не смеех да продължа по-нататък. Светът от другата страна ме плашеше и привличаше едновременно, но си оставаше чужд. Там нямаше място за мен или друг човек, освен може би за Чарли. Той продължаваше да води своя таен живот някъде отвъд странната бариера, която вярвах, не беше единствена. Имаше и други проходи, водещи към други светове - недостъпни поради несъвършените ни сетива. И навярно така беше по- добре, иначе унищожението би било неизбежно. Човекът още не беше дорасъл за това.

    Без да искам, си спомних първата ни среща с Чарли.Стоеше на металния парапет в най-тъмния ъгъл на балкона и ме наблюдаваше. Изведнъж разбрах - той беше дошъл оттук, чудно, че едва сега осъзнавах този факт. Пристъпих напред и несигурно зашарих с отворена длан из въздуха. Бях готов да се откажа, когато почувствах познатото слабо затопляне и едно едва доловимо съпротивление. Внимателно плъзнах ръка нагоре и надолу и вече бях сигурен. Това беше проходът.

    И досега не знам защо направих котешкото заклинание.Отлично разбирах, че е лудост, че се хвърлям с главата напред в неизвестността и все пак любопитството се оказа по-силно от разума. Усетих леко замайване, после мъглата в съзнанието ми се разкъса и дъхът ми спря.

    Намирах се в свят, толкова различен от земния, че неволно ме побиха тръпки. Имаше нещо зловещо и неестествено в безкрайното море от скали, които ме обграждаха и се простираха докъдето стигаше погледът ми - чак до нащърбения хоризонт. Стоях в центъра на неголяма, полукръгла площадка, осеяна с каменни отломъци - част от гигантски скален масив, по-скоро каньон, чиито гладки сиви стени се издигаха отвесно нагоре, като че до самите висини. Тук-там времето беше изплело паяжина от пукнатини, нашарили тази колосална природна архитектура. Нищо не беше в състояние да промени впечатлението за една смазваща монолитност, сякаш гледах през очите на мравка. Дълбок пролом разделяше тази страна на каньона от срещуположната, където на разстояние от около половин миля се изправяше същата непристъпна стена. Навярно катаклизъм беше сринал горната ù част, защото оттук изглеждаше по-ниска и по-неравна. На няколко места между отделните разломи стърчаха каменни колони, подобни на великански пръсти пилони, замръзнали навеки в гротесков устрем нагоре към ослепително синьото, приличащо на изрязано небе. Далеч зад тях се виждаха сивосинкавите зъбери на планинска верига. Неуверено, като насън се приближих към края на площадката и спрях зашеметен. Отвъд се спускаше някаква чудовищна бездна, от която струеше студ и чието навярно километрично дъно тънеше в непрогледен мрак. Потреперих и отстъпих назад - още миг и имах чувството, че пропастта ще ме всмуче в себе си. Избрах един по-едър камък и го хвърлих в нея. Преброих до девет, когато до слуха ми достигна ехото от слаб плясък, като че ли там долу течеше река. После отново стана съвсем тихо.

    Омаломощен от гледката, приседнах на един издаден ръб. В този странен свят нямаше нито една тревичка, нито едно живо същество - нищо, освен скали и пустота. Помислих си, че сигурно така би изглеждала Земята, ако на нея никога не се беше зародил живот. Всичко в него беше потискащо. Дори дълбоката като в кладенец тишина тежеше непоносимо.

    Слаб шум зад гърба ми ме накара да се обърна. Едно камъче се изтърколи по склона и тупна в основата на скалата. Точно там, където отвесната базалтова стена се раздробяваше и отстъпваше място на площадката, на която се намирах, тъмнееше малък отвор. Не бях го забелязал веднага, защото над целия далечен ъгъл беше легнала сянка. Завзирах се нататък, но не успях да различа нищо повече от натрошени парчетии и късчета сгъстен мрак.

   Внушаваш си, помислих си аз за да се успокоя, но безуспешно. Смътно долавях опасността, стаена в покривалото на сянката. Изведнъж ми стана горещо. Слънцето, което сега беше точно над мен, скоро щеше да потъне зад надвисналите горе скали и тогава... Усетих страх и непреодолимо желание да се махна оттук веднага. Станах и се напрегнах да си спомня къде трябваше да се намира проходът. Сетих се, но когато пристъпих към странно белеещия се отломък, в който се бях спънал при пристигането си, страхът ми се превърна в ужас. Едва сега си дадох сметка, че това не е камък - по-скоро приличаше на отдавна оглозган череп. Нервите ми не издържаха и започнах да ругая, докато напразно търсех прохода, но той сякаш беше изчезнал. Или може би се намираше една крачка по-нататък - в самата линия на сянката, която неусетно растеше и вече беше погълнала половината от тясното пространство.

     Така и не направих тази крачка и това ме спаси. По- точно - опитах се, но едно неуловимо като полъх движение, което дори не осъзнах, почти докосна лицето ми, после инстинктът за самосъхранение ме изхвърли назад. В този кратък миг почувствах смразяващата близост на смъртта и зърнах топката сгъстен мрак, появила се сякаш от нищото, за да ме сграбчи, сдъвче и изплюе, както се беше случило с неизвестното същество преди мен. Докато падах, видях как очертанието на сянката се огъна напред, сякаш подвластна на този нечовешки устрем, и изкрещях. Помислих си, че това е краят, но нещото не успя да ме достигне. Оттегли се безшумно и се разпръсна и утаи в тъмата сред камъните. Поех си дълбоко въздух и отново се взрях в плътния полумрак. Не можех да го различа, но знаех, че е някъде там. Дебнеше ме. Надигнах се и се изтеглих към ръба на скалната тераса. Левият лакът ме болеше, сигурно го бях натъртил при падането. Бърз поглед ме убеди, че съм попаднал в капан - от едната ми страна зееше бездна, в другата чакаше спотаен невидимият хищник. Поне засега усещах, че съм в безопасност. Слънцето изсипваше безмилостно жар над главата ми, но му бях благодарен.

     Трябваше да направя нещо, но какво? Не разполагах с много време, докато черният език на сянката, неумолимо пълзящ към мен, залее тясната площадка. Десет, петнадесет минути или половин час, имаше ли значение? Щеше постепенно да ме изтласква към пропастта, докато... Прогоних лошите мисли и закрачих напред-назад. Със сигурност знаех едно - нещото, пропило мрака, се боеше от светлината, иначе отдавна да съм мъртъв.

    Вероятно има някакъв изход, помислих си. Щеше да бъде глупаво да свърша така, далеч от всички, в един напълно чужд и жесток свят, за чието съществуване преди час дори не подозирах. Разбрах, че съм безсилен - не можех да достигна прохода, откъдето бях дошъл, нито имах криле да полетя. Седнах отчаян почти на ръба на терасата и заковах поглед в линията на сянката, напредваща бавно, милиметър по милиметър. Страхът отново се просмука в мен, сграбчи ме за гърлото и ме разтресе. Докопах някакъв отломък и го запратих в мастилените очертания. Камъкът глухо изчатка при удара си в скалата и се свлече надолу. Бях сигурен, че и оръдие не би ми помогнало. Срещу съществото, скрито там, човек не можеше да се бори. То като че ли не беше материално, а сякаш изникваше от самия мрак.

    Сянката вече се беше приближила на около педя от мен.Изтеглих се съвсем накрая, стараех се да не поглеждам към бездната, защото просто с гърба си усещах огромната ù притегателна сила. Почти се слях с базалта, замръзнах. Слънцето горе залязваше зад каменните грамади. Мракът, който след малко щеше да обгърне всичко, стана още по-гъст и лепкав, а въздухът затрептя едва забележимо от внезапно напрежение. 

    - Огън! - отпечата се мисълта в съзнанието ми. Господи, защо не се бях сетил по-рано, нали то се боеше от светлината! Бързо смъкнах фланелката си, после извадих от джоба си запалката и с треперещи пръсти натиснах бутончето. Изстинах, защото тя не запали, само проблесна жълтеникава искра.

   - По дяволите! - изкрещях аз и защраках като бесен, но напразно.

   И тогава то отново ме атакува. Нямаше търпение да ме докопа, а и аз не можех повече да отстъпвам. Инстинктивно се дръпнах назад, но загубих равновесие и направих последно отчаяно усилие да се задържа, макар да знаех, че е безсмислено. Бездната се отвори под мен като черна паст и аз политнах в празното пространство, размахал безпомощно ръце. В последния миг улових издадения скален ръб и се вкопчих в него с цялата си безнадеждност. Увиснах надолу като насекомо - на несигурния перваз на тази чудовищна стена. Острата твърд на камъка се впи болезнено в дланите ми, но почти не усетих. Заудрях с крака с надеждата да намеря някакъв процеп или издатина, на която да се закрепя, но скалата беше като полирана. Замрях в напрегнато очакване. През съзнанието ми препусна хаос от картини и мисли. Една тясна слънчева ивица, покриваща пръстите ми, все още ме закриляше, но чувствах присъствието на топката сгъстен мрак и долавях приглушеното ù сумтене. Силна болка преряза лявата ми китка. С мъка се удържах да не падна, но отмалелите ми пръсти бавно започнаха да се изплъзват.

    После се случи невероятното. В плътните мастилени очертания на сянката изплуваха две зелени немигащи зеници. Нещото се опита да ги сграбчи, но те ловко отскочиха встрани и се стрелнаха напред. Миг по-късно върху рамото ми се приземи Чарли. Едно мълниеносно махване с лапа и всичко изчезна. Попаднахме в друг свят.

    Не повярвах на очите си, толкова бях объркан. Приличаше на невъзможен, приказен сън. Лежах на брега на някакво море, а край мен леко се поклащаха вълните. Обгръщаше ме спокойствие и тишина. Притихнах, онемял от красотата, която бликаше от всяка песъчинка на този свят, изпълнен със светлини и цветове, толкова ярки и фантастични, сякаш излезли изпод четката на художник. Те създаваха усещане за невероятна дълбочина - като че се намирах във вътрешността на огромен кристал и всичко наоколо искреше - мекожълтият пясък, големите сини камъни, пръснати по брега, и по- дребните, преливащи в цветовете на дъгата, които се поклащаха като живи под прозрачната повърхност на водата.

  Изправих се и нерешително пристъпих напред. Боях се, че цялото това великолепие може да се стопи и изчезне. Съприкосновението с топлата вълна, заляла краката ми, беше неочаквано, просто липсваше рязка видима граница между сушата и морето. Приличаше на милувка. По-навътре оранжевата крайбрежна ивица неусетно преминаваше в наситеночервено, после в яркосиньо и най-далеч, докъдето стигаше погледът ми, в искрящозелено - един трептящ жив изумруд. Призрачна ефир на мъгла забулваше хоризонта, накъдето и да се обърнех. Сякаш се намирах в измерение, в което властваше съвършената хармония, ненарушавана от ничие присъствие. Всичко изглеждаше чисто и недокоснато. Пясъкът, морето и скалите излъчваха всепроникваща радост и свобода, които изпълваха тялото ми и преливаха навън, за да ме потопят в странното си вълшебство. Предадох се на зовящото топло море и не след дълго плувах, гмурках се и събирах камъчета - като онова, което ми беше донесъл Чарли, дори по-красиви, обагрени в най-приказни тонове, смеех се, забравил тревогите, лошите спомени и огорченията, забравил дори кой съм. Чувствах се пречистен.

    Излязох на брега изтощен, но истински щастлив и легнах на мекия пясък, докато четирикракият ми приятел, увлечен в игра, възбудено се стрелкаше и се криеше зад камъните. Сега разбирах какво означава за мен той - беше ме изтръгнал от ноктите на смъртта и ми бе доверил този прекрасен свят.

    - Чарли - повиках го.

    Приближи се с бавна стьпка. Очите му светеха с особен блясък, искряха. Вдигна едната си лапа нагоре и ме погледна така, сякаш искаше да каже "Никога вече не прави това!" Притиснах малкото мъркащо същество към себе си и му благодарих - то ми беше по-скъпо от всички съкровища.

    Още веднъж посетихме с Чарли Искрящия свят. Тогава срещнах Ане-Мари. Слабата ù фигурка се открояваше на фона на жълтата пясъчна ивица. Нереален, призрачен силует. Когато я видях, просто не повярвах - нали това място беше известно само на нас двамата с Чарли. Тихо се приближих към нея. Страхувах се, че може да се изплаши и да избяга, но тя дори не ме забеляза. Стоеше права и неподвижна, вглъбена в мисли, с поглед, зареян в някаква невидима за мен далечина, и кротките вълни миеха босите ù крака. Плахо я докоснах- тя трепна и рязко отскочи назад. Цяла минута ме гледа с недоверие и страх, после проговори.

    - Кой си ти? - попита ме с един много странен акцент.

    Докато се чудех какво да ù отвърна, успях да я разгледам. Сигурно не беше на повече от седемнадесет години. Имаше смолисточерни дълги коси, скрити под избелялата груба тъкан на нещо като шаячна риза, с която беше облечена. Красиво нежно лице с правилни черти и невероятно пъстри, някак тьжни очи. Някакво коте, което в първия момент взех за Чарли, се прокрадна край мен и скочи на рамото ù.

    - Казвам се Ив Брент. Вирусолог - отвърнах. - А ти?

    - Ане-Мари.

    - Откъде имаш това? - попитах и посочих розовеещия на едната ù скула малък белег.

   - Оръжейникът ме удари, задето се съпротивлявах. .. когато ме водеха към кладата ... Бела ми помогна да избягам. - тя протегна ръка и погали котето, което продължаваше да ме изучава с любопитство. -. Помислих, че си един от войниците, но виждам, че не си. Говориш различно. какво значи Вирусолог? - прозвуча неуверено въпросът ù.

    Господи, възможно ли беше? - запитах се. С мъка разбирах думите ù, сякаш използваше някакво забравено древно наречие, но догадката, осенила съзнанието ми, започваше да се превръща в увереност.

    - Твърде сложно е за обяснение. Но откъде идваш?

    - От низините на Фландрия.

    - Коя беше годината? - попитах с пресъхнал език.

    - 1437. В града плъзна чума, която покоси много хора. Тогава започнаха да издигат клади... Обвиниха мен за черната смърт, наричаха ме вещица и съвокупителка с дявола, убиха мама и брат ми с камъни, а мен искаха да изгорят жива... Но тук не могат да ме открият. Те не знаят котешкото заклинание. Ти как намери пътя дотук?

    Потръпнах, когато си представих какво е трябвало да преживее. Тя беше избягала от тъмната епоха на Средновековието, време на насилие и смърт, суеверие и жестокост, в чиито плен човечеството се задушаваше - едно беззащитно крехко създание, залутано в неизвестните още светове и водено от черното коте, стъпило на рамото ù, навярно единственото близко същество, което ù бе останало. Тя никога нямаше да се върне там, осъдена на вечно изгнание. Беше чудо, че изобщо се бяхме срещнали.

    - А ти? - повтори въпроса си тя.

    - Аз идвам от едно по-добро време. С Чарли.

   После часове наред седяхме и си приказвахме.Обрисувах ù моето настояще - стори ù се като пълен с чудеса сън, а тя ми разказа за десетките невероятни места, из които беше скитала. Съществуваха безкрайно много светове, разместени в пластовете на пространството и времето - някои непонятни и враждебни, други по своему красиви, но всички те еднакво недостъпни и различни.

    - Трябва да тръгвам - каза накрая Ане-Мари. - Налага се да потърсим храна с Бела преди да се е стъмнило съвсем.

    - Защо не дойдеш с мен? - попитах я.

    - Не сега. Трудно ми е да ти отвърна защо, просто трябва да помисля. Ти си първият, с когото разговарям... - в очите ù блесна сълза. - Но знам, че ще се видим отново. Ние често идваме тук.

    Така се разделихме. Гледах след нея, докато стройната й фигура се стопи в мъглата. С нетърпение очаквах следващата ни среща.

     После Чарли изчезна - внезапно и задълго. Нещо ми подсказваше, че този път е завинаги. Дните се нижеха един след друг скучни и еднообразни. Септември изтече, а с него и лятото, октомври връхлетя с порой от студени есенни дъждове, които се изливаха непрестанно от надвисналото небе. Сутрин се събуждах с един горчив метален вкус в устата, причинен от прекомерното пушене, и затъвах в тресавището на сивото безрадостно всекидневие. Не знаех кой съм и къде съм, живеех в някакво особено състояние на безтегловност, нарушавано за кратко единствено от спомена за Чарли, Искрящия свят и Ане-Мари. Мисля, че бях влюбен в нея. Чувствах, че животът ми внезапно се е преобърнал и вече нищо не можеше да бъде както преди. Престанах дори да ходя на работа и се затворих в къщи самотен и отчаян. Всичко ми се струваше глупаво и безсмислено. Улавях се, че часове наред седя неподвижно и мисля за Искрящия свят или съзерцавам камъчетата, които бях донесъл оттам. Не можех да го забравя, даже да исках. Понякога отивах и слагах дланта си върху невидимата пулсираща плоскост и само разумът бе този, който ме спираше да не направя котешкото заклинание. Споменът за мъртвата скална пускош, изпълнена с дебнещи сенки, не беше избледнял в съзнанието ми. Някъде дълбоко в мен още тлееше пламъчето на надеждата, че Чарли ще се върне - напразна, но тя ме крепеше да не рухна изведнъж. Отлично разбирах, че се самозалъгвам. Никога вече нямаше да видя малкото черно коте, което навярно скиташе из други вселени...

     Времето лекува, беше казал някой. И наистина, като че ли бавно се съвземах. Наскоро получих писмо от института. Недоумяваха какво ми се е случило и ме канеха да се върна отново на работа. Около публикацията ми се беше вдигнал голям шум. Приех и реших - завръщах се към купища от книги и ежедневни спорове с будилника - като в онези стихове, не помня вече името на поета.

    Онази сутрин станах рано, избръснах двумесечната си брада и се замотах около бюрото, за да сложа в ред планината от папки и книжа, когато в дебелия слой прах на пода, нечистен отдавна, зърнах. .. котешка следа! Наведох се учуден и тогава сякаш с гърба си долових едно познато присъствие. Невярващ се обърнах и... Чарли ме изучаваше с наострени уши.

   Беше малко пораснал и понаедрял. Разбрахме се само с погледи. Черното коте скочи на рамото ми и измърка, после махна с лапа във въздуха. И ние преминахме...