в памет на Николай Ватов

 

    Неочаквано залитам и се подпирам на потъмнялата стена под свода на каменна арка. Толкова съм объркан. Сякаш живея в два свята едновременно. Но не знам кой от тях е истински.

    Продължавам да крача. Излизам на широка улица, която се спуска към търговския център на града. Това личи от редицата малки магазинчета с лъскави витрини, наредени от двете ù страни, и от случайните минувачи. По-надолу върху открита каменна тераса е кацнало кафене. Нисък парапет разделя това човешко общество от пропастта, в дъното на която шосето се гмурва под хълма. Вървейки, долавям откъслечните разговори на хората, насядали под разноцветните чадъри. Как бих искал да съм като тях! Поколебавам се миг-два и решавам да вляза.

   Двете ченгета изникват пред мен толкова внезапно, че не успявам да реагирам. Спирам и замръзвам на място, те са въоръжени.

    - Спокойно, мистър - казва единият с равен глас, - проверка на документите, ако обичате...

  Изчаквам го да се приближи, пъхнал ръце в джобовете. Сигурен съм, че ще направят грешка. На лицето ми е изписана съвършена маска на спокойствие и нехайно учудване и тя го подвежда. Той неволно сваля пистолета и в същия момент юмрукът ми профучава и се забива в стомаха му - онзи се свлича долу с широко отворена уста, а аз се хвърлям встрани, защото другият открива по мен огън и паважът се нагорещява от куршумите. Стрелям само веднъж, не искам да го убивам. Човекът изстенва и се улавя за рамото, където разцъфва кърваво петно. Ставам, хуквам към стълбите и след миг се озовавам на терасата. Блъсвам някакъв сервитъор, който се изпречва на пътя ми - наоколо се разлетяват чинийки и чашки с кафе - и продължавам нататък - по следващото стълбище, виещо се по склона до самото шосе, но още на първата площадка спирам. Някакви типове се опитват да ме пресрещнат, прескачайки по няколко стъпала наведнъж. Втурвам се обратно нагоре. Разговорите на хората от кафенето са секнали и тишината тегне във въздуха. Усещам се пронизан от погледи като прокажен. Изчаквам, сигурен съм, че тук няма да се решат да стрелят - има прекалено много хора.

   Виждам напредващите от двете страни въоръжени мъже. Докато се колебая какво да направя, един усилен през рупор глас изкънтява:

    - Моля, никой да не става! Нека всички запазят спокойствие! Това е полицейска акция...

   Прозвучава писък. Някаква жена припада на стола си, който се преобръща с трясък, а останалите се втурват панически към изходите сред викове и блъскане. Настъпва хаос.

  Тогава решавам. Покачвам се на каменния парапет и поглеждам надолу. Преценявам височината - около двайсет метра. Шосето в ниското тътне от шума на преминаващите автомобили. Избирам си един огромен, покрит с брезент камион, който се движи насам, и зачаквам. След малко трябва да навлезе в тунела, пронизващ хълма. Секундите се нижат мъчително бавно. Най-после тежката машина изръмжава в дъното на пропастта точно под мен. Скачам. Внезапно нещо преобръща перспективата в съзнанието ми и аз съм вече другаде...

   Приземявам се сред купчината трошляк на изоставената някогашна кариера, от който блъхва облак бял прах и полепва по дрехите ми. Предпазливо надниквам иззад безформения скален отломък, захвърлен в подножието на сипея, и сканирам с поглед насечения терен. В ръката си стискам пистолет.

    Вечерта настъпва и навред се спускат сенки. В далечината пред мен просветва отровножълтата, мигаща светлина на маяка. Там някъде се намира входът на мината. Той е моята цел. Трябва да проникна вътре и да убия един човек. С цената на всичко. Трябва да убивам всеки, който застрашава изпълнението на задачата ми. Знам, че това е игра. Странна, неразбираема за мен игра. Никой не умира наистина, защото пистолетът ми е само инфравълнов излъчвател, който при попадение включва звуков сигнал на гривната датчик, надяната върху китката ми.

  Пътят пред мен е осеян с капани и дебнещи от засада хора. Никога не виждам лицата им. Всички те носят защитни комбинезони и шлемове - заради радиацията, поразила някога този район или заради нещо друго, не знам. Почвата, скалите и сухите стърчащи дървета с неестествено изкривени клони са мъртви. Само аз не се нуждая от защита. Аз съм единствената истинска мишена.

   Преценявам на око разстоянието до един изоставен булдозер, който се откроява на фона на гаснещото небе като изрязан - около стотина метра. Опасно е, защото мястото е почти голо, а съм сигурен, че някой ще се опита да ми попречи, но нямам избор. Изправям се, трошлякът изхрущява под обувките ми и се втурвам напред. Почти стигам, когато металното чудовище внезапно оживява - изръмжава подобно на събуден от сън праисторически звяр и веригите му се завъртат. В очите ме блъсват режещите му светлини. Ослепявам и губя ориентация. Но само за миг. С периферното си зрение засичам някакво движение отляво - там до свлачището на сипея. Нова опасност.

   Запращам граната срещу машината и се хвърлям на земята. През пелената от прахоляк, вдигната от взрива, съзирам носещия се към мен циклоп - единият от двата огромни фара очи е угаснал. Прекалено близо е. Отскачам встрани и эапочвам да се премятам, защото някой, когото не мога да различа ясно, стреля по мен и изстрелите му копаят дупки в пръстта. Най-после успявам да уловя на мерник един тъмен силует и го елиминирам. Веднага. Изсвирването на гривната датчик е заглушено от скърцащата и тътнеща грамада на булдозера, който търси тялото ми. Отново избягвам удара и се вкопчвам в порещото въздуха гребло миг преди да ме е размазало под тежестта си. Набирам се на мускули и стъпвам отгоре, после отправям картечен откос в кабината. Чувам ново изсвирване - машината замлъква с грохот. Покатервам се на капака и поглеждам вътре. Откривам неподвижна фигура на човек, който седи и ме наблюдава през спуснатото стъкло на шлема си. Студен, изучаващ поглед. Потрепервам.

    Вдигам гривната към очите си. Цифрата, изписана на миниатюрното екранче, се е сменила с друга. Седем. Предстои ми среща с още седем противника. За днес.

    Маякът вече е по-близо. Скачам от булдозера...

  Приземявам се върху твърдия брезент на камиона. ускорението ме тласва назад и встрани. За миг политам към бясно въртящите се, огромни колела, но ръката ми докопва някакъв висящ ремък и с последно усилие аз се задържам и стъпвам на страничната рамка. Гмурваме се в полумрака на тунела, опушен в ръждивата светлина на лампите. После отново зървам небето. Дългото туловище на машината се измъква навън и забавя ход.

   Скачам и веднага потъвам в близкия вход на метрото. Подземната галерия изглежда потискащо. Купувам си вестник и се смесвам с чакащите, като присядам на една пейка. След минута сребристата гъсеница на автоматичната железница изrpомолява и разтваря врати.

   Слизам на следващата спирка, после, щом се убеждавам, че никой не ме следи, спирам такси. Шофьорът само ми кимва, съсредоточен в канонадата от звуци, която блика от вградената уредба.

   - Случайно да знаете какво става при хълма, мистър? - пита той. - Блокирали са шосето, сигурно има към стотина полицаи. Също и въртолети.

   - Нямам представа - отговарям кратко.

   - Впрочем къде отиваме?

   - Улица „Есперанца“...

   Последните ми думи се изплъзват сами, сякаш ги казва някой друг, не аз. Дори не знам съществува ли такава улица или отново полудявам. Надежда... за нечие завръщане. Всичко е толкова неясно и объркано. Другият, погребан в дълбините на съзнанието ми, мълчи.

   Вглъбявам се в пейзажа навън. По небето невероятно бързо се трупат оловносиви облаци. В далечината проблясва мълния и първите едри капки тежко започват да барабанят по стъклата, а след тях се разразява истински порой. От издънените висини се изливат потоци вода, които забулват всичко. Светът от другата страна .се превръща в размито, пулсиращо петно. Сякаш никога не е съществувал. Или ще се роди тепърва. Мислите ми се лугат безцелно. Притварям очи.

   Сепва ме тишината. Навън грее слънце. Бурята е стихнала, а небето се е изчистило от облаците. Пред нас блесва реката - приличаща на искряща жива лента, разсичаща равнината. Отминавам е я и навлизаме в приятен тих квартал, някъде в покрайнините на града. Редуват се кокетни къщи, заобиколени от поддържани градини дворове. Всичко наоколо ми се струва познато до болка. Сигурен съм, че някога съм минавал по тези смьлчани, сенчести улици, потънали в зеленината на липови дървета и обитавани от гълъби. Неочаквано започвам да си спомням лица на хора, навярно починали отдавна, имена и откъслечни епизоди от събития, счучили се сякаш в някакъв предишен мой живот. Преди векове.

    - Къде да ви оставя, мистър?

    - Спрете тук... - отвръщам с усилие аз.

   Слизам и щом таксито си отива, бавно тръгвам напред.Краката ме водят сами. Вече не знам кой съм, нито къде съм. Загубил съм представа за пространство и време, минало и настояще. Не знам нищо. Всичко плува и се люлее пред очите ми. Улица "Надежда"...

   Присядам върху плочите на измития от дъжда тротоар и притискам с длани слепоочията си. Пред мен е къщата - спретната бяла постройка на два етажа с широки панорамни прозорци, веранда и голям, сега запуснат двор. Почти не се е променила - обвитите в бръшлян стени, щъркеловото гнездо, кацнало на покрива, алеята, виеща се между високите брястове. На външната врата виси табелка. Името, изписано на нея, не ми говори нищо, но със сигурност вече знам - това е моят дом, тук съм израснал и съм живял. Всичко наоколо е проникнато от невидимото присъствие на хилядите спомени.

   Приближавам се като насън. Посягам да натисна бутона на звънеца, когато едно едро жълто куче изскача някъде отвътре и избухва в яростен лай. После се втурва към мен и спира на метър от оградата, където продължава да лае оглушително, освирепяло от необяснима злоба, а от зъбатата му паст пръска слюнка. Изведнъж го познавам.- Лъки - казвам тихо и то внезапно млъква, вперило учудено големите си тъжни очи в мен.

     - Лъки, нима си забравил?

   То нерешително пристъпва напред. Звярът в него си е отишъл. Излайва, помахва с опашка и притиска муцуна в металните пръчки на оградата. Влажният му нос дълго души въздуха и внезапно заскимтява от радост и очакване едновременно, така че не се стърпявам. Провирам ръка и започвам да го галя, да роша козината на главата му както някога, докато парещият му език ближе пръстите и лицето ми с някаква отприщена нежност и любов. Разделя ни само една решетка...

 

   Навън е късна октомврийска вечер. Втори ден ръми ситен студен дъждец. Влагата е промила дори дрехите ни. Изпращам Лиса до вкъщи, когато от мрака на нощта изниква едно малко беззащитно кученце и се замотава в краката ни, търсещо може би закрила. Има яркожълта, сплъстена от кал козина и кървяща рана на едното краче. Накуцва.

    - Виж колко е хубаво! - радва се като дете Лиса и го взема на ръце. - Ах, миличко, кой те е наранил така?!

   Тя започва да го гали, а то заскимтява тихо и жалостиво. Цялото е мокро и трепери от студа.

   - Томи, не можем да го оставим на улицата. Ще загине...

   - Сигурно е гладно - отвръщам. - Почакай, имам нещо за него.

  Бръквам в сака и изваждам недоядения си сандвич. Подавам го на Лиса, която го начупва и започва да храни скимтящото същество в устата с някаква особена загриженост и търпение, защото мъничето не успява да сдъвчи добре залците и често се дави. Накрая тя привършва и се обръща към мен.

   - Томи, ще го взема в къщи. Трябва да му превържа раната на крачето. Горкото животинче, иначе ще замръзне тук. Ще ми помогнеш ли да му измислим име?

    - Лъки - предлагам първото, което ми хрумва, аз.

  Тя се усмихва и ме целува. Името ù харесва. Кученцето сънено мига с очи, притихнало на гърдите ù.

  - Хайде, Лъки, да се прибираме - казва тя и ми махва с ръка, преди да потъне в полутъмния вход на сградата.

  Два месеца по-късно Лиса идва разплакана у дома. Лъки подтичва смешно до нея с наострени уши и от време на време се залива в лай. Пораснал е, а раната на крака му е заздравяла напълно.

  - Томи, моля те! - отчаяно започва Лиса. - Вземи го гледай ти, поне временно. Мама не го иска, зощото постоянно върши пакости, а и вкъщи не достига пространство. При теб Лъки ще се чувства по-добре. Пускай го денем на двора, нека играе на воля. Но ми обещай да се грижиш за него! Иначе не знам, сигурно ще се наложи да се преселя някъде...

   Успокоявам я, после взимам в скута си жълтото пухкаво същество, което отправя тревожен поглед към Лиса. Тя се усмихва и се навежда към него, шепнеща:

   - Хайде, миличко! Няма от какво да се страхуваш, това е кръстник. Забравил си го, но нищо. Ще свикнеш. Аз ще идвам.

   То сякаш разбира, защото се сгушва в скута ми.

  Лиса идва у дома почти през ден, за да го види и да му се нарадва. Понякога си правим дълги разходки край реката и Лъки тича пред нас с наострени уши, а възбуденият му лай разсича въздуха...

 

   От къщата долита хлопване на врата. Една възрастна жена се задава по алеята отвътре и приближава.

   - Кучето Ви хареса, господине. Странно, защото не допуска никакви хора при себе си, освен мен. Случайно търсите ли някой?

   - Не ... Всъщност да. Мистър Браун?

   - Но разбира се - казва жената след няколко мига на размисъл, - мистър Апекс Браун, предишният собственик, нали?

   Кимвам.

   - За съжаление, не мога да Ви помогна, господине. С професора, тоест с мистър Браун се познавах съвсем бегло. Той наистина беше прекрасен човек. Купихме тази къща от него преди девет години и оттогава не съм го виждала. После чух, че заминал някъде. Това се случи малко след смъртта на единствения му син. Ако не ме лъже паметта, момчето се казваше Томи, говореше се, че бил много талантлив художник. Открили му рак... Простете, че питам, но Вие какви сте с мистър Браун?

   - Стари приятели - лъжа с механичен глас.

   - Защото ... - продължава жената, но аз не я слушам.

   В съзнанието ми отекват последните ù думи и когато накрая ги осмислям, ме обзема желание да закрещя с всичка сила на целия свят: "Не е вярно! Томи Браун е жив, той е вътре в мен! Какво сте направили с него, копелета такива?!" Сякаш отново пропадам в чудовищна бездна със стени, изтъкани от лъскави нишки мрак и ми трябва твърде много време, за да се овладея.

    Потупвам за последен път Лъки и затичвам надолу по улицата. Бягам от мъчителните спомени, които се отприщват у мен и ме разтърсват. Протяжното скимтене на кучето ме догонва и внезапно преминава във вой на разочарование и болка, отекващ дълго в ушите ми. Самият аз се превръщам в болка. Отминавам къщите, улиците, реката и потъвам в гъмжилото от забързани хора и вечния хаос на града. Плача без глас, без сълзи. В гърдите ми се е утаила безнадеждност. Чувствам се смъртно уморен - сякаш нося върху плещите си товара на цяло хилядолетие.

    Свечерява се. Сградата на хотела се извисява на фона на здрачаващото се небе, подобно на космически кораб, приготвил се да отплува в неизвестността. Качвам се горе, тихо отключвам стаята си и се просвам върху белите чаршафи направо с дрехите.

    Лежа неподвижен в полумрака и бавно започвам да долавям нечие присъствие. Някой се приближава и сяда до мен. Сънувам наяве - Лиса, която се усмихва. Толкова е красива, че ми се иска да я нарисувам. Ръката ми сама напипва в тъмното лист и писалка. Рисувам като в транс и я преоткривам. Обичам те, Лиса! Бързам, страхувам се, че времето ми е малко. После писалката се изплъзва между пръстите ми и някъде в нощта навън започва да бие камбана. Отброява сетните ми мигове.

    Невидимо черно покривало се спуска над мен и аз преставам да съществувам...

  Събуждам се безпаметен. Навън е сутрин, часът - девет и половина. През прозореца нахлува слънце и приглушен уличен грохот.

   Продължавам да лежа, вперил празен поглед в тавана.В главата ми напират въпроси. Кой съм? Къде съм? - не си спомням. Събуждането ми е като раждане от нищото. Аз съм никой - просто пришълец без минало и бъдеще.

   Сигналът на интерфона заглушава мислите ми.

   - Извинете, че Ви безпокоя, господин Браун - гласът на човека от рецепцията звучи равно, сякаш чете присъда, - но трябва да ви предам един плик.

   - Какъв плик? - недоумявам.

   - Някакво момче го донесе за Вас. Преди около час.

   - Добре, изпратете ми го горе - казвам и прекъсвам връзката.

   Пратката пристига след минута, докато разсеяно надничам през отворения прозорец. Пиколото оставя дебелия плик без печат на масичката заедно със сутрешния вестник и безшумно изчезва. Учуден изсипвам съдържанието му - автомобилни ключове, пари, фалшиви пропуски и друг по-малък плик, върху който стои надпис: "Инструкции. Прочети и изгори!" Прочитам текста и изгарям листовете в тоалетната. Върша всичко машинално, сякаш съм го правил стотици пъти преди това.

   Включвам телевизора, за да прогоня тегнещата във въздуха тишина, и разгръщам вестника. После внезапно отвратен го запращам в кошчето за боклук, но оттам продължава да ме гледа зацапаната снимка на един човек с разрошена коса, в обкръжението на полицаи. Най-отгоре се мъдри заглавие: "Покушение срещу президента на Карибската република". Сигурен съм в две неща. Първото е, че мъжът от снимката се нарича Валдес, а второто - аз съм този, който е предопределен да го убие. Подчинявам се на правилата на играта, макар нейният смисъл да остава неясен за мен.

   Екранът на телевизора привлича вниманието ми. Симпатична блондинка с микрофон в ръка коментира от някаква улица, която ми се струва странно позната. Зареждат се кадри - натруфена бяла сграда, лъхаща на отдавна отминали епохи и величия, и един разбит, приличащ на грозна рана прозорец, обгорял о петно на тротоара до изкривена метална ограда. Камерата улавя картината на Джокондата и аз изтръпвам. Усещам докосването на загадъчната ù усмивка - като полъх на пеперудени крила - и сякаш се пробуждам. След миг вече знам. Спомените нахлуват у мен и ме задавят. Преживявам целия си живот наново. През съзнанието ми преминават лица, имена и улици, възкръсват отдавна погребани мигове... Умирам. После всичко се слива в бесен вихър и се размазва пред очите ми като през запотено стъкло. Думите на жената от екрана долитат сякаш от много далеч:

    - ... полицията вече е арестувала един заподозрян, чието име засега се пази в тайна... по случая се води разследване... някои предполагат, че покушението е организирано от бившите държавни ръководители на републиката, които бяха свалени от власт преди четири години с преврат и оттогава живеят в изгнание... полковник Валдес се е измъкнал невредим от престрелката, но са убити двама от личните му телохранители ... никой от официалните власти не пожела да коментира инцидента... бяха поднесени извинения... полковник Валдес, който се намира на приятелско посещение у нас, вероятно ще отпътува още днес... Ще ви цитирам някои заглавия от днешните вестници: "Дните на последния диктатор са преброени", "Опозицията в Карибите излиза от дългото си мълчание"... неизвестният нападател е успял да се изплъзне от блокадата на полицията... Ще ви прочета данни за него: ръст - около метър и осемдесет, светла коса, нормално телосложение, носел е джинси и тъмносин шлифер. Възраст - около двадесет и пет. А ето и предполагаемияму портрет, съставен според свидетелски показания.

    Появява се лице, което е само скицирано - малко издължено, с правилни черти. Някак чуждо. Нима това съм аз? - питам се и внезапно замръзвам ужасен. Отчаяно се опитвам да изровя в паметта си моя собствен образ, но там няма нищо, дори смътен спомен. Сякаш никога не съм съществувал. Изключвам апарата, а върху потъмнелия екран остава изкривеното ми отражение.

   Със залитащи стъпки се отправям към банята. Заставам пред огледалото, но се боя да отворя очи. Страхувам се от себе си. Някакъв вътрешен глас, по-силен от мен, надвиква крещящото ми съзнание и налага волята си: "Спри! Върни се!" Но аз не спирам. Със свръхестествено усилие вдигам поглед, а същата необяснима сила ме блъсва настрани и целият започвам да се треса като от електрически удари. Издържам само секунда, но и тази единствена секунда ми е достатъчна - аз разбирам всичко. Надниквам в бездната на очите си, бездната също надниква в мен. Ницше. Отпускам се обезсилен на стената.

   - Господи! - откъсва се от гърдите ми вопъл.

  Навличам бързо кожената яке, напъхвам в джобовете пистолета, ключовете и парите. Пристъпвам твърдо към вратата, за да напусна завинаги тази стая, но тогава зървам рисунката върху нощното шкафче и не устоявам. Лиса. Малко тъжна и замечтана. Толкова е близо. Завладява ме и ставам друг. Връща се предишният Томи Браун. Ако поискам, мога да ù се обадя по телефона. Набирам номера.

   След минута от другата страна на линията се ражда един познат глас. Гласът на Лиса.

   - Ало? Ало, не Ви чувам ... Кой се обажда? Ало...

   - Лис...

   - Ало, aло... - повтаря тя и внезапно утихва, защото се докосваме чрез мислите си и Лиса разбира. - Томи?!...

   Не мога да отроня нито звук. Няма какво да кажа - всичко е минало. Лиса отново се отдалечава. Вече ни разделят светлинни години разстояние. Изминава вечност от мълчание.

   - Томи, миличък, обади се!! - изкънтява гласът ù в ушите ми. - Чуваш ли? Обади се, моля те! Стареца ми разказа... Кажи нещо!... Какво са направили с теб, Томи...

   - Не-е-е - чувам собствения си вик и запращам телефона в стената.

  Изведнъж става тихо. Прощавам се с Лиса. Сбогувам се с нейната усмивка. Сбогувам се с миналото. След миг накъсвам рисунката на стотици дребни парченца, които поемат във вихрен танц надолу и подобно снежинки се утаяват на пода. Лис си отива завинаги.Излизам, а душата ми стене от болка и самота...

 

    - Седнете, моля - мъжът посочи на госта стол и на свой ред седна до затъмнения със завеса прозорец.- Ще пиете ли кафе?

   - Благодаря, но преди това трябва да Ви задам някои въпроси, господин...?

   - Наричайте ме просто Мигел. Името ми не е от особено значение. Вие сте журналист и навярно разбирате.

   - Може би. Но защо избрахте да се срещнем в този мотел? И защо искахте да говорите точно с мен?

   - Въпросите Ви наистина са уместни, господин Левис. Първо - исках да говоря с Вас, защото Вие сте честен и безпристрастен професионалист, чел съм някои Ваши статии и знам, че мога да Ви се доверя. Другият отговор е съвсем прост - тази мотелска стая е безопасна. Нали знаете, понякога и стените имат уши. Това стига ли? - мъжът уморено зарови пръсти в прошарените си коси, после извади пакет цигари и запали.

   - Мисля, че разбирам. Добре, слушам Ви.

   - Това, което ще Ви кажа сега, можете да публикувате още утре или да изхвърлите в кошчето за боклук. Вие ще решите. Отнася се за покушението срещу Черния полковник.

   - Полковник Валдес? - Левис не успя да скрие учудването си.

   - Именно. Известен още като Палача - човекът разстрелял три хиляди мирни демонстранти, протестиращи на улицата срещу преврата и неговата хунта.

   - И още няколко хиляди в следващите четири години от управленисто си. Писал съм за тези неща - Левис извади от чантата си малък репортерски касетофон и го постави на масата между Мигел и себе си. - Ще позволите, нали?

   - Щом искате. Кажете ми какво знаете Вие за този случай.

   - Не много. Доколкото си спомням атентатите са били два. Някой очевидно е планирал и подготвил всичко. Наемният убиец е знаел кога точно Валдес ще се появи в залите на музея и го е чакал. Не успява - странно защо, и двайсет часа по-късно се връща. Отново е разполагал с точната информация. Впрочем второто нападение си остава загадка за мен. Пресата така и не бе допусната до мястото на събитието, с изключение на малцина избрани. На нас подхвърлиха само трохите. Сега, като си помисля, всичко приличаше на някаква зле скалъпена история. Не разбирам какво се опитаха да скрият властите. Собственото си участие? Вероятно не, иначе би било много по-лесно, а онова, което се е разиграло пред правителствената резиденция, по-скоро е приличало на сражение. Но как, по дяволите, сам човек е успял да пробие охраняващите кордони на спецчастите за борба с тероризма и тези на полицията. Още повече, че те са очаквали подобно нещо, нали веднъж е опитал. Та това си е било чисто самоубийство. Справил се е сам с цял отряд от добре обучени, тренирани и въоръжени до зъби мъже. Психичноболен емигрант, решил да отмъсти на Палача за смъртта на своите близки - дрън-дрън, глупости.

   - Прав сте. Всичко, което тогава излезе в пресата, бяха изопачени и премълчани факти, прах в очите. Наемният убиец не само е пробил охраняващите кордони, той ги е разнищил. И забележете - извадил ги е от строя до последния човек, но няма нито един убит, само ранени. Накрая, когато е приключил с Валдес, е можел просто да си тръгне и не е имало кой да го спре - онези са били прекалено уплашени дори за да си го помислят. Но не го е направил. Просто стоял там и гледал залеза, докато те не открили по него огън.

   - Вие ли организирахте покушението?

   - Не, аз само трябваше да следя за неговото изпълнение. Цялата операция беше организирана от ЦРУ.

   - Подозирах го през цялото време.

   - Това беше най-амбициозната, най-скъпата и най-рискованата задача, с която някога се е захващало ЦРУ. Беше авантюра.

  - Не Ви разбирам.

   - Валдес направи грешка като предприе това пътуване извън Карибите, където единствено можеше да се чувства в безопасност. Самото му идване тук бе грешка, макар и наложена от определени икономически причини. Той беше диктатор, палач, когото всички мразеха, дори собственото му обкръжение. Беше се превърнал в заплаха за световния мир. Не съществуваше друга възможност - Валдес трябваше да умре още там, в музея, но нещо се случи. Томи изведнъж се изплъзна от контрол и ние не бяхме в състояние да предвидим поведението му после, а само да го унищожим в случай, че стане прекалено опасен. В главата му бяхме вградили микродетонатор и камери, с които следяхме всяка негова стъпка. Името на този човек беше Томи Браун.

    - Браун? Сякаш ми е познато отнякъде ...

   - Ще Ви подскажа. Алекс Браун.

  - Професор Браун? Изобретателят на пси-матрицата? Нима искате да кажете, че убиецът е бил негов син?

  - В известен смисъл - да. Само че онзи, който уби Палача, не бе истинският Томи Браун, а негово копие. Всъщност той дори не бе човек, а машина, киборг, андроид, наречете го както искате.

   - Господи! Нима е възможно?!

  - Съществуват засекретени технологии, за които светът още не е чувал. Да, господин Левис, ние си играехме на богове. Пет години къртовски труд и милиони долари бяха нужни, за да конструираме най-сложния изкуствен организъм, най- съвършената мислеща машина, създавана някога от човек. При това не беше просто машина, въпреки че повечето го възприемаха точно по този начин. Той притежаваше самоличността, душата на починалия от рак Томи Браун, съхранена в кристален мозък под формата на пси-лептонен запис - Мигел замълча и запали нова цигара.

   - Самият Алекс Браун участваше ли в това?

   - Да, той беше ръководител на екипа. Апекс беше гений, без негова помощ никога нямаше да успеем, въпреки че всички бяхме специалисти в своите области. По професия аз съм кибернетик. Познавам Алекс отдавна, кореспондирахме си. Неговото откритие беше разбунило духовете. Преди седем години работех в една секретна лаборатория за производство на микрочипове за военната промишленост, когато ЦРУ започна разработката на онзи проект - беше направо фантастично. На мен беше възложена задачата да привлека професора. Не се наложи да го убеждавам, той прие веднага, сякаш беше чакал подобно предложение. Нима имаше учен, които би се отказал от такава възможност - та ние творяхме бъдещето, макар и зад заключени врати и решетки, разбирате ли. Когато се свързах с Алекс, той изглеждаше напълно съсипан, тощу-що бе загубил сина си, а нямаше други близки хора. Живееше в уединение в едно малко градче - беше напуснал института и продал къщата си. Беше се оттеглил от света. Ние му дадохме онова, което искаше той - да види своя Томи, като го създаде отново, дадохме му цел. Апекс беше готов да изтърпи всичко - изолацията в лабораториите, секретността, самотата. Мисля, че дори ги предпочиташе. Понякога работеше и нощем, до пълно изтощение, чудя се как издържа докрай. Спомням си деня, в който Томи „се роди“. Това беше триумф над смъртта, разбирате ли? Алекс постигна мечтата си, никога не съм го виждал по-щастлив. А ЦРУ най-после притежаваше своето ново тайно оръжие - човек-машина или машина-човек, според случая. После започнаха изпитанията на полигона - всеки ден в продължение на месеци. Препрограмирахме го, поставяхме го в най-различни ситуации и всеки път той се справяше. Томи беше съвършен войник, със съвършени реакции. Можеше да изпълни и най-безнадеждната задача и да оцелее.

   - Използвахте ли Томи в други акции?

   - Не, това бе първата, а също и последната?

   - Значи ЦРУ успя?

   - Напротив, ЦРУ се провали. Успя Томи, защото той реши така. Вижте, господин Левис, той престана да бъде машина там - в залите на онзи музей. И досега не мога да си обясня как цялата свръхсложна програма, заложена в паметта му, отиде толкова бързо по дяволите. Томи изведнъж придоби индивидуалност. Впрочем мисля си, че причината за това бе онази картина на Леонардо. Джокондата. Тя пробуди нещо у него. Някакви спомени за неговия предишен живот - не знам, но той престана да ни се подчинява и започна да се държи като човек. Той едва не провали операцията, за да спаси едно дете, попаднало случайно на улицата между куршумите. Машината се подчинява на програми, не на чувства. При нея съществуват приоритети, тя никога не рискува сляпо. Понякога дори си мисля, че Томи беше по-истински, по-добър от всички нас...

   - Трябваше ли да го унищожите след изпълнението на задачата?

  - Не. Всъщност Томи получи инструкции да се върне в базата. Трябваше да го унищожим само в краен случай. ЦРУ не можеше да си позволи втори такъв провал - винаги щеше да се появи друг удобен момент за ликвидирането на Валдес без много шум, а също не искаше да отиде на вятъра целият този куп пари, които им бе струвал. Тогава разбрахме, че Томи е излязъл от контрол. ЦРУ нямаше друг избор освен да изчака развоя на събитията и когато той нападна правителствената резиденция, беше късно да се направи нещо. Можеха само да се прикрият и преиначат някои факти, нали разбирате - в името на добрите отношения между две приятелски държави.

   - Все пак не е ли малко безсмислена цялата тази история? Сигурно е имало и други, далеч по-прости и по-евтини начини за премахването на Валдес.

   - Прав сте, но това беше част от експеримента. Томи трябваше да докаже качествата си в реална обстановка, с реална задача. И той го направи.

   - Разбирам. Ще Ви задам един последен въпрос - защо ми разказвате всичко това?

  - Защото твърде дълго мълчах, защото трябваше да го разкажа на някой, който би ме изслушал... Това е всичко - Мигел се облегна назад и запали поредната цигара.

   - Ще използвам Вашата информация. Благодаря - Левис допи кафето в чашата си и се изправи.

  - Господин Левис - Мигел извади от джоба на сакото си един пакет и го сложи на масата пред него, - ще Ви помоля да използвате и това.

    - Не разбирам какво...

   - Видеокасета със запис от последните часове на Томи. Никой не знае, че имам това копие. Гледал съм я десетина пъти. Навярно тук ще откриете отговора на останалите си въпроси. Ще видите света през неговите очи - онова, което той е виждал, онова, което е чувствал. И може би ще разберете... – последните му думи преминаха в шепот.

   - Но Вие... няма ли да Ви навредя?

   - Вече няма значение, господин Левис. Подадох си оставката - отвърна той тихо, сякаш думите го бяха изтощили.

  - Благодаря Ви, Мигел! - двамата си стиснаха ръцете, после Левис се отправи към вратата.

  Преди да излезе, на прага той се обърна и погледна назад към Мигел - един уморен, самотен човек, потънал в гъст облак цигарен дим.