в памет на Николай Ватов

       Бедрото го срязваше от време на време, но скоро престана да го усеща. Нарочно ускори ход. Не след дълго тежестта в мускулите му се поразсея и движението го понесе.
       Вървеше се лесно. Каменната плоча на платото беше покрита с тънък няколкосантиметров слой пясък. В отделни участъци той изобщо  липсваше и голата, изветрена от ерозията скала изпъкваше с металически блясък. Питаше се по какъв начин острата, жилава трева и едрите, почти с човешки ръст кактуси, които отминаваше, са успели да впият корени в нея. Навярно използваха за целта пукнатините, които срещаше доста често и които надробяваха монолитната твърд на платото, образувана в праисторически времена. Веднъж се натъкна на половинметрова пукнатина, тъмнееща в скалата като врата към света на мрака. Прескочи я и продължи, но само след няколко крачки стъпи и се заклещи в някакъв процеп - не го забеляза поради навяния пясък. Трябваше да се бори цяла минута, докато успее да се освободи от каменния капан. Добре, че не си навехна крака.
        Комбинезонът, изолиращ тялото му, отдавна се беше превърнал в тежка и задушаваща ризница, която жадуваше да смъкне от себе си, но не можеше. Без него би бил съвсем беззащитен на слънчевите лъчи и радиацията. Не беше спирал от два часа, а му се струваше, че изобщо не напредва. Върхът си оставаше все така далечен - димящ в нажежения въздух. Двете слънца - синьото и червеното - бяха застинали в небето,  подобни на огнени видения. Крачките му станаха несигурни и тежки, устните му се напукаха до кръв от жаждата, а пред очите му започнаха да пулсират червени кръгове. Почувства, че се олюлява, но само стисна зъби, без да намалява темпото. Отмина един участък с барутен пясък /наистина имаше цвят на барут и пукаше при ходене под обувките му/, едва тогава реши да спре.
        Почина десетина минути, седнал на земята, след което продължи. Докато вървеше, Мартин разбра, че нещо става с него. Имаше чувството, че изведнъж е олекнал с двайсет и повече килограма. Някаква опияняваща възбуда пълзеше по тялото му. В главата му - сякаш в самото му съзнание започнаха да отекват странни звуци, идещи неизвестно откъде. Околните очертания затанцуваха пред погледа му.     Спря, приковал очи в един тумбест кактус на известно разстояние от себе си, но изобщо не успя да го задържи в полезрението си - кактусът непрекъснато се местеше. Същото се отнасяше и за далечния гребеновиден връх - в един миг беше вляво от него, а в следващия се оказваше вдясно.
        Погледна часовника си. С усилие успяваше да различи стрелките. От момента на тръгването му бяха изминали почти шестнайсет часа. Не разбираше... Дали не започваше да халюцинира? И внезапно всичко му стана ясно. Дихателната маска... Абсорбиращият филтър беше свършил. Трябваше да го смени още преди час - дано не беше късно... Свали резервния от колана си, разкъса изолиращото фолио и го постави на мястото на стария. После вдиша и издиша няколко пъти, докато усети, че образите отново се избистрят пред очите му.
        След три, четири километра Мартин се натъкна на непреодолимо препятствие - неширок, но много дълбок каньон, разсичащ напреко платото, докъдето се простираше погледа му. Не вярваше да е същият, през който беше дошъл, по-вероятно друг - един от десетките, насекли скалната пустош наоколо.     Приближи предпазливо ръба и спря, загледан в половинкилометровата бездна под себе си. Известно време стоя и прехвърля в главата си различни варианти, без да измисли нещо. Сега да имаше алпийски харпун и въже, би се справил сравнително лесно. От отсрещната страна го деляха петнайсетина метра.     Петнайсет метра, които си оставаха непреодолими за него. Единственият начин да стигне дотам беше да прелети. Изрита ядосан някакво камъче в пропастта и бавно закрачи по края, оглеждайки отвесните склонове.
        Двете слънца заливаха местността с червеникави и синкави отблясъци. В гърлото му беше заседнала суха буца. Температурният датчик на часовника му показваше седемдесет и четири градуса. Очите му засмъдяха от потта, стичаща се навсякъде по него, онзи ужасен сърбеж също не преставаше да го изтезава.
        Вече мислеше, че никога няма да намери изход през бариерата на каньона и се канеше да поседне някъде. Точно тогава забеляза нещо интересно - скално образувание, което отдалеч приличаше на мост през бездната. Когато приближи, Мартин разбра, че това наистина е мост - изваян от самата скала в миналото от теклата през платото река. Но за съжаление ерозията беше оставила своя отпечатък върху него. Голяма част от моста липсваше - Мартин я видя да лежи в дъното на пролома, полузарита в пясъците, откъсната навярно от земетресение. Другата му половина стърчеше над пропастта, оцеляла по някакъв природен каприз.
        Мартин стъпи на моста, приклекна и внимателно пропълзя до края му - беше достатъчно широк, за да ходи по него изправен, но страхът от височината се оказа по-силен. Подпря се на ръце и заизучава с поглед отсрещната стена. Издаден от скалата ръб бележеше мястото на отчупването. До нея имаше само пет или шест метра, но... Известно време обмисля идеята, която се въртеше в главата му. Дали да не опиташе да прескочи... Не - реши той. Беше прекалено рисковано, а и не вярваше да успее. При други обстоятелства и добра засилка сигурно би го направил, но вече се чувстваше съвсем изтощен. Освен това самата мисъл да се хвърли над пропастта парализираше крайниците му - щеше да се пребие веднага. Само погледна надолу и усети, че се разтреперва.
        Пропълзя по скалния гребен обратно, поколеба се минута-две и отново пое край ръба. Надяваше се да попадне на нова теснина или място, откъдето да се прехвърли отвъд, но с всяка крачка се убеждаваше, че това е илюзия - каньонът се разширяваше все повече и повече. След малко се отказа. Беше изгубил достатъчно ценно време, а и твърде много се отдалечаваше от върха, останал далеч вдясно от него.
        Върна се при полуразрушения мост. Постоя на ръба, вперил празен поглед в пролома. По всичко изглеждаше, че губи битката с Алтера - а може би вече я беше загубил... Докопа един камък и гневно го запрати в пропастта, после - този път без предишната предпазливост - извървя разстоянието до края на скалната издатина, възседна я и провеси крака надолу. Отсрещната стена беше толкова близо и все пак не... Не можеше да се реши. Беше равносилно на самоубийство. По-добре бе да се връща, за да търси друг път през каньона - иначе скоро изобщо нямаше да може да стане...
        Стана и пое на север, но направи няколко крачки и спря. Търсенето на път през каньона сигурно щеше да му отнеме часове, а вече едва се държеше на крака от умора. Горещината почти беше изсмукала силите му и продължаваше да се засилва. Сякаш запалени въглени тлееха под комбинезона му.
        - Проклето място! - изруга високо Мартин, усетил надигащата се у него ярост.
        Пустинята му отвърна с равнодушно мълчание. Господи, как се нуждаеше от малко вода! Само няколко капки...
        Облиза пресъхналите си устни. Беше като в сауна - и някак странно тихо. Не подухваше дори ветрец.  И последната му надежда като че ли отиваше по дяволите. Щеше да умре от жажда, от горещина или от изтощение - все едно от какво. И никой нямаше да разбере. Не беше ли по-добре да захвърли маската и да свърши със себе си още сега, вместо да чака агонията?
        - Не! - изкрещя той срещу пясъците. - Няма да ти позволя да ме унищожиш, проклет свят!...
        В същия миг го почувства. Трусът... Беше толкова силен, че не успя да се задържи на крака. Цялата околност пред очите му потрепера, разтърсена от чудовищен гърч - секунда по-късно до слуха му долетя и познатото зловещо скърцане. Докато се опитваше да се изправи, Мартин видя как земята с оглушителен грохот се разцепи на хвърлей от пролома и пукнатина - беше огромна! - запълзя към него, поглъщайки реки от пясък.
        Изобщо нямаше време да разсъждава. Онова, което направи, беше съвсем инстинктивно. Втурна се в обратната посока - към пропастта. Достигна моста, който продължаваше да се съпротивлява на напъните на стихията, свличаща в пролома канари, обувките му тежко изтропаха върху тресящата се скална греда.     Още крачка, две... Вложи всичко от себе си в този скок. Не успя да се оттласне добре - в последната секунда опората под краката му изчезна, пометена от трусовете - и бездната изведнъж се отвори под него.  Стори му се, че лети безкрайно дълго - като птица. Можеше да разгледа всяко камъче и всяка песъчинка на дъното на каньона, времето сякаш беше замръзнало в един-единствен миг, за да препусне повторно в смъртоносен бяг, и със съжаление си помисли, че всичко е свършило. Но не беше...
        Блъсна се в отсрещната стена, чу как зъбите му изтракват при удара в нея и устата му веднага се напълва с кръв - ала това бе по-късно... Мигновено сграбчи издадения скален ръб, увисна и задраска отчаяно с крака, набра се на мускули, после със свръхчовешко усилие изпълзя и се претърколи върху равното. Остана да лежи неподвижен, без дъх - заслушан в заглъхващото громолене на скалите в подножието. Тишина...
        - По дяволите... - не чуваше собствения си глас.
        Още не му се вярваше, че е успял - но беше истина. Намираше се в безопасност. От другата страна...
        Надигна се и изплю кръвта от устата си. Някакъв зъб му се клатеше, но нямаше значение. Откри, че нещо мокро лепне на бедрото му. Превръзката се беше смъкнала и раната под нея се бе отворила наново.   Болеше го, при това силно. Внимателно намести парчето плат на мястото му и го стегна. Полежа няколко минути, притворил очи, без да мисли за нищо, докато жегата не го накара да се размърда. Изправи се и продължи, накуцвайки, напред - към назъбената линия на хоризонта.
        Последният път, когато погледна часовника си, стрелките показваха двайсет и седем. От двайсет часа не беше почивал истински и се чувстваше капнал от изтощение и жажда. Върхът и веригата от хребети видимо се бяха приближили - ясно се очертаваха техните голи, сгърчени склонове с цвят на олово. До залеза на синьото слънце оставаха три или четири часа, а червеното незабележимо пълзеше към зенита.     Горещината беше убийствена - чудеше се как издържа още. Движеше се като в просъница, тласкан само от инерцията, защото знаеше, че ако спре, това ще бъде края...
        Не помнеше откога върви - от час, два или повече. Не усещаше краката си. В съзнанието му бавно се спускаше някаква трептяща мъгла, заплашваща да го погълне. Не можеше да мисли за друго, освен за вода.  Мисълта безумно отекваше в него и го разтърсваше до последната фибра на тялото. Вода, вода, вода...     Пясъкът сухо скриптеше под стъпките му - като парченца натрошено стъкло. Синьото алтерианско слънце бе увиснало косо над веригата от нащърбени възвишения в далечината и сипеше зной над ширналата се като че до безкрая пустиня. Скалният връх играеше пред очите му - струваше му се, че ту се отдалечава, ту отново приближава, приличен на мираж, който след миг ще се изпари в маранята. Почувства, че се олюлява и стисна зъби - чу как пясъкът изхрущява в устата му - после усили ход.
        Спъна се в някакъв камък и се просна по очи в пясъка. Тежко се преобърна по гръб и остана така - напълно лишен от сили. В съзнанието му плискаха водопади... Напразно се опитваше да прогони влудяващата картина. Тръсна яростно глава, повдигна се на лакът и с премрежен поглед зашари наоколо.   Точно пред себе си съзря един грамаден тумбест кактус, покрит с настръхнали шипове. Бавно запълзя към него, движен от една неосъзната докрай мисъл. Когато го доближи, извади пистолета /трябваше да го хване с две ръце, защото целият се тресеше от слабост/ и с няколко премерени откоса разсече растението вертикално - по такъв начин, че част от неговата бодлива обвивка падна, откривайки светла, белезникава вътрешност. Тя се оказа почти куха, в същото време изпълнена с множество тръбички - в основата по-дебели, които се разклоняваха към стените нагоре и се превръщаха в нещо като мрежа от капиляри.     Там, където лъчът ги беше срязал, започнаха да избиват капчици бистра влага. След минута потекоха и се сляха в струйка, която закапа долу.
        Провря се в кухината, докъдето можеше да стигне - навън останаха да стърчат единствено краката му - и подложи глава под струйката. Примижа от удоволствие. Водата, която сълзеше от тръбичките, беше странно студена, стори му се направо ледена. Потече по косата и страните му, няколко капки от нея дори докоснаха устните му. Сладняха едва. Не посмя да пие. Беше отровна - както и всичко в този свят...
        Продължи да се наслаждава на сянката под кухината и на прохладата, разливаща се по челото и тялото му. Обсебващата мислите жажда се стопи някъде - изчезна, остана само умората, изпълваща го с някаква  огромна апатия към всичко. Скоро почувства, че се унася. Очите му сами се затвориха, после вече не помнеше...
        Сепна го един особен звук - същият, който му беше направил впечатление на идване. Напомняше свирене на стотици щурци, в него обаче се долавяха зловещи металически нотки. Усети, че по кожата му полазват тръпки - сам не знаеше защо. Измъкна се от кухината на кактуса, все още замаян от дрямката.     Светлината го ослепи, после пустинята се избистри пред очите му - нагорещена и безжизнена, тлееща в маранята на следобеда. Не се забелязваше нищо. Синьото слънце беше потънало зад скалистите хребети отсреща, а червеното бе спряло точно над главата му. Повторно се вслуша в звука, извиращ сякаш от пясъците наоколо. Стига... Каквото и да означаваше той, реши да не му обръща повече внимание.
        Не знаеше колко време е загубил в сън. Часовникът му показваше трийсет и един часа. Косата му беше залепнала за тила, а в устата му се бе утаил един солен вкус - може би от кръвта на напуканите му устни. Почувства, че жаждата го връхлита с нова сила. А също и онзи отвратителен сърбеж - все едно че мравки пълзяха под комбинезона му. Нищо не помагаше, колкото и да се дръгнеше. Струваше му се, че ще полудее - ако преди това не умреше от жажда...
        Бавно раздвижи вдървените си мускули и пое, залитайки през пустинята. Сега си даваше сметка колко близо се намират възвишенията, опасали с назъбена линия хоризонта, и върхът, приличен оттук на гигантска отсечена гърбица. Прецени, че трябва да мине вляво от него, за да избегне стръмния пролом, очертал се отдясно, в чието дъно нещо блестеше /дали не беше реката?/. Местността постепенно се промени. Стана гола и камениста. Почти на всяка крачка се спъваше в дребните ръбести камъни, осеяли равнината на платото. Странният свирещ звук продължаваше да го следва неотклонно, още по-силен отпреди. Идваше някъде иззад гърба му и беше добил твърд металически отенък. Сериозно започваше да го плаши. Няколко пъти се обръща назад, но не откри нищо, което да нарушава мъртвилото на пейзажа.     Хрумна му, че сигурно си внушава. Последният път обаче, когато го чу, той беше толкова близък, че     Мартин направо подскочи. Обърна се рязко, стиснал пистолета в ръка, взирайки се напразно в еднообразния каменист терен.
        - Какво си ти ? - високо запита той.
        Не позна собствения си глас - толкова беше пресипнал.
        Тъкмо се канеше да тръгва, когато тишината неочаквано се завърна - направо го блъсна в ушите и го закова на място. Страхът го стисна за гърлото... Нещо помръдна на десетина метра от него и той машинално стреля в същата посока. Изстрелът вдигна облаче пясък - стори му се, че зърва някакво членестоного тяло с големина на юмрук, което се преметна във въздуха, сгърчено от лъча. Миг по-късно тишината отново пронизително засвири и тогава Мартин ги видя... Те изведнъж се раздвижиха сред пясъците наоколо - сякаш оживели късчета камък, спуснали се едновременно към него. Сциентири! - мисълта го изпълни с ужас и гняв. Докога трябваше да се бори за живота си с този проклет свят?!...
        Бяха десетки, може би и повече. Плюещи скорпиони - както обикновено ги наричаха биолозите, заради техните дълги, извити коремчета, служещи им за изстрелване на концентрирана киселина.     Сливаха се толкова добре с околния пейзаж, че изобщо не се различаваха...
        Откосът, който даде с пистолета, вдигна пушилка от пясък и камъчета. Върху гърдите му проблесна някаква капка - изобщо не разбра откъде се взе. Не повярва с каква светкавична бързина капката стопява тъканта на комбинезона му - прогаряше го, сякаш беше от хартия. После ги зърна отново. Бяха спрели в полукръг на три-четири метра от него, забелязаха се само извитите им нагоре, готови за залп коремчета.     Веднага се хвърли на земята, но закъсня. Въздухът блесна, просто избухна в ослепителни струйки - приличаха на сребристи паяжинни нишки, бликнали едновременно към него. Няколко от тях го улучиха, чу съсъка от съприкосновението им със защитното трико и изрева от болка - имаше чувството, че върху кожата му изливат разтопено олово. Сграбчи спусъка на пистолета и не свали ръка, докато каменистата пустош наоколо не се превърна в димяща, огнетечна маса.
        Отново бе тихо. Изправи се, заливан от облак черен дим и прах и тежко затича напред, като се препъваше в камъните и пухтеше яростно. Не си правеше илюзии, че сциентирите ще го оставят да се измъкне така. Сигурно щяха да се съберат стотици - и нищо нямаше да ги спре...
        В отговор иззад гърба му плисна познатото металическо свирене. В движение нагласи пистолета на максимален обхват, обърна се и стреля. Не ги виждаше, но знаеше, че са там... Сърцето му блъскаше диво в гърдите, струваше му се, че всеки момент ще рухне долу, но страхът - или по-скоро яростта продължаваше да го тласка през нагорещената пустош. Два или три пъти се обръща, оставяйки след себе си стена от огън, после внезапно разбра, че е стигнал края на платото...
        Картината на пролома се запечата в съзнанието му за миг - напомняща мираж и също толкова далечна. В дъното на пропастта, на стотина метра под него, течеше реката - нереално синя, като нарисувана. На това място беше издълбала широка клисура, отсреща се извисяваха хребетите. Бреговете в ниското бяха обрасли с пояс от високи плаунови дървета с  разперени корони, чиито гигантски овални листа образуваха цели етажи, висящи над водата.
        Беше немислимо да слезе по отвесната стена, дори да разполагаше с въже. Нямаше време, а и едва се държеше от изтощение. Почувства, че залита и отстъпи от ръба.
        - Мръсни гадини! - изрева Мартин, усетил как яростта замъглява разсъдъка му и още по-силно стисна пистолета. - Хайде, елате! Ще ви размажа като хлебарки...
        Въздухът свиреше оглушително. Пясъкът и камъните пред него се движеха, цялата пустиня се движеше... Улови в мерник първия от нападателите и незабавно го разстреля. После втори, трети... Бяха безброй. Приличаха на уродливи белезникави стръкове, които мълниеносно изникваха сред пръснатите камъни и изригваха в залпове от течно сребро. Все повече от тях попадаха в целта, причинявайки му нетърпима болка. Вече стреляше, без да се цели. Те бяха навсякъде. И продължаваха да прииждат, все едно извираха от пясъците, като постепенно стесняваха обръча около него.
        Последният изстрел засече. Напразно натискаше спусъка, когато зърна червения индикатор, светнал в основата на приклада. Батерията беше свършила... Край! - отпечата се в измъченото му съзнание.     Мисълта веднага бе изместена от друга. Не! Нямаше да се остави да бъде изяден жив! Предпочиташе да си разбие главата пред това... Изрева, замаян от болка и запрати безполезното оръжие срещу редицата настъпващи сциентири, после се хвърли в бездната...
        Беше затворил очи, свил инстинктивно тяло на топка, но ударът се оказа странно мек. Почувства, че се врязва в море от чупещи се под тежестта му листа и шипести клони - не усети болката, но чу звука от раздирането на комбинезона - други го шибнаха през гърба и ръцете, следващите няколко слоя доубиха скоростта му, последното от тях само се огъна и го изхвърли обратно във въздуха, секунда, две по-късно синята дълбочина на реката го погълна.
        Нагълта се с вода, толкова неочаквано беше. Изплува зашеметен на повърхността, с чувството, че се събужда от кошмар. Бе жив...
        Свиренето над пролома беше заглъхнало, след малко то изчезна напълно. Приятната хладина на реката се разливаше по тялото му и го изпълваше  с огромно блаженство. Отмиваше от него мръсотията и потта, както и онзи ужасен сърбеж. Изгарящата жажда също си отиде. Просто се чувстваше уморен...
        Водата беше по-бистра от кристал - виждаха се пръснатите по дъното камъчета, преливащи във всевъзможни отенъци. Мартин отметна маската и отпи още няколко големи глътки. Добре знаеше, че не трябва, но без друго вече нямаше значение. Отпусна се за минута на слабото течение и притвори очи, наслаждавайки се на прохладата, спокойствието и тишината, след което бавно заплува към брега. Излезе и се сгромоляса върху белия пясък под сянката на най-близкото дърво. Сам не можеше да се познае.     Комбинезонът му висеше на парцали, цялата му кожа отдолу беше нашарена с червени белези и рани, някои от които изглеждаха доста сериозни. Под превръзката на бедрото му беше избила кръв, въпреки че болката не се усещаше толкова. Нямаше как - налагаше се да стиска зъби до изоставената станция.     По-късно - ако успееше да се добере дотам - щеше да се възползва от специализираната медицинска апаратура, която можеше да пречисти и възстанови организма му за броени минути. Лошото бе, че след водата раните започваха да парят непоносимо. Изгълта две таблетки противоотрова - последните, които му бяха останали, след това се отпусна назад, вперил поглед в зеленото море от листа над себе си. Беше разнебитен до такава степен, че му се искаше да затвори очи и никога повече да не се събужда.
        Не трябваше да заспива... Отърси се от унеса и отново намести маската на лицето си. Часовникът му показваше трийсет и четири часа. По приблизителни изчисления до станцията оставаха около петнайсет километра. Трябваше само да превали планинските хребети и да слезе от другата страна - имаше на разположение шест или седем часа за това. Беше успял да повъзвърне част от силите си, но все по-силно започваше да усеща глада. Повече от денонощие не беше хапвал нищо. Тежко се изправи на отмалелите си нозе, за последен път се напи с вода от реката и пое през горичката от плаунови дървета.
        Отмина дърветата и навлезе в зоната на първите възвишения. Техните исполински, нагънати склонове, оголени от пороите до блясък, светеха в ръждиви отенъци под лъчите на червеното слънце.     Пейзажът изглеждаше толкова пуст и мъртъв - без нито едно стръкче трева, без нито едно камъче - че беше направо зловещ. Сякаш оттук започваха предверията на ада... Избра един дол в скалите, където склонът беше по-малко стръмен и се заизкачва нагоре. В сравнение със стената на платото сега това му се стори съвсем лесно. Поне в началото, защото не след дълго целият отново плувна в пот и започна да се задъхва. Горещината бликаше от самите скали - като в пещ, а слънцето биеше направо в мозъка му, въпреки спуснатия сенник на маската. Не виждаше къде стъпва. Веднъж се подхлъзна и падна. Не успя да предпази ръката си, болката в лявата китка го прониза нетърпимо. Приседна и я стисна между коленете си, после дръпна рязко - за да чуе изпукването на костта, стегна я по-силно с превръзката и продължи.
        Преодоля превала на веригата хребети, спусна се по склона отвъд, отмина и още един - доста по-стръмен от първия, но следващият изсмука и последните сили, които му бяха останали. Струваше му се, че никога няма да издържи до върха. Когато след час или два /не знаеше/ се озова на плоското скално било, лъкатушещо от север на юг до окъпаните в розово далечини, Мартин рухна като отсечен. Чувстваше се ужасно зле. Втрисаше го. По кожата му пъплеха огнени вълни, болезнени спазми разтърсваха вътрешностите му. Дали не беше от водата, която бе пил - или от изтощение...
        Полежа, долепил страна в камъка. Повдигна се на лакът, свали със замах маската и подложи лице на ветреца, нахлуващ от запад. Беше бризът, носеше едва доловим дъх на сол и водорасли. И тогава зърна океана - искрящ и син, скрит наполовина от последните възвишения. Стори му се съвсем близък - някъде отвъд нащърбения склон на планината, спускащ се плавно надолу.
        Свежият въздух и мисълта за океана успяха отново да го вдигнат на крака. Кризата отминаваше.     Потърси с очи ориентира си - познатия гребеновиден връх, който се извисяваше над застиналото в агония море от камък. Беше отдясно, само на няколко километра. Доколкото си спомняше, станцията се намираше точно зад него по мислената права линия. Следователно трябваше да се движи на северозапад - за да компенсира отклонението си, не искаше после да му се наложи да заобикаля по брега.
        Надяна маската /господи, как я мразеше!/ и за последен път погледна часовника си. Оставаха му четири часа - толкова имаше до залеза на червеното слънце. Стисна зъби и заслиза по склона. Пред очите му танцуваха пламъци - кървави, сини, оранжеви, тътнещи. Все едно, че вървеше по жарава. Онази отвратителна мъгла изпълзя и удави съзнанието му, просто го смачка и запокити някъде, и то престана да му принадлежи. Остана само целта - блестящият син океан, люлеещ се пред погледа му отвъд. Толкова далечен и близък, сякаш нереален...
        Премина през някакво дере, спусна се по стръмния склон от другата страна и се озова сред открито, равно пространство, покрито със златистожълт пясък. Растителността се завърна - отново видя познатите тумбести кактуси, пръснати до края на далечината, някои от тях - окичени с едри пурпурни цветове. Бяха необикновено красиви. Цялата местност беше красива, но Мартин изобщо не спря. Всяка крачка вече му струваше огромно усилие. Високият гребеновиден връх отдавна беше останал зад гърба му. Колко още имаше до станцията - километър, два, пет? Не знаеше, не помнеше дори името си. Хайде, още малко! Още малко... - повтаряше му един вътрешен глас, но и последната клетка в него крещеше от болка и изтощение...
        Не издържа, краката му се подгънаха и той се сгромоляса долу. Продължи да лежи, безчувствен към всичко - захвърлил ръкавиците и заровил ръце в пясъка, обхванат от някакво пълно безразличие към съдбата си - и от една тъга... Цял живот беше търсил нещо, без самият да знае какво. И най-после беше намерил. Смъртта... Мисълта го накара да се разтърси в беззвучен смях. Да, тя беше тук - усещаше нейното успокояващо присъствие. Само трябваше да затвори очи и щеше да се понесе...
        Нещо пъстро изпърха пред размътения му поглед и кацна на ръката му. Пеперуда... Известна като “алтера процина” - едно от най-отровните създания на тази планета... Понечи да я прогони, но не го направи. Остана неподвижен, хипнотизиран от нейното изящество и красота.
        Пеперудата помръдна с антени, мъхнатите й крачка приятно погъделичкаха кожата му, а големите й колкото длан крила бавно се разтвориха и замряха, сякаш за да покажат великолепието си. Бяха черни, оцветени във виолетово по краищата, с изрисувана върху тях тъмночервена спирала. Имаше синьо телце и черни блестящи очи. Стори му се, че го изучават с любопитство и почуда. Мисълта беше глупава и все пак тя породи в него необяснимо предчувствие - толкова странно, че дори не можеше да го назове.     Докато разглеждаше с възхищение насекомото на ръката си, в съзнанието му изплува споменът. Беше вярно - всичко на Алтера започваше и свършваше с пеперудите...
        Случило се няколко години след откриването на планетата. Първите изследователи на Алтера установили, че този вид насекоми синтезира един специфичен протеин с уникални биологичноактивни свойства - от типа на неврохормоните, но с много по-широк спектър на действие. Опитите с алтеропроцин /така бил наречен хормонът/ върху шимпанзета показали резултати, надхвърлящи всичко известно досега. Препарат от него в минимални количества стимулирал растежа на клетките и обмяната на веществата в тях, както и отделянето на натрупаните в организма отрови, водел до повишаване на мускулния тонус, на мозъчната активност и работоспособността, оказвал стимулиращо влияние върху цялата имунна система. Хормонът забавял стареенето около четири пъти и притежавал лечебно действие срещу редица нелечими преди заболявания - като злокачествени тумори, имунна недостатъчност, лъчеви поражения, алергии и други. Приличал на някакъв дар божи, който с един замах премахнал всички човешки болести и страдания. Същата година била построена и станцията. Нарочно било избрано западното крайбрежие на континента - единствената област, обитавана от пеперуди, - след което Центъра дал зелена улица на проекта по извличане на алтеропроцин. Смените, изпращани на Алтера, вършели това паралелно с програмата по изучаването на планетата. По цялото крайбрежие били издигнати специални мачти-уловители на насекоми. Примамвали ги с поредица от инфрачестотни светлинни импулси, действащи успешно особено нощем. Били уловени и унищожени милиарди пеперуди. Това станало през първите пет години и половина от съществуването на станцията. После дошъл ударът с разкритията за истинската природа на алтеропроцина и неподозираните странични действия от приемането му. Оказало се, че това е вещество с особени наркотични свойства, проявяващи се в късен етап и водещи до пристрастяване. Така че всички, които имали досег с него /независимо дали го употребявали за лечение или просто като биостимулатор/ - а по приблизителни данни те били една стотна част от населението на колониите и Земята - развили прогресивна наркотична зависимост.         Нуждаели се от все по-големи и по-големи дози, последното обаче било невъзможно, защото популацията от пеперуди /която иначе нямала естествени врагове/ силно намаляла и била заплашена от изчезване. Опитите за изкуствен синтез на алтеропроцин също се провалили. Сякаш по този начин     Алтера и пеперудите си отмъщавали на човечеството за масовото изтребление. Трагедията бързо добила застрашителни размери. Смъртта извадила косата от ръждясалата си ножница и се развилняла. Вълни от насилие, убийства и размирици заляла градовете. Никой не знаеше точното число на жертвите от този период, но то беше огромно. Липсата на алтеропроцин водела до тежки хормонални разстройства в човешкия организъм - като засилено отделяне на ред други медиатори, предизвикващи депресия, загуба на чувство за реалност и агресивно поведение спрямо околните, и в крайна сметка до смърт. Повечето починали в страшни мъки, други полудели, хиляди се самоубили, само малцина успели да оцелеят. Щом последствията излезли наяве, препаратът бил забранен, а работата по извличане на алтеропроцин - прекратена. По същото време Центъра издал нареждане за преместване на станцията на източния континент. Била построена нова, по-целесъобразна станция, преместени били само научната апаратура и съоръженията, свързани с програмата по изследване на Алтера. Пета смяна била последната на старата станция, а в средата на шеста тя окончателно била изоставена. Преди това обаче идваше случаят с кибернетика...
        При транспортирането на няколко контейнера с образци от базов лагер-4 станал инцидент.     Турболетът, пилотиран от същия онзи Е. Томсен, попаднал на силна буря на стотина километра от брега.   Била дъждовна и тъмна нощ, видимостта била изключително лоша, както и връзката със станцията.         Приводняване в океана било невъзможно поради огромните вълни, достигащи седем бала. Вече наближавал залива, когато мълния възпламенила единия от двигателите на машината. Томсен, който нямал голям опит в пилотирането, а и бил сам на борда /поради върлуващия грип и недостига на хора/, се опитал да приземи турболета върху крайбрежните скали на платото. Недалеч от мястото, където се намираше станцията. Но загубил височина - или просто не преценил добре, защото се разбил в скалите.     Все пак оцелял. Изпълзял изпод останките на машината - сам не помнел как - и останал прострян в безсъзнание върху пясъка. Бил открит от спасителните групи едва на сутринта - шест часа по-късно.         Гледката, която заварили те, била смайваща. Кибернетикът лежал до купчината смачкани останки на плажа - с разкъсан и обгорял от сблъсъка комбинезон, а безжизненото му тяло било покрито с пеперуди.    Обвивали го целия от глава до пети подобно на плътен жив саван - до момента, в който хората приближили. Какво било изумлението им, когато разбрали, че Томсен все още диша, независимо че прекарал часове без защитна маска и по всички закони на медицината би трябвало отдавна да е мъртъв.     Съществувал и друг необясним факт - той не се оказал дори ранен. По тялото му нямало и драскотина, въпреки че за това свидетелствали обгарянията и раздрания му комбинезон.
        По-късно, в станцията Томсен дошъл в съзнание. Поразпитали го, без обаче да изяснят загадката.     Последният смътно си спомнял катастрофата, не и друго. Пред колегите си заявил, че се чувства по-добре от всякога. И наистина не лъжел - убедили се в думите му, когато го подложили на медицински преглед.    Все пак у лекаря, а и у всички които разговаряли с Томсен, останали съмнения, че той скрива нещо - нещо, преживяно от него там, на брега...
        В следващите дни произшествието било забравено, а шеста смяна се върнала към нормалния си режим на работа. Била пусната в действие новата станция, а старата била изоставена напълно. Томсен въобще и не искал да говори за случилото се. Но месец след инцидента той изведнъж се променил.         Станал мрачен и раздразнителен, затворил се в себе си и престанал да забелязва останалите.         Продължавал да изпълнява задълженията си, както преди, но понякога задълго изчезвал някъде.         Обикновено го намирали навън - седнал на някоя височина и вперил отсъстващ поглед в хоризонта. Не допускал никого до себе си - и до мислите си. Командирът на смяната, сериозно обезпокоен от психическото състояние на Томсен, се принудил в поредната емисия с Центъра да поиска изтеглянето му по спешност от Алтера. Това трябвало да стане с първия кораб, който пристигал след десетина дни. Само че седмица по-късно Томсен отново изчезнал - този път завинаги. Издирвали го напразно в продължение на месец и повече. Били претърсени хиляди квадратни километра суша и море, няколко пъти дори проверявали изоставената станция, въпреки че било безсмислено - без планетолет той едва ли би могъл да стигне толкова далеч, а в хангарите не липсвала нито една машина. Преобърнали всички кътчета на планетата, но без резултат. Не открили и следа от него. Все едно че се бил изпарил. Случаят така си останал необяснен, докато накрая потънал в забрава - изместен от скандала с алтеропроцина. В архивите отпреди три години беше загатната хипотезата за вероятно самоубийство в резултат на дълбоко психическо разстройство - причинено от мозъчно сътресение и дългото излагане на отровното въздействие на алтерианския въздух. И нищо повече...
        Пеперудата изпърха с крила и отлетя, оставяйки го насаме с мислите му. Мартин се размърда и тръсна глава. Онова странно чувство продължаваше да го владее - за лекота, спокойствие и още нещо. Не знаеше какво е, но мисълта го пробуди и сякаш вля нови сили в него. Пеперудата означаваше едно - че брегът е близо...
        Хайде! - заповяда си той. Стана. Направи няколко несигурни, залитащи крачки, след това тялото му само напипа ритъма и той го понесе отново - към далечината, забулена в пламъците на червеното слънце.
        След един час ходене - може би най-мъчителния час в неговия живот - пред очите му внезапно се разпростря океана. Огромната водна шир блесна в ниското под него и изпълни хоризонта - трептяща и синя, нашарена от бели пенести вълнички.
        Няколко мига стоя на ръба, неспособен да повярва. Беше излязъл в средата на широкия залив.     Бреговете му се спускаха стръмно към плажа, образуващи висок, скалист пръстен, а в пясъчното им подножие растяха палми - истински зелен оазис, наситен с ухания и звуци. Във въздуха се разливаше ритмичният шум на прибоя и крясъците на белоснежните гмурци, прелитащи наоколо. Вдясно от мястото, където стоеше, се виждаше станцията - стъпила върху плосък скалист полуостров. Можеше да различи централния модул и наредените в полукръг спомагателни отсеци на лабораториите, складовете и хангарите за машини. Отпред беше пистата, а над всичко се извисяваше голямата телескопична антена. Не се забелязваше никакво движение или следа от човешко присъствие наоколо, но всъщност и не очакваше - много рядко изпращаха тук хора и то главно за техническа проверка. Исполински каменен стълб, срутен наполовина от земетресение, бележеше носа на залива вляво. По-нататък - където той свършваше - следваше архипелаг от зелени хълмисти островчета, чезнещи в далечината.
        Брегът на пеперудите - помисли си Мартин - така беше известен. Бяха прави, че е красиво място - едно от най-красивите места на Алтера. И може би най-коварното...
        По дяволите, нямаше време да мисли за това! Трябваше да намери път за слизане - и то веднага, защото чувстваше приближаването на следващата криза. От известно време образите се раздвояваха пред очите му. Беше го обхванала необичайна възбуда, която му пречеше да се концентрира. Маската! - спомни си изведнъж, когато погледна часовника си. Отдавна трябваше да смени филтъра. Само че не разполагаше с друг... Смъкна я от лицето си и я запрати в пропастта. Имаше половин час, за да стигне до станцията, иначе...
        Трескаво заоглежда склона под себе си. Беше изключено да се спусне оттук - по сто и петдесетметровата, почти отвесна височина. Но може би щеше да успее отляво, близо до носа, където брегът не изглеждаше толкова стръмен.
        Незабавно се отправи нататък, като се препъваше в камъните и се задъхваше от усилие. Опита се да тича, но падна. Възбудата, която се разливаше по тялото му, беше притъпила възприятията му, сякаш неусетно се превръщаше в някой друг - безпристрастен наблюдател на самия себе си. Отне му десетина минути, за да стигне до мястото. Не се колеба изобщо. Пое въздух и заслиза по скалите към плажа, жълтеещ в ниското.
        Склонът се оказа доста полегат наистина, осеян с издатини и тераси, които се спускаха стъпаловидно надолу. Стараеше се да се движи бързо, но беше изтощен до такава степен, че едва пазеше равновесие.       Тялото му се беше превърнало в чужд, неподчиняващ се придатък, който с мъка успяваше да държи буден. Болката в китката се завърна - прерязваше го силно на моменти. В главата му ехтеше някакъв безсмислен рефрен от детска песничка, изплувал от дълбините на съзнанието му. Издалеч до слуха му - сякаш от друг свят, долиташе равнодушния плисък на вълните. Струваше му се, че отдавна е пресрочил онзи половин час, но не искаше да поглежда часовника. Вече нямаше значение, нищо нямаше значение...
        Под краката му израсна напукана отвесна стена е той разбра, че е достигнал последната част на склона. Трийсет или четиридесет метра - толкова го деляха от спасението. Целият трепереше като в треска... По дяволите, защо не беше се сетил да отреже и омотае около кръста си едно от стъблата на седониите, растящи горе?! С въже би се спуснал за минута, но сега беше късно да се връща, нито му бяха останали сили.
        Стисна ножа в здравата си ръка и продължи надолу, пришпорван от отчаяние. Осланяше се на пукнатините, прорязали скалната плоча. Тя беше несигурна и трошлива - под стъпките му се къртеха цели парчета и политаха в пропастта - но нямаше избор. В един миг пропадна опасно, когато под краката му се свлече цял скален перваз и Мартин увисна на ножа. Напразно дращеше по скалата, търсейки опора, за която да се залови. Това трая минута или две, докато усети, че пръстите му се изплъзват. Протегна ръка встрани - напипа някаква издатина и се опита да прехвърли тежестта си наляво, но не успя. Болката в китката го пресече като с бръснач и той отново безпомощно увисна на ножа.
        В същата секунда почувства тласъка. Цялата стена подскочи нагоре и надолу, някакъв едър къс прелетя край главата му, последван от поройна каменна лавина.
        - Не... - изхриптя Мартин. - Престани да си играеш с мен!
        Бученето на земетресението заглуши прибоя, истинският трус дойде миг по-късно. Беше прекалено силен. Не успя да направи нищо, само изстена... Стената се сгромоляса под него и Мартин полетя с отломъците. После бездната го погълна...
        Нямаше болка, дори не усети удара в каменното подножие, освен един тъп, разтърсващ  до мозъка на костите звук. Просто светът внезапно се срина в черен мрак. И тишина... В последния миг, преди да загуби съзнание, той вече знаеше - това беше края...
        Сякаш бавно се пробуждаше от небитието. Имаше странното чувство, че се рее някъде - сред потоци от цветове и ухания. Беше го завладяла радостна лекота и безгрижие, а дълбоко у него тлееше нечие присъствие, изпълващо го с доверие, спокойствие и сигурност. Не знаеше кои са те, но долавяше близостта им - лекия допир, нежното приятелско докосване. Навярно то пораждаше вълните от мисли и усещания, които преливаха в него; обзе го любопитство.
        Съзнанието му неочаквано се разпадна на стотици късове и Мартин изведнъж видя себе си - своето безжизнено тяло, проснато в подножието на скалите. Трудно му бе да се познае. Целият беше покрит с пеперуди - главата, гърдите, краката... Те образуваха потрепваща, мъхната жива обвивка. Картината беше толкова поразяваща, че той се запита дали не сънува. Едва си го помисли и в същия миг около него се разпростря заливът - палмите, брегът, морето - но в някаква различна, странна перспектива. Сякаш наблюдаваше през стотици очи едновременно. През очите на пеперуда! - мисълта го споходи като в прозрение, ала дори не се учуди. Тогава разбра, че може да направи каквото поиска - да се рее във въздуха като птица, да почива, кацнал на някой палмов лист, заслушан в шумоленето на вълните, или да се слее с вятъра. Усещането за свобода беше толкова опияняващо, че Мартин забрави всичко останало - дори себе си...
        Почувства слабо подръпване, като че беше закачен с невидима пъпна връв и след миг отново се видя в подножието на склона, а под него имаше засъхнала локва кръв, само че пеперудите бяха отлетели. После рязък тласък го запрати в нищото, където го чакаше мракът - черен и задушаващ. А може би беше смъртта...
        Насили се да отвори очи... и успя. Беше съвсем неочаквано. Сетивата му се завърнаха с такава сила, че направо се задави. Не разбра веднага къде се намира - беше твърде замаян - когато пред погледа му изпърха някакво пъстро, живо листо. Пеперуда! - достигна до съзнанието му и той си спомни. Станцията, земетресението, падането... Не беше мъртъв, колкото и невероятно да му се струваше. Напротив - никога не се беше чувствал по-добре... Надигна се учуден и недоверчиво започна да се оглежда. С огромна изненада откри, че по себе си няма и следа от рани, въпреки раздрания си, висящ на парцали комбинезон и засъхналата локва кръв отдолу. Същото се отнасяше и за раната на бедрото... Дори старите белези по кожата му бяха изчезнали.
        Не е възможно! - помисли си Мартин, докато се изправяше на крака. Никой... просто никой не можеше да оцелее при падане от такава височина. Би трябвало да е целият натрошен, а вместо това... Не беше получил и драскотина... Ами онзи странен сън с пеперудите преди малко - ако наистина беше сън?... Полудяваше ли или какво?! Изобщо какво ставаше тук? Томсен... защо ли името на мъртвия се въртеше в главата му? Дали...
        Прогони нелепата мисъл от главата си, прескочи нападалите отгоре отломъци и закрачи по пустия плаж. Червеното слънце гореше ниско над океана, приличен на потрепващо тъмносиньо огледало.     Някаква странна енергия изпълваше тялото му. Предишната му умора се беше стопила без остатък, също и болката, гладът... чувстваше единствено жажда.
        Станцията се открояваше в извивката на залива - стори му се смълчана и мъртва, и някак различна.     Светът беше различен. Нещо тайнствено витаеше във въздуха, усещаше го с всяка своя фибра. Сякаш внезапно беше престанал да бъде той... Спря, захвърли обувките и продължи бос по брега. Вълните приятно заливаха нозете му, протягайки пенести езици. Искаше му се още сега да смъкне дрипите от гърба си и да се потопи в дълбочината.
        Що за идиотски идеи ми идват? - запита се. Това не беше Земята, нито Барнард, а Алтера. И все пак...
        Извървя последните метри до станцията по керамитната настилка на пистата, разсечена от няколко дълги пукнатини /повечето бяха скорошни,  в други беше пораснала трева/ и спря пред шлюза.     Посредством радиото в яката си /чудно, че работеше още!/ Мартин изключи задействалата се автоматично защита - натискът на силовото поле, обвиващо корпуса, се усещаше съвсем осезаемо - след това издърпа панелчето на вградения в стената пулт и набра кода. Вратата изсъска и тежко се отвори пред него. Постоя в нерешителност секунда-две, преди да влезе. Сам не знаеше какво го безпокои. Пристъпи в камерата на шлюза - чу захлопването на люка зад гърба си, последван от свистенето на пречиствания въздух.     Мелодичен сигнал. Вътрешната врата се плъзна в стената, откривайки пред очите му осветения празен коридор. Отново се позабави, когато прекрачваше прага. Не го напускаше чувството за нечие невидимо, стаено присъствие. Погледът му пробяга по стените на коридора и спря за миг върху струпаните в една ниша сандъци и бидони, покрити с дебел слой прах. Не се забелязваше нищо нередно - а нима очакваше друго... Вслуша се в тишината - плътна като саван, накъсвана от ехото на стъпките му. Беше глупаво, но усещаше, че стомахът му се е свил на топка.
        Стига! - мислено си каза той. Нима беше преминал през толкова опасности и смърт, за да се плаши сега от привидения... Призраци не съществуваха! Трябваше да е побъркан, за да вярва в небивалиците на Бенет. Беше сам на борда и точка!
        Отмина редицата от врати по коридора и се насочи към централния възел. Полутъмната командна зала беше пуста, посрещнаха го само блещукащите светлинки на индикаторите, обсипали редиците пултове. С влизането му автоматично се запалиха лампите. И тук прахът покриваше металните повърхности на терминалите и пода. Всичко изглеждаше изоставено и недокоснато - сигурно от месеци не беше стъпвал човешки крак. Единствените отпечатъци наоколо бяха неговите...
        Безпокойството му изчезна изведнъж. Вдигна щорите - по-точно смени поляризацията на стъклата, така че залезът нахлу вътре и засипа залата с кървавочервени отблясъци - после се отпусна в едно кресло.  Панорамата, която се откриваше през разположените в полукръг прозорци, беше фантастична. Целият залив се виждаше като на длан. Гаснещото в далечината слънце почти докосваше океана, превръщайки хоризонта на запад в море от огън.
        Опита се да подреди мислите си. Не се получи. В главата му цареше хаос. През съзнанието му препускаше някакъв вихър - Иглените възвишения, Наваро, блатистата джунгла на Алтера, пустинята и горещият ад, онези шейсет и повече километра, през които трябваше да премине, за да се добере до брега, пеперудите... Струваше му се, че всичко това се е случило с някой друг - не с него. В гърдите му се бе настанила една празнота. Вече не чувстваше и капчица желание да се обажда в станцията, без да разбира защо. Може би още ги търсеха, но му беше все едно. Въпреки че нямаше избор, защото рано или късно трябваше да го направи...
        Стана, отиде до хладилника и изрови две кутии бира. Изпи ги на един дъх, после отново се върна в креслото. Пиеше му се още, но не му се ходеше до склада за нови - не изпитваше дори глад. Продължи разсеяно да гледа през прозореца, изпразнил главата си от мисли, когато внезапно почувства, че някой го наблюдава. Някой, който стоеше зад него...
        Усещането беше толкова силно, че минута и повече Мартин не посмя да помръдне. В следващия миг рязко извъртя креслото и замръзна с отворена от учудване уста. Пред него стоеше привидение - необикновено красива жена на около двайсет и пет, със смолисточерни коси и зелени очи, в които играеха отблясъците на залеза. Беше облечена в широка, избеляла фланелка и отрязани къси панталони, смъкнати навярно от комбинезон. Боса... Стройното й, загоряло от слънцето тяло излъчваше особен лъчист блясък, а в ъгълчетата на устните й трептеше усмивка.
        Призрак! - помисли си Мартин, усетил как по кожата му полазват тръпки. изглеждаше съвсем материален...
        - Не съм призрак - разсмя се тя, сякаш прочела мислите му.
        - Тогава... какво си? - запита с усилие Мартин, хипнотизиран от гласа, очите й, белите връхчета на зъбите й. Сигурно сънуваше...
        - Нито пък сън - добави тя и пристъпи към него с протегната за поздрав ръка. - Името ми е Ерика... Ерика Томсен. Кибернетик. По-точно - бивш.
        - Томсен...?! - повтори той, изведнъж загубил дар слово. Някаква част от него упорито отказваше да повярва. В протоколите не пишеше никакви подробности за Томсен, нямаше дори снимка... Цялата мозайка се подреждаше пред очите му. Онази необяснима история, пеперудите, всички онези разкази за призраци, които се носеха за станцията, собственото му спасение...
        - Същата - спокойно отвърна тя, улавяйки ръката му, като че да разсее и последните му съмнения. -     Изчезнала безследно преди три години от станцията на Алтера.
        - Мислех, че... Не разбирам. Ще ми обясниш ли какво става?
        - Вече знаеш. Случи се онова, което сега се случва с теб. Известно ми е какво си преживял, за да стигнеш дотук... Казвал се е Наваро, нали? Видях те да лежиш на брега, малко след земетресението. Ти беше мъртъв - или почти. Но те ти помогнаха - спасиха те... Не ме питай защо или как. Понякога и на мен самата ми е трудно да ги разбера. Сигурна съм обаче в едно - че ти едва ли ще поискаш да се върнеш към онова там - тя направи неопределен жест с ръка към хоризонта.
        - Кои те? Пеперудите?!
        - Те не са само пеперуди, а ... - тя замълча, сякаш търсеше точната дума - същества, надарени с разум.  Твърде различен от нас, може би странен... Невъзможно ми е да ти го обясня иначе. Приеми, че всяка от тях е клетка от един огромен мислещ организъм, необхватен по своята същност. Мислещ вид, пред когото не съществуват бариери... Колко е глупаво все пак! От столетия търсим извънземен разум, а той през цялото време е бил пред очите ни, просто не сме го забелязвали. По-лошо - всички ние сме им длъжници заради изтреблението... но това вече е минало. Те не ни се сърдят, не биха могли.
        - Искаш да кажеш, че умееш да контактуваш с тях?!
        - Да. Когато пожелая - както и ти. Самият не подозираш колко си се променил. Същото беше и с мен в началото. Мислех, че полудявам... Имаш обаче достатъчно време, за да ги опознаеш. А и нали сме двама...
        - Нима през цялото време си живяла тук, на станцията?
        - Не - отвърна с усмивка тя. - Тук идвам само понякога - когато ме обземе носталгия, когато се почувствам самотна или ми е тъжно... Обитавам различни места. Вселената е пълна със светове, в които никога не е стъпвал човешки крак.
        - Но как е възможно?
        - Съвсем просто е. Достатъчно е да им се довериш и те ще те отведат, където поискаш.
        - Дори на Земята? - учудването му отдавна беше преминало всякакви граници и сега изведнъж го завладя любопитство.
        - Дори на Земята. Бил ли си някога там?
        - Преди четири години... Прекарах известно време в клиника за възстановяване - в Лозана или нещо подобно, забравил съм името на града. Изпратиха ме на лечение след едно нещастно излитане от база-2 на Вега...
        - Какво се случи? - настоя тя.
        - Бях навигатор на кораба, наричаше се “Прометей”. Имахме за задача да изследваме един квадрант от покрайнините на Системата, посещаван преди това само от сонди. Случи се малко след старта. В кърмовия отсек избухна пожар - поради неизправност в електрическата инсталация, както се оказа - който за минути обхвана всички сектори. Не бяхме в състояние да го овладеем, корабът беше обречен.     Катапултирахме със спасителната капсула, но взривната вълна от експлозията на двигателите ни отнесе обратно към спътника. Врязахме се в онази проклета луна като снаряд. Имах късмет, оцелях. Но бях единствен... Всъщност исках да говоря за Земята... Някога мислех, че един ден ще се върна, за да живея там, но вече не съм сигурен. Всичко на нея изглежда прекалено подредено, стерилно и...  някак изкуствено. Не отричам, че е красиво, но не успях да свикна. Още на втората седмица ми дотегна до смърт и закопнях отново за космоса... А ти?
        - Странно е, защото съм родена на Земята, а почти не съм живяла там. Обичам я, но то е различно.     Била съм на Барнард, после на Сириус, преди да приема  назначението на Алтера. И не съжалявам... - тя стисна ръката му и подхвърли - Да вървим, искам да ти покажа нещо.
        Прекосиха пустия коридор и шлюза. Топлината на вечерта, обгърнала ги  със захлопването на люка, беше наситена с хипнотичния шепот на прибоя. Тя продължаваше да го държи за ръка, докато крачеха по брега. Мълчаливо. Без цел и посока, без мисли... Станцията се смали, остана зад гърба им - нереална и чужда. Прилична на останка от изчезнал свят.
        Палмите загадъчно шумоляха край тях, бризът галеше лицата им. Вълните кротко плискаха в босите им нозе... Беше като в магия, изпълваща с възторг, всичко друго внезапно изгуби значение. Станцията, Валд и останалите, Вега, Земята - места, с които отдавна не го свързваше нищо...
        Тя забави крачка и седна на пясъка, Мартин я последва. От двете им страни плавно извиваше дъгата на залива. Морето дишаше уморено до тях след горещината на отминаващия ден. Слънцето бавно потъваше зад хоризонта - огромен тъмночервен диск, обагрил небето в най-невероятни отенъци на виолетово, пурпурно и златисто. Спускащият се здрач насищаше въздуха с кадифе.
        - Наистина се радвам, че си тук, Мартин - каза тя, вперила поглед в далечината. - Струва ми се, че малко се поуморих да бъда сама...
        - Откъде знаеш името ми?
        - Надникнах - отвърна.
        - Ерика... не съм предполагал, че ще те срещна...
        - И аз... Но нека замълчим. Опитай се да почувстваш това... - тя повторно направи онзи неопределен жест с ръка, все едно искаше да обхване хоризонта и морето.
        Седяха в мълчание, докато времето се разми и изгуби очертания. Бяха съвсем сами, само океанът шептеше наблизо. Една пеперуда долетя и кацна на голото му коляно, като го погъделичка с крачета. Друга описа изящен кръг над главите им и плавно се приземи на ръката на Ерика, но тя сякаш не я забеляза - все така унесена в далечината. А после и още една, и още една... Напомняха големи мъхнати листа с изрисувана върху тях тъмночервена спирала. Докато съзерцаваше пеперудата, Мартин усети как го залива онази позната лекота - беше като вълна, която в миг го изпълни до дъно и разтвори същността му.     Почувства, че дъхът му спира. Съзнанието му преля и докосна притихналото на коляното му насекомо. И тогава видя света в дълбочина - от друг ъгъл и перспектива. Отново го завладя онова зашеметяващо чувство на свобода. И един копнеж по далечината... Превърна се в дихание, в късче вятър, готово да се понесе сред безкрая.
        Нечие невидимо присъствие го докосна и те полетяха. Беше Ерика - без усилие можеше да улови мислите й и да й отвърне. Нямаха нужда от думи. Потънаха в блесналите сини висини и заедно се устремиха над океана.
        Носеха се в полет срещу слънцето - срещу залеза. На пеперудени крила.