в памет на Николай Ватов

      Аз съм потаен дългонос плъх. Понякога сънувам пясъчните равнини и каньоните на Марс...

    Подушвам заинтригуван полумрака на тунела, после отново. Нещо загадъчно се крие в него, но ми е трудно да преценя какво. Сякаш към познатата смесица от миризми на плесен, гнилоч и серни изпарения, изпълнили подземната канализационна система, се е прибавила и една нова. Тя е едва доловима и някак особена, усещам я близка. Не знам защо, нито мога да я определя, колкото и да се напрягам. Нищожно количество ароматни молекули, разтворени във въздуха, навяващи ми странни чувства и мисли. Съвсем различна е от миризмата на торк. Не излъчва заплаха, а напротив. Изоставям догадките и страховете си и хлътвам в ръкава на галерията.

    Аз съм потаен уморен плъх. Сънищата са единственото, което имам. Понякога сънувам, че летя, понякога сънувам морето... 

    Напредвам предпазливо, отдавна не съм идвал по тези места. Пробягвам известно разстояние, спирам, проверявам за скрити опасности и продължавам напред. Преминавам край влажните, наполовина обрасли с пресен мъх стени на подземието, прескачам озовали са на пътя ми препятствия или просто си почивам, втренчил поглед в неподвижната мазна повърхност на канала, пълен със застояла черна вода, тиня и гниещи отпадъци. Това е моят свят. В него аз съм господар. А също и торките. Учудващо е, че почти от седмица не съм срещал торк. Тези отвратителни създания стават все по-хитри. Последният, с когото се сблъсках, едва не ме докопа, не му достигна само някаква си педя. Беше се слял със стената в една ниша и дебнеше. Личеше, че е ужасно гладен, иначе не би избързал да хвърли примката си. Обикновено ги надушвам отдалеч и ги заобикалям, но тогава се бях разсеял. Навярно остарявам. Впрочем никога не съм виждал торк отблизо, дори не мога да си го представя. Почти нищо не знам за тях, освен че са най-жестоките и най-безмилостните хищници на планетата. Те никога не пропускат, ловуват от засада и не подбират. Прекрачиш ли двуметровата бариера – умираш, превръщаш се в спомен. Виждал съм торк, който улавя и изстисква жертвата си подобно на мокро пране, преди да я погълне. Тези твари притежават способността да се обвиват с нещо като мантия, която ги прави невидими за околните, а единственият им недостатък е, че са бавно подвижни. Торките са неунищожими, защото са идеално приспособими към всякаква среда. Пришълци, дошли неизвестно откъде и как.Някакво слабо въздушно течение ми донася познатата непонятна миризма. Този път е по-осезаема и е примесена с дим. Оставена е от странно същество, минало оттук. Проследявам дирята до една вертикална шахта, водеща към повърхността, после спирам и се ослушвам. Навред владее дълбока тишина. Не се решавам да продължа нататък, страхувам се. Твърде рядко излизам на повърхността - само когато пътят ми е отрязан от торки или за да се уверя, че няма други оцелели. Сигурно защото само тук, под земята се чувствам в безопасност. Въпреки торките, но всъщност те са навсякъде, а горе са дори повече. Скрити сред развалините на унищожения безлюден град, търпеливо дебнещи плячка. И не са единствените. Има хиляди други смъртоносни и невидими капани, останали забравени от времето на Последната война и на хората. Сега всички те са мъртви. Целият град на повърхността (Париж, Лондон или Рим? - не помня...), целият свят е мъртъв. Опустошен от оръжията и обезкървен от торките. Единствените живи същества, които срещам, са обитатели на мрака - едри хлебарки, отровни паяци или стоножки. Дори плъховете отдавна изчезнаха. В началото бяха много - неизброими сиви орди от плъхове, изпълзели от леговищата си, привлечени от мириса на кръв, пируващи с трупове, опиващи се от това колосално изобилие и разхищение. Те никога не ме приеха сред себе си. Не ми простиха, че съм различен, че съм по-умен от тях, че съм бял - като бялата врана от притчата - и затова ги мразех. Бях отритнат и прогонен в каналите. Но един ден и те заплатиха цената като всички. Неизвестната болест, поразила хората, покоси и тях. Само аз преболедувах и оцелях. Не знам защо, а може би защото съм различен...

     Аз съм обречен на самота, скитащ плъх. Навлизам в ново разклонение, когато нещо внезапно изгромолява над главата ми и земята леко потреперва. Притисвам се към стената уплашен - дали не е земетресение? Веднага отхвърлям тази мисъл - бих разбрал за него доста преди това. След секунда грохотът отминава на запад и отслабва, докато заглъхва съвсем. Сякаш някаква тежка машина се движи на повърхността. Постоявам замислен, втренчил поглед в процеждащата се от пукнатините на тавана завеса от пръст, после продължавам.

   Неочаквано се натъквам на изпаднала отнякъде консерва. Тя изглежда нова и лъскава, почти недокосната от времето. Предпазливо я подушвам, за да се уверя, че не е някакъв капан - чисто е, освен че наоколо витае същата онази странна миризма. Изведнъж разбирам колко съм гладен. Подвластен на инстинкта си за самосъхранение, още веднъж проучвам внимателно кутията. Накрая скачам върху нея, захапвам със зъби халката, опирам крака в металния ръб и рязко натискам. Капакът изпуква и се отваря, а в ноздрите ми нахлува аромат, от който устата ми се напълва със слюнка. Вътре откривам нарязани на тънко парчета месо, ухаещи невероятно вкусно. Нахвърлям се върху тях с вълчи апетит, буквално преяждам. После потапям муцуна в канала и отпивам глътка мръсна вода с вкус на олово. След това се свирам в една дупка на каменния под и притварям очи. Скоро заспивам и сънувам...

    Аз съм бял лабораторен плъх. В клетката е уютно и топло, а храната е в изобилие. Някакви хора в бели престилки сноват наоколо, заети с непонятни за мен действия. Млад мъж лежи върху медицинска кушетка с включени към главата електроди. Навярно спи. Почти цялото му тяло е покрито с бинтове, по които са избили червени петна. Край него - редица от апаратури и екрани с пулсиращи върху тях цветни линии. До слуха ми достига откъслечен разговор - звуци, подредени в думи, неозначаващи нищо за мен. Аз съм безгрижно малко животинче.

   - Професоре, стабилизирахме пулса и дишането. Последиците от комата са преодолени, с изключение на мозъчната дейност, която продължава да бъде малко под нормалното. Следващата криза би трябвало да настъпи след около десет минути.

   - Благодаря, Хал. Ще започнем прехвърлянето веднага, щом дойде в съзнание.

   - Не е сигурно, че ще се събуди...

  - По дяволите, Хал, ще приложим електрошок, ако се наложи, но трябва да се събуди... иначе всичко се проваля. Хал, ще те помоля внимателно да следиш нивото на мозъчна активност. Когато кривата на енцефалограмата започне да доближава критичния праг, стартираме програмата. Без друго не можем да го спасим, той умира...

   - Всъщност откъде идва той?

  - Не съм имал време да питам. Кели ще ти отговори.

  - Преди половин час го докарахме с един хеликоптер - включва се трети глас. - Бил е пилот на изтребител от ескадрата на самолетоносача "Кентавър", охраняващ западното френско крайбрежие. Това е бил неговият последен полет. Патрулирал над Бискайския залив, когато се натъкнал на четири ислямистки самолета. Не пожелал да избяга, въпреки че е можел да го направи и никой не би го упрекнал. Сражението се е разиграло недалеч от бреговете на Бретан. Той свалил сам и четирите, но бил тежко ударен и загубил контрол над машината си. Катапултирал прекалено късно. Парашутът му не се разтворил и той паднал във водите на Атлантика... Беше в кома, когато го открихме. Състоянието му е безнадеждно, но това впрочем го знаете. Никога не съм виждал по-натрошено тяло, единствено главата е останала незасегната при удара. Просто се учудвам, че още е жив... щях да пропусна най-важното. Неговото име е Кевин Борн.

  - Господи, нима е същият?!

  - Да, за съжаление. Кевин Борн - първият човек, стъпил на Марс.

  Тишина, нарушавана само от слабите сигнали на поддържащите системи.

  - Какви са последните военни новини?

  - Твърде лоши. Възелът около Триест се затяга с всеки изминат ден, ислямистите непрекъснато струпват там нови сили. Скоро цялото Средиземноморие ще е в ръцете им. На юг техните войски вече са достигнали на сто километра от Вечния град. Вероятно той ще бъде следващата им цел. Проклетите фанатици няма да се спрат пред нищо. Нашето разузнаване се добра до информация, че те са разработили някакво ново оръжие за масово поразяване - далеч по-мощно и по-унищожително от всичко, създавано досега. Сведенията ни са много оскъдни, знаем само, че е нещо, свързано с дисмутирашите квазимагнитни олигомери.

   - Но това е лудост! Подобно оръжие би могло да означава край за целия органичен живот на планетата.

   - Обаче онези идиоти не мислят така...

  - Професоре - намесва се в разговора нов глас, - не съм добре запознат с теорията Ви, но искам да Ви попитам - правили ли сте и друг път прехвърляне на съзнание?

   - Да, дори няколко пъти, но без особен успех. Самият аз съм бил обект на тези опити. Виждате ли, колега, това е различно. В състояние на нормално съзнание нивото на мозъчна активност почти никога не надвишава една определена стойност - освен в някои редки случаи на силен стрес. При хора, които умират, но забележете - само умиращи в пълно съзнание, миг преди смъртта се наблюдава рязък скок на общата мозъчна вълна над този критичен праг - около седем пъти, нещо като взрив на мозъчна енергия или съзнание. Моята идея е точно такава - да уловим и прехвърлим тази екстремна вълна в кристална матрица носител. После ще имплантираме носителя в мозъка на плъх и ще следим неговото поведение. Сигурно си задавате въпроса какво очакваме от цялата тази сложна операция. Не е лесно да Ви отговоря, всъщност самият аз не знам. Има прекалено много неизвестни. Предполагам, че първичното съзнание, тоест животинското ще надделее над човешкото. То ще бъде водещото, а новото ще се проявява само латентно, зависи вече в каква степен. Възможно е двете съзнания да се окажат напълно несъвместими и тогава животното ще умре. Но ако успеем да получим добра сплав от тях, то ние ще сме създали първия разумен плъх в историята...

   - Професоре, той идва на себе си...

   - Добре, аз поемам нататък. Карл, подготви животното за имплантация...

   Нечия ръка, облечена в гумена ръкавица, отваря вратичката на клетката, сграбчва ме и ме измъква навън. Опитвам се да хапя и да се съпротивлявам, но тя е по-силна и много ловка. Секунда по-късно в хълбока ми се забива острата игла на спринцовка. От болката гръбнакът ми за миг се сковава. После ръката разхлабва желязната си хватка и ме пуска в стъкленица, където самотно белее памуче, напоено с хлороформ. Капакът хлопва над мен...

   Пробуждам се внезапно. Тъмно е и тихо. Някакво движение наблизо привлича вниманието ми - една хлебарка се откъсва от върха на консервата, приземява се долу и се втурва в панически бяг към стената. Хищникът в мен изръмжава и се надига. Хвърлям се след нея, за да я разкъсам, но не успявам да я достигна, защото тя хлътва в една цепнатина между камъните. Проклети гадини! Ненавиждам ги, въпреки че те са основния ми източник на храна. Напоследък ми е все по-трудно да се справям с тях, сякаш от ден на ден стават по-големи и по-агресивни. Вероятно поради наличието на мутагени, разтворени в почвата, водата и въздуха. Тези всеядни насекоми не се боят от нищо, дори торките не ги плашат. Прекалено бързи са и издръжливи и притежават невероятни рефлекси, обоняние и слух. Вярвам, че те ще наследят торките, когато последните си отидат. Никога не нападам хлебарки в група, опасно е. Веднъж направих тази грешка и тогава внезапно от пода, стените и таваните избликнаха с хиляди, стекоха се подобно на черен шумящ поток. Приличаха на понесла се в атака армия. Навярно щяха да ме довършат, ако не бях побягнал и в последния момент не бях решил да се спасявам с плуване през канала, макар че се страхувам от водата. Белезите по тялото ми от онова стълкновение още не са изчезнали. Наистина остарявам. Ужасявам се от мисълта, че някой ден, докато спя, мога да бъда изяден жив от хлебарки. Но аз няма да го допусна. Щом усетя, че силите ми започнат да намаляват, а зъбите ми да се ронят, просто ще изляза на повърхността, за да погледам за последен път слънцето и небето, после ще потърся някой торк... Но още е рано. Имам мисия. Трябва да се уверя, че не всичко е загубено, че са оцелели и други, освен мен. Не хора, защото знам, че тях вече отдавна ги няма. Не паяци, хлебарки или торки - нима аз съм единственият жив бозайник в целия този опустошен свят... Казват, че надеждата умира последна, но не трябва да спирам да търся, иначе всичко е безсмислено.

   Аз съм недоверчив канален плъх. Покривам недоядената консерва с капачето и го затискам с едно камъче - за да предпазя храната от хлебарките, въпреки че и това е дребно препятствие пред безграничната им изобретателност. По-късно може би ще се върна. Винаги е добре, когато разполагаш с някакъв резерв.

   Повечето от тунелите в тази част под града са разрушени или задръстени от тинята на придошлата преди години река. При следващото разклонение свивам надясно и продължавам по една почти суха галерия. На няколко места таванът е поддал, камъни и купчини спечена пръст са се свлекли отгоре и са засипали част от прохода. Промъквам се предпазливо, наострил слух. Близък звук от капеща вода отеква в тишината. Ориентирам се по него и изведнъж ме завладява любопитство - в мрака пред мен изниква стълбище. Шест или седем излети от бетон стъпала водят нагоре към масивна бронирана врата. Непоклатима и непристъпна. Ивици ръжда, прилични на въжета, са нашарили металната ù повърхност. Отвъд спи, заключена зад дебели стени и резета, тайна... Прескачам по стъпалата и се озовавам под нисък свод. Сега забелязвам, че от една пукнатина в него се процежда тънка нишка вода, стича се по стената - цялата напукана и подкопана от дълбаещия ручей - и капе върху бетона. Няколко тухли, на педя от основата на вратата, наскоро са пропаднали под тежестта на почвата, разкривайки малък отвор. Пътят към тайната е открит. Подушвам наоколо, после щом се уверявам, че е безопасно, се вмъквам вътре. Посреща ме тежка вълна от застоял въздух и прах. Ново стълбище ме отвежда в широко помещение, препълнено с някакви дървени сандъци и папки с книжа, струпани на камари на пода. Пристъпвам нататък, когато нещо над главата ми изщраква - навред плисва ръждива изкуствена светлина и точно пред мен в стената безшумно се отваря друга врата. Побягвам уплашен и се шмугвам в един ъгъл, но след минута разбирам - задействал съм автоматично биосензорно устройство, реагиращо на присъствие. Странно, че работи след толкова години.

   Преминавам в пуст етаж. Наоколо личат следи от разкош - дебел персийски килим, кресла и видеоуредби, мрамор и редица от изсъхнали декоративни палми край стената. Нова врата се плъзва встрани, когато заставам пред нея. Пристъпвам прага и попадам в неголяма елипсовидна зала, почти лишена от мебелировка. Въздухът тук е като консервиран. Целите стени са заети от стотици клетки, някои от металните вратички зеят отворени. На пода лежи отдавна изсъхнал мумифициран човешки труп, облечен в напълно запазен костюм и с вратовръзка, а до него са пръснати странни искрящи камъчета. Учуден се приближавам, за да ги разгледам, когато случайно докосвам мъртвеца и дрехите му в миг се разпадат и превръщат в прах. Отскачам настръхнал назад. Не понасям труповете, те будят непривични чувства на отвращение и ужас у мен, които не успявам да превъзмогна. Навярно затова не обичам да излизам на повърхността - защото там, горе те са милиони.

   Внезапно разбирам къде съм и какво е това място. Банков трезор. Пред мен на пода лежи потънало в прах съкровище. Диаманти... Светлината, заливаща с мътилка помещението, премигва и угасва, оглушигелен звън на алармена система изпълва сградата и вратата на трезора несигурно, на тласъци се плъзва обратно. Тогава страхът ме шибва като с камшик и аз побягвам към изхода, ужасен, че той всеки миг ще се захлопне пред мен и завинаги ще остана заключен в този гроб, зад тези стени. Бягай! По- далеч оттук... Изхвърчам навън в познатите галерии на подземието и спирам едва когато шумът зад мен заглъхва и стихва.

     Отдъхвам си за няколко минути, после отново тръгвам.

   Неизвестността ме плаши и привлича едновременно. Надеждата е моят щит срещу самотата и смъртта... Тунелът, който следвам, се влива в друг - по-широк. Продължавам по него и тогава усещам слаб, но непрекъснато засилващ се мирис на изгоряла плът. След още няколко крачки изведнъж замръзвам - подушвам торк. Съвсем наблизо пред мен. Нещо не е наред, защото това не е типичната миризма на торк. Потискам надигащата се у мен вълна от страх и бавно се промъквам напред, готов да побягна при най-малкото движение в мрака. Внезапно проумявам загадката, после спокойно пресичам смъртоносната бариера - знам, че торкът няма да ме атакува. Той е мъртъв. Овъглен. Превърнал се е в сгърчена черна купчина. Приближавам се и любопитно започвам да го разглеждам, за първи път виждам торк отблизо. Прилича на огромна безкрила оса с дълги паешки крака и голяма, подобна на клюн уста, от която ме побиват тръпки. Торките са ужасяващи, дори и мъртви. Странно какво се е случило с този. Погледът ми неочаквано се натъква на нещо още по-необикновено и сърцето ми лудо забива. Не вярвам на очите си. В калта ясно личат следи от обувки... Възбудено се заемам да ги изучавам и след минута-две в съзнанието ми се избистря картина. Хора! Били са двама, минали са оттук преди около седмица или повече. По някакъв начин са открили невидимия дебнещ торк и са го унищожили от разстояние, после са си отишли.

    Не това е невъзможно. Хората вече не съществуват, безсмислено е да се самозалъгвам. Тези стъпки просто по случайност са се запазили толкова добре. Навред навярно има хиляди подобни следи, запечатани в тинята на безкрайните лабиринти канали, оставени като че вчера. А торкът? Чувствам се объркан. Отново оглеждам стъпките, после хуквам след тях в посоката, която са следвали. Скоро обаче ги изгубвам в порутените коридори и се отказвам. Постепенно у мен назрява едно решение - ще изляза на повърхността, за да пообиколя наоколо. Твърде отдавна не съм напускал подземията, не помня вече откога. Но не веднага, ще тръгна с новия изгрев.

    Връщам се обратно при онази консерва. Няколко хлебарки възбудено сноват около нея. Надушили са храната, но не могат да стигнат до нея. Засилвам се и скачам сред тях, а когато те се разбягват на всички страни, отмествам капачето и се заемам с вкусните розови хапки месо. После се свивам в един ъгъл и се отпускам уморен...

    Обгръща ме непрогледен мрак. Тишината в клетката е толкова дълбока, че чувам пулсирането на кръвта в ушите си. В единия ъгъл откривам резервоарче с вода, но храна липсва. Гладен съм. Биологичният ми часовник показва че са изминали повече от две денонощия, откакто съм тук. Спал съм непробудно през цялото време. Чувствам се така, като че ли съм проспал векове. Спомените ми са смътни и объркани - сънища. Страхувам се от мрака, от тишината, от неизвестността. Светът е някъде навън. Недостижим. Безуспешно се опитвам да открия някакъв изход, за да изляза, не мога и да прегриза твърдите, сякаш полирани стени на клетката, направени от неизвестно каква материя - навярно метал. Внезапно нечий чужд глас изплува от пластовете на съзнанието ми, като почти го изтласква и обсебва, въпреки отчаяната ми съпротива. Тогава разбирам. Намирам се в адаптационна, изолираща магнитни полета камера. Странни, нашепнати думи, лишени от смисъл за мен...

    Неочаквано точно отпред нещо тихо изщраква, в следващия миг в стената на клетката блесва гирлянд от червени индикатори, чиито въгленчета оцветяват тъмнината и секунда по-късно там се отваря една вратичка. Светлината на деня нахлува вътре и ме заслепява, после лабораторията се избистря пред очите ми. Усещам се непривично, сетивата ми са изострени до крайност и предметите в разхвърляното помещение изпъкват с кристална яснота. Сякаш внезапно съм прогледнал, дори не помня онова, което е било преди - просто неясни размазани силуети. Все едно съм гледал света през запотено стъкло.

   Наоколо цари безпорядък - преобърнати столове, потрошени сложни апарати, пометени от плотовете на дългите маси, разбити слепи монитори. Подът е осеян с пръснати книги и ситни парчета стъкло, а прозорците липсват, сякаш отнесени от ураган. Вниманието ми е привлечено от някакъв далечен звук, наподобяващ удари с чук, който идва някъде от дълбините на сградата. Предпазливо се измъквам навън. Пусто е. Прекосявам притихнали коридори и стълбища, притичвам край изкъртени врати на зали, помлени и изтърбушени от неизвестна стихия. В една от тях откривам първите трупове - двама мъже в бели престилки, проснати сред отломъците на пода с неестествено изпънати крайници и конвулсивно свити пръсти. На лицата им е изписана ужасяваща усмивка гримаса, само очите им изразяват безкрайно учудване. Картината ме разтърсва и всява страх у мен. Подскачам, когато наблизо внезапно избръмчава зумер на един по чудо оцелял апарат, после замлъква и от някакъв оголен проводник изпукват и избликват искри. Напускам помещението и продължавам нататък по посока на онзи непонятен звук, упорито накъсващ тишината на мъртвата сграда. Скоро откривам неговия източник, прескачам падналата напряко врата и се озовавам в поредната унищожена лаборатория.

   Вътре седи един човек - мъж на средна възраст със съвсем бяла, опърлена по краищата коса, който съсредоточено троши орехи с микроскоп. По лицето му са засъхнали следи от мръсотия и кръв, то е лишено от израз, а погледът му - апатичен и отсъстващ. Около него на пода се търкалят куп натрошени черупки. Движенията му са абсолютно машинални и методични. Прилича на робот, вършещ поредица от безсмислени действия. Той взема орех от един плик, поставя го на масата пред себе си, замахва и с всичка сила стоварва микроскопа отгоре, така че направо смазва плода, после разсеяно забърсва с длан остатъците от плота и посяга към следващия. Наблюдавам го известно време, накрая заставам срещу него, но той изобщо не ме забелязва - погледът му е застинал в някаква невидима точка отвъд стените и отвъд хоризонта. После изведнъж тялото му се изпъва, накланя се назад и вдървено пада от стола, а от устата му избликва жълта пяна. Тихо напускам лабораторията, пресичам пустите коридори на института и излизам на улицата.

   Гледката ме поразява. Ниско горе е увиснал мръсносив облак, приличащ на огромен парцалив похлупак, който сякаш всеки миг ще затисне и ще задуши града под тежестта си. Накъдето и да се обърна в мен безмълвно се взират сгради с избити прозорци. Изтръпвам при вида на това тотално опустошение и смърт - изпочупени витрини, разбити магазини, катастрофирали или просто изоставени автомобили, задръстили платното, и трупове, хиляди трупове с бледа като платно кожа и същия изцъклен, безкрайно учуден поглед. През две пресечки бушува пожар - огромни пламъци и гъст черен дим се издигат към опушеното небе. Някакво осакатено куче със скимтене преминава наблизо, после уморено се отпуска до едно повалено улично дърво и отваря уста, навярно за да завие, но сякаш невидима ръка го сграбчва за гърлото. Тя го повдига във въздуха и мълниеносно го усуква, трошейки костите му като клечки, докато го превръща в безформена кървава маса, която се разтваря в празното пространство. Само за миг там се появяват някакви размити ъгловати очертания, после остават единствено звуците от нечие лакомо мляскане. Торк... Страхът ме раздрусва и оставя без дъх. Хуквам надолу по улицата потресен, с изгарящото желание по-скоро да избягам от този кошмар. Ала знам, че няма да успея.

   Внезапно в далечината пред мен изгрява чудовищна волтова дъга, която се разсипва на стотици биещи в небето камшици. Нещо изпуква остро и въздухът изведнъж плисва на парещи тласъци, сякаш от вътрешността на гигантски спукан мехур. Секунда след това земята под краката ми се разлюлява и започва да се цепи като слюда, миг по-късно ударната вълна на взрива ме помита. Отчаяно се вкопчвам в някакво стърчащо от асфалта парче метал, но тогава под мен се отваря бездна и аз пропадам в нея. После, докато се премятам надолу в царството на мрака, в съзнанието ми се явява прозрение - Последната война е достигнала пределите на града...

   Сънят се стопява в пролуките на стените. Отварям очи, надигам се и се оглеждам. Нищо не помръдва наоколо, сънувал съм. Въздухът е наситен с познатата тежка миризма на подземията, черните катранени води на канала леко потрепват край мен, а мракът е станал незабележимо по-гъст и лепкав. По това разбирам, че сега навън е нощ. Наближава разсъмване. Скоро трябва да тръгвам.

   Аз съм търсещ себеподобни стар плъх. Кръстосвам самотен студените влажни тунели, а навред витаят тишина и пустота. Поемам по една широка галерия, която ме отвежда под вертикална шахта. Покатервам се по покритите с ръжда стъпала-скоби, промъквам се през отвора и градът израства пред очите ми. На повърхността съм.

   Хоризонтът на изток изсветлява и бавно започва да се налива с пурпур. Няколко утринни звезди гаснат на небето, а с тях нощта си отива на невидими криле. Слънчевият диск изплува в далечината иззад нащърбената линия на развалините. Първите лъчи плахо докосват очите ми и аз потръпвам от допира. Наслаждавам се на топлината, която се разлива по тялото ми, разгаря в кръвта ми огън и ме опива, прави ме щастлив... Стоя няколко минути неподвижен, докато възприятията ми се настроят към светлината и анализират местността.

   Сив, застинал в агония пейзаж. Намирам се на някакъв булевард, осеян с дупки и пукнатини, разпадащи се автомобили, трупове на дървета и всевъзможни отпадъци, пръснати по платното. От двете му страни се редят стари полуразрушени сгради с изтръгнати вътрешности. В дъното на улицата самотно се откроява величествена арка, останала по чудо непокътната. Не помня кога, но знам, че съм я виждал. Някога - в някакъв предишен живот. Триумфалната арка... Сводове, попили ехото от стъпките на маршируващи армии, пазещи спомени за минали победи и слава... На запад, отвъд тънещите в омара развалини и отвъд реката, се извисява металната конструкция на кула. Върхът й липсва, а останалото е превърнато в куп от огънати, преплетени и усукани железа, покрити с черна ръжда. Цялата тя прилича на огромно стоманено цвете, избуяло от пепелищата.

    Бавно прекосявам безлюдните, обвити в мълчание улици. Жива душа не се мярка наоколо, само вятърът стене в порутените зидове и разнася облаци прах. Нещо в пейзажа неуловимо се е променило. Трудно ми е да схвана какво. После разбирам - сивотата е накъсана от зелено. И тогава забелязвам зелената трева... В пукнатините на асфалта и сред наносите от спечена кал са прораснали малки нежни стръкчета. Бисерни капчици роса са полепнали по тях. Трева... Приближавам едно растение и невярващ го подушвам, и радост изпълва гърдите ми. Не съм си представял, че ще доживея да видя началото - пробуждането на природата, която мъчително се съвзема и набира сили, за да остави в забвение човешкото безумие на Последната война. Навярно скоро ще се появят и първите дървета, а може би след тях и птиците...

   Недалеч, в полутъмния вход на една сграда, обкичена с разкъсани рекламни пана, откривам мъртъв торк. Изгорен. По-надолу, в един подлез, намирам и друг, също овъглен. После - и трети, четвърти. Всички те - унищожени. Спирам озадачен. Нещо странно става в града, но какво ли? В съзнанието ми плахо се прокрадва една мисъл. Опитвам се да я потисна, да я изтласкам обратно в дълбините, защото е прекалено хубава, за да е истина, но успявам само донякъде. Трябва да разбера какво се е случило с торките.

   Продължавам напред с удвоено внимание. Отчайваща еднообразна картина. Тишина. Няколко изсъхнали дървета с разкривени клони стърчат наблизо, сякаш протегнали ръце за помощ. Слънцето безмилостно изсипва жар от висините и въздухът задимява в трептяща мараня. След минути внезапно притъмнява, небето натежава от облаци и в далечината проблясва мълния. Поривите на вятьра се усилват и прашни вихрушки започват да метат пустите улици.

    Вмъквам се през една разбита витрина в приземния етаж на някаква тухлена сграда, вероятно бистро, където решавам да изчакам, докато стихне бурята. Попадам в ниска разчупена зала с ажурни тавани и мраморен под. Оглозгани до бяло човешки кости са затиснати под преобърнатите маси и столове-кресла. Навлизам навътре. Някаква запечатана прашасала бутилка, паднала настрани върху бар-плота привлича погледа ми. Покачвам се върху него и избутвам бутилката към ръба - тя пада, счупва се и върху мрамора плисва червена шумяща течност. Вино. Отново скачам долу и поемам с ноздри това отдавна забравено ухание, после близвам глътка-две и наред с приятното леко замайване усещам, че ме обзема силна носталгия. По морето, по дома (нима аз имам дом?), по безвъзвратно отминали мигове. Отправям се залитайки към близкото сепаре. На стената, там зад напукано стъкло, виси картина, изобразяваща зимен пейзаж - горски път, виещ се между натежали от сняг борове. Над дърветата се сипят снежинки. Пречистваща белота, докосната от нечие присъствие - следи от стъпки на странник, минал по пътя... Хипнотизиран съзерцавам картината, докато навън дъждът се излива свирепо, а после неочаквано отминава. Тогава острата миризма на озон, нахлула при мен, ме изтръгва от унеса.

    Аз съм последният бял плъх... Излизам на улицата - измита и блеснала - и продължавам своето скитане. Свечерява се. От ъглите на руините безшумно изпълзяват сенки, прилични на уродливи черни езици, които хищно се протягат навред. Безсмислено е да се мотая повече навън. Нощта на повърхността винаги е пълна с изненади. Насочвам се към най-близката шахта, за да потъна в лабиринтите на добре познатия ми подземен свят, когато някъде в здрача пред мен припламва синкаво сияние, последвано от един неопределен звук, по-скоро писък, от който ме побиват тръпки. Спирам на място с наострени уши и напрегнато започвам да душа въздуха. Ноздрите ми долавят неясна смесица от странни миризми и пушек. Някакъв вътрешен импулс ме тласва напред и аз хуквам към догарящите отблясъци сред развалините. Тичам, забравил всяка предпазливост, заобикалям или прескачам изпречили се на пътя ми препятствия, изстисквам и последните капчици сила от старото си тяло. Страхувам се да не закъснея - сам не знам защо и закъде, но с всяка крачка смътното ми предчувствие се усилва, а в душата ми избуява нова надежда...

   Пристигам задъхан на мястото. Стъмнило се е съвсем, по небето горят светлинките на далечни звезди. От някаква черна купчинка край една стена се процежда тънък зловонен дим, напоен с мирис на изгоряла плът. Внезапно проумявам какво е това, после доближавам мъртвия торк. Още е топъл, закъснял съм само с няколко минути. Вече нищо не разбирам. Освен ако... Усещам, че ме залива умора. Късно е, трябва да се прибирам. Но ще се върна отново. Трябва да бъда сигурен, може би това е, което съм чакал толкова години... Отправям последен поглед нагоре - към изпъстреното със звезди небе, примамливо блестящи в нощта, и се гмурвам във влажния сумрак на подземията.

   Аз съм неспокоен мислещ плъх. Спотаявам се в една дупка и затварям очи, но не успявам да заспя. Възбудата ми пречи. Чувствам, че съм близо до мига, за който винаги съм мечтал и съм си представял в сънищата - толкова близо, че дори не искам да повярвам. Навън животът възкръсва от пепелищата, някой прочиства града от торките... Какво ли още ще видя? Неусетно заспивам.

   Присънват ми се хора. Двама - мъж и жена. Те вървят бавно през мрежата от подземни тунели, облечени в специални защитни комбинезони и очила за инфрачервено сканиране. Движат се предпазливо, на известно разстояние един от друг. Понякога спират, взират се в тъмнината, проверяват показанията на датчиците гривни върху китките си и отново продължават. На гърдите им висят преметнати през рамо лъчемети, насочени напред, с поставен на спусъка пръст.

   - Луиз, спри! Засякох един...

   - Къде? - пита тя, след като замръзва на място.

   - Приблизително на девет метра по права линия и тридесет градуса вляво. Луиз, освети с прожектора.

   По стените на галерията пробягва широк светъл лъч.

   - Виждаш ли разклонението вляво? Сигурно е вътре...

   - Добре, тръгваме - прошепва мъжът след секунда на размисъл и още по-силно стисва приклада на оръжието си.

   Напредват внимателно. Достигат разклонението на тунела и спират пред него. Мракът наоколо е толкова плътен, че дори мощната светлина на прожектора не успява да го пробие напълно.

   - Бъди готова, Луиз. Не мога да го видя, но сега е точно пред нас - на четири метра...

   Той бавно започва да движи цевта на лъчемета, от която се проточва тънка кехлибарена нишка, сякаш опипва с нея тъмнината. След миг в основата на приклада блесва червен индикатор.

    -Улових го, Луиз... Умри, проклета гадино! - процежда през зъби той и дръпва спусъка.

   Синкав огнен език изплющява и плисва в мрака, където сред пламъците внезапно се избистрят начупените очертания на огромно уродливо насекомо, гърчещо се в предсмъртна агония. Въздухът се изпълва с отровен дразнещ пушек и тогава над всичко се извисява един ужасен нечовешки писък, който дълго ехти в пустите коридори. Луиз изпуска оръжието, после се обляга на стената и започва да повръща, навела глава. След минута се изправя, избърсва устни с ръкав и се притисва в другаря си.

   - Господи, Патрик, изглежда никога няма да успея да свикна с това.

   - Свърши се, миличка ... Хайде, не плачи - успокоява я той и нежно я целува зад ухото. - След малко излизаме на чист въздух. Но нека първо се обадим на Янсен.

   Луиз уморено кимва и на лицето й трепва усмивка.

   - "Кръстоносец", чувате ли ме? Повикване до „Кръстоносец" от екип-7...

   В слушалките на предавателя се разсипва пращене, изместено от един дрезгав глас.

   - Янсен слуша.

   -Тук е Патрик. Приключваме за днес, на Луиз и прилоша. Прибираме се, ще ви чакаме на повърхността - в квадрант В-13.

   - Прието, Патрик. Ще ви вземем. Възможно е да се позабавим, защото при екип 2 е възникнал някакъв проблем. - Тръгвайте и се пазете... Край.

   - Какво ти е, Луиз? - той улавя ръката и и я разтърсва, но тя сякаш се е вкаменила с широко отворени очи.

   - Почакай, Пат, струва ми се, че улавям нещо...

   - Телепатични проекции? - пита той.

   - Да, но са много слаби и неясни - като че достигат при мен през пелена от мъгла.

   - Какво виждаш?

   - Оранжево-червена пясъчна равнина, осеяна с камъни... Хоризонтът е съвсем близо... Слизам по някаква стълбичка, вятърът носи ледени кристалчета, които шумолят по стъклото на шлема ми... Стоя на последното стъпало, после стъпвам в пясъка и правя крачка-две... - тя учудено трепва и се отърсва от унеса. - Имаше и някакво име, но го забравих.

    - Кевин Борн.

    - Но откъде знаеш?

   - Луиз, ти току-що описа Марс! Първият полет до Марс ... през очите на човека, стъпил пръв на планетата... Помня всеки кадър, който излъчиха по телевизията, макар че тогава съм бил едва седемгодишен. Мечтаех да бъда като него...

    - Кевин Борн е загинал, нали?

   - Да, в началото на войната. Самолетът му бил свален от ислямистите край бреговете на полуостров Бретан. Впрочем знаеш ли, че той е роден тук?

    - В Париж?! Не знаех. Но какво все пак беше това? Излиза, че той е жив и е някъде наблизо ...

   - Невъзможно е, Луиз. В този град не е останало нищо, дори плъховете не са оцелели.

   - Но какво беше това, Патрик? - настоява тя.

   - Нямам представа. Вероятно - някакви остатъчни еманации.

   - Странно... - казва Луиз замислена, - но може би си прав. Хайде, да вървим.Двамата поемат обратно, все така предпазливи и готови да посрещнат всяка опасност, а ехото от стъпките им кънти в празните галерии. Внезапно трепвам и отварям очи, после напрегнато се ослушвам. Някъде наблизо продължават да звучат стъпки. Съвсем истински. Недоверчиво подушвам въздуха, а след миг вече знам. Това са хора - първите хора в града от унищожението...

   Скачам и се понасям напред като стрела. Кръвта шуми в ушите ми, сърцето ми бие до пръсване, дано издържи и това последно усилие. Не ми отнемай единствената глътка радост точно сега - моля се аз на всички поругани, изпепелени богове. Нека само ги видя, нека се уверя с очите си и тогава умра - друго не искам...

   Спирам в началото на тунела, затаявам дъх и зачаквам.Всеки миг те ще минат оттук. Нетърпелив съм и развълнуван. Стъпките приближават. И ето - в дъното на коридора изплуват два силуета. Те са. Вървят леко приведени под тежестта на оръжията и заради ниските сводове. Прожекторен лъч шари по каменните стени и пода, отскача от тях и внезапно ме облива с болезнено ярка, студена светлина. Не издържам и инстинктивно се отмествам встрани, но лъчът ме догонва и аз замирам.

   - Луиз, чакай. Там има нещо...

   - Бял плъх! ... Патрик, недей! - извиква тя и блъсва оръжието му, но закъснява.

    Ослепителната светкавица на изстрела избухва в мръсотията и камънака до мен, подхвърля ме нагоре в пламналия въздух и аз политам мъртъв в черните води на канала...

    Умирам тържествуващ. Срещнал съм себеподобни.