в памет на Николай Ватов

Отърсвам се от мислите. Всички в залата са вперили погледи в мен с някакво очакване и надежда - сякаш съм Всесилният бог, решаващ съдбата им. Същото е сторил и Демиан, който е смъкнал слушалките от главата си, напълно забравил задълженията си по осигуряване на връзка с Третата.
        - Слушам те, Михаел - подканям го аз да разказва, а всъщност просто искам да наруша мълчанието.
        - Избрахме два индивида на млада възраст - мъжки и женски, съставляващи двойка, и ги подложихме на теста на Данате - в Михаел изведнъж се събужда биологът. - Симулирахме няколко различни ситуации, в които хуманоидите трябваше да проявят своите качества, и те се справиха блестящо. Направо надминаха очакванията ни. Притежават огромен потенциал и неизчерпаема воля за живот, бързо се учат, съобразителни са, макар интелектуалното им ниво да не е особено високо, но най-важното е, че са безкрайно любопитни и не се страхуват от нищо. Познават огъня, въпреки че още не са го овладели напълно. В една от пещерите на масива, обитавани от тях, открихме старателно поддържано огнище - навярно са пренесли огъня от бушувал наскоро пожар. По степен на развитие хуманоидите се намират някъде в началото на каменната ера. Използват примитивни сечива от камък и кост или заострени тояги, с които ловуват. Общуването помежду им се извършва главно с жестове и нечленоразделни звуци, забелязват се обаче и първите наченки на реч. В последния етап на експеримента изпратих на обект “А” собственото си холограмно изображение в цял ръст. Първата му реакция беше съвсем естествена. Той побягна и се скри в пещерата, където се чувстваше в безопасност. Тогава установих, че ме наблюдава скришом. Хрумна ми да запаля една пирокситова пръчка в ръка. И знаете ли какво направи той? Превъзмогна страха си и излезе от пещерата. После  тръгна към мен, сумтейки нещо, а когато ме доближи, видях, че в отворената му длан лежи нож - по-точно някакво първобитно подобие. Вероятно изработката му беше струвала седмици труд. Предлагаше ми го, разбирате ли? Искаше размяна. Беше затрогващо!     Оставих му пироксита... По правило хуманоидите живеят на немногочислени племена - изброихме девет такива, пръснати на площ от около хиляда и петстотин квадратни километра в областта на варовиковите масиви на континента Нор. Те са единствените представители от своя вид. На нито един от останалите континенти не открихме следи от тях. Така че... - Михаел не довършва.
        - Какво? - питам.
        - Нищо - смотолява той.
        Познавам Михаел твърде добре и се досещам що за мисъл се върти в главата му, може би дори в главите на всички, но предпочитам да се преструвам на глупак. Поне засега - защото така е по-добре.     Докато дойде мигът да взема решение. А дали вече не съм го взел... Изправям се и без да отроня дума, се насочвам към изхода. Спирам пред вратата, която автоматично се отваря пред мен, и подхвърлям през рамо на останалите:
        - Отивам да поспя. Събудете ме, щом Луситер се завърне от Острова. Дотогава продължавайте работа по програмата.
        После излизам. Отстъплението ми прилича на бягство...
        - Командор Йехова - чувам в просъница един познат глас и усещам, че някой ме побутва по лакътя.
        Бавно отварям очи. Трудно ми е да си спомня веднага къде се намирам. Спал съм непробудно като мъртвец. Когато поглеждам часовника си, разбирам, че са изминали четири часа. Надигам се все още замаян. До леглото ми стои Луситер и напразно се опитва да се усмихне.
        - Донесох ви чай - казва той, като ми подава едната от двете чашки с димяща тъмна течност.
        Поемам я и отпивам голяма освежителна глътка, след това поканвам Луситер на стола до бюрото си. Избутвам настрани разтворената звездна карта и купчината от визиодискове и книги, за които изобщо не ми е останало време, придърпвам друг стол и сядам срещу него. Понечвам да го запитам какво ново, но ми хрумва друго. Отварям бюрото и изравям от долната преграда плоска матова бутилка, запечатана с восък. Върху етикета й стои годината на производство. Секунда-две се взирам в него. Струва ми се толкова отдавна - сякаш преди цяла вечност. А беше годината, в която се завърнахме от Йелот... Отварям бутилката и сипвам по малко в чашките и на двама ни.
        - Истински ром - уточнявам. - Добре отлежал. От Хайна... Пазех го за специални случаи, но вече няма значение.
        - Мислите ли за Хайна, командоре? - присвива очи той, докато отпива.
        - Понякога - признавам. - А ти?
        - Непрекъснато... И не само аз. Всички.
        - Не виждам смисъл. Това отдавна е минало.
        - Но ние сме тези, от които зависи бъдещето. И затова не ни е позволено да го проваляме - натъртва той.
        Мълча, зареял поглед през илюминатора сред безкрайната мозайка от огънчета на звездите. Отлично разбирам накъде клони Луситер, но изчаквам сам да изплюе камъчето. Винаги съм имал слабост към него - не защото е пръв по ранг след мен и е най-младият от всички или защото заедно летяхме към Йелот, всъщност и аз не знам защо. Отпивам от чашката и се наслаждавам на ароматния грог, събрал в себе си уханията на тревите и лятото на Хайна, и на пейзажа навън. Алкохолът размива мислите, разсъдъка, съмненията, пренарежда нещата от света с необикновена простота. Всичко е ясно - казвам си.
        - Продължавай, Луситер.
        - Проучихме основно Острова, събрахме и доста образци - започва той. - Неговото разположение е идеално. Намира се близо до екватора, в зоната на тропиците - между двата големи материка в източното и западното полукълбо на планетата. Характеристиките му са повече от благоприятни, а неговата естествена отдалеченост би възпрепятствала каквито и да било контакти с хуманоидите...
        - Предлагаш заселване на Острова, прав ли съм? - прекъсвам го аз.
        - Накратко - да, командоре.
        - Преди малко спомена нещо за бъдещето. А хуманоидите? Какво ще стане с тяхното бъдеще?
        - Има изход - спокойно продължава той. - С Михаел и останалите обсъждахме тази идея. Съгласен съм, че звучи малко странно, но... напълно е възможно да ускорим процеса на еволюция на Третата.
        - По какъв начин? - питам аз, макар вече да знам.
        - По най-простия... Ще подберем подходяща двойка примати и чрез насочена генна мутация ще създадем нов, по-съвършен разумен вид, който ще се прояви и запази в следващото потомство, а впоследствие ще се наложи на планетата като господстващ. С други думи ще предизвикаме скок. Ще им спестим десетки, а може би и стотици хиляди години еволюция и най-важното - ще ги доближим до нас. Още повече, че в биологическо отношение нашите два вида са много близки. Така че и да се срещнем в някакво далечно бъдеще, потомците ни няма да се различават по нищо - или почти.
        - И това ще бъде нещо като компенсация за присвояването на Третата?
        - Наричайте го, както искате, командоре. Но представете си, че тези няколкостотин получовеци утре бъдат покосени от епидемия или просто не издържат в борбата за оцеляване. Тогава какво?! Излиза, че сме закъснели с някакви си пет-десет хиляди години....
        - Това са небивалици, Луситер! Оправдание пред самите нас за нашата намеса на Третата - несъзнателно повишавам тон. - Ти не искаш да видиш основната разлика между нас и тях. Те са деца - намират се едва в началото на своето развитие, тепърва прохождат, а ние... Просто не сме равнопоставени - защото рано или късно ще се наложи да се срещнем с тях. Лице в лице... И ти много добре знаеш какъв ще бъде изходът от тази среща. Ще бъдем принудени да ги унищожим... Всъщност, ако решим, можем да го направим още сега. Ще завоюваме Третата - с едно мигване ще ги заличим от лицето на планетата, после с чиста съвест ще се настаним на тяхно място... Господи! Къде остана моралът?     Клетвата, която всички положихме преди тръгване... Не, длъжни сме по-скоро да умрем, отколкото да се месим в развитието на друг разум - на колкото и ниско стъпало да се намира той. Дори да знаем, че тези полухора-полузверове ще изчезнат - поради епидемия, планетарен катаклизъм или поради някаква друга причина - ние отново нямаме право! Този свят принадлежи единствено на тях...
        - А нима имаме избор, командоре? - отвръща тихо той, пронизвайки ме с тъмносините си като кристал очи.
        Не отговарям. Луситер е прав - наистина нямаме избор. Освен да заложим всичко на онзи последен скок в неизвестността, който съдбата ни е отредила - за да намерим своята обетована земя или да умрем.
        - Помислете, командоре - казва Луситер, като изпива на един дъх чашата си и я слага настрани. - Вярвате ли, че ще имаме втори подобен шанс? В паметта на главния компютър са отбелязани вече двайсет и седем проучени звезди. Цели двайсет и седем звездни системи - изследвани, проверени и отхвърлени. Това е четвъртото ни събуждане за потвърждение. Спомнете си предишните... Какво открихме досега ние? Пустини... горещи и ледени - без кислород, без вода, без следа от живот, абсолютно непригодни за обитаване, ако ще и да разполагахме с целия потенциал на Хайна. Истинско чудо е, че попаднахме на свят като Третата. Отдавна никой не вярваше, но успяхме... По дяволите морала! Да, нека върви по дяволите... Почти сме изчерпали запасите си от рениум - тези, с които разполагаме, ще ни стигнат за преход, не по-дълъг от двайсет светлинни години. Колко цели можем да проверим още? Две или най-много три звезди, които компютърът ще избълва на екрана, за да останем отново измамени... Без катализатор сме обречени, дори да съберем последните грамове рениум от совалките и спасителните капсули! Само излишно удължаваме агонията... защото кажете ми, командоре, каква е вероятността да открием друга планета с характеристиките на Третата? Нулева! И вие го знаете... Тогава какво ни предлагате? Смърт?! Затова ли изминахме стотици светлинни години - за да изоставим единствения шанс, който имаме, и да провалим всичко заради някакви примитивни същества с наченки на разум, появили се едва вчера...
        - Не забравяй, че ние сме били същите примитивни същества.
        - Но вече не сме! - Луситер е толкова възбуден, че почти крещи. - И трябва да се възползваме от предимството си.
        - Отговори ми, ти какво предлагаш? - отвръщам аз, на свой ред обзет от гняв. - Геноцид? Или още по-лошо - кръвосмешение?! Не е ли все едно... Нарича се престъпление!
        - И какво от това?! Притиснати сме до стената и...
        - Достатъчно, Луситер! - избухвам аз, като се изправям от стола. - И другите ли мислят по същия начин?
        - Да, всички! - заявява той и яростно отмята от очите си един паднал рус кичур.
        - Тогава жалко - защото силата не е довод. Освен за диваците... Но, щом е така, ще гласуваме. Вие сами ще решите дали трябва да останем на Третата или да продължим, аз няма да участвам. Ще приема вашия избор само при едно условие - че той е единодушен. В противен случай ще обявя процедура по събуждане на Съвета. Той ще вземе решение.
        - Какъв смисъл има, ако вие използвате правото си на вето?
        - Обещавам, че ще се въздържа - отвръщам аз тихо, удавил празен поглед навън. - Ще проведем гласуването след вечеря. А сега ме остави.
        - Слушам, командоре - отсечено казва той и излиза. На прага от гърдите му се отронва въздишка на облекчение...
        Вечерята минава в тягостно мълчание. Някакво напрежение и недоизказаност висят във въздуха и сякаш ни отделят с невидима, непроницаема стена. Всички до един съсредоточено ровят в чиниите - без обичайните шеги и закачки, като ме наблюдават изпод вежди. Вече са решили за себе си, знам го. Тогава кому е нужно да разиграваме този театър? - питам се. Сам съм. И все пак трябва да съм сигурен.
        Побутвам настрани почти недокоснатата храна и се изправям. Тишината, която ме посреща в отговор, е толкова плътна, че може да се чуе бръмчене на муха - ако на борда имаше такива.
        - Точно след половин час очаквам целия екипаж на “Аура” в игралната зала - съобщавам с равен тон, след това се обръщам и напускам столовата. Пронизан от погледи...
        Гласуваме с топки за тора - черни и бели. Тайно. На борда сме тринайсет будни. Гласуват всички, с изключение на мен - аз съм мълчаливото присъствие. Прелиствам разсеяно някакво списание със снимки от Хайна, попаднало кой знае откъде на кораба, и с крайчеца на окото си следя последователно излизащите и връщащи се хора. Игралната зала представлява сбор от няколко свързани помежду си по-малки зали, оборудвани с принадлежности за спорт и игри. Там, в съседната, поставена върху маса за тора, се намира импровизираната урна - празна картонена кутия.
        Луситер се е облегнал на стената наблизо и спокойно изчаква, пъхнал ръце в джобовете си. Бенара драска нещо  в един бележник - някоя от поредните си, набързо нахвърляни рисунки, които винаги ме изпълват с възхищение (някога мечтаех да стана художник). До него седи Михаел, който нервно барабани с пръсти по облегалката на креслото, незабелязващ нищо около себе си. Той е последен, останалите са минали. Влиза Асавел и мрачно се тръшва в съседното кресло. Тогава Михаел изведнъж се събужда - скача и на свой ред се отправя към урната. Прегърбил се е, все едно на плещите му е легнал огромен товар. След минута се връща.
        - Готово, командоре - казва той, избягвайки погледа ми.
        Придружен от Луситер, донасям кутията с потропващите в нея топки. После рязко отлепям капака и изсипвам съдържанието й на масата пред събралите се. И дванайсетимата са застинали по местата си - от напрежение дори са спрели да дишат. Топките, подскачайки, се пръсват по пода. Бели са. Всички... освен една. Последната, която сякаш с нежелание се изтъркулва от кутията. Тя е черна... От множеството се откъртва въздишка или по-скоро стон, който тежко отеква в стените на залата, последван от сподавено мърморене.
        Играта свърши, заровете са хвърлени - мисля си. Единайсет срещу един. Някой е гласувал против. Не знам кой, струва ми се, че е Михаел, но не мога да бъда сигурен. При всички случаи е сигурно едно - нашето оставане на Третата се отлага. Поне засега... Би трябвало да се радвам, че на борда има някой, който ме подкрепя. В душата ми обаче се е утаила празнота.
        Хората вяло започват да се изнизват към изхода. Луситер продължава да стои облегнат на стената, прехапал устни - като че ли още не вярва на очите си. В следващия миг тръсва глава и бавно се насочва към мен.
        - Поздравления, командоре - изрича. - Вие спечелихте.
        Спечелил съм... - повтарям учуден на себе си. Колко нелепо звучи!
        Отвръщам с мълчание.
        - Какви са новите ви разпоредби? - сухо пита той.
        - Продължаваме с програмата по изучаването на Третата. Междувременно ти и Бенара задействайте процедурата по събуждането на Съвета.
        - Друго?
        - Изрично забранявам да се слиза на планетата по каквито и да е причини. Сондите са напълно достатъчни, ще започнем да ги изтегляме след едно денонощие. Това е всичко - засега.
        Луситер кимва, скрит зад някаква непробиваема студена маска, след което безшумно напуска залата.    Останалите също се разотиват, умълчани и умислени, сякаш всичко вече е решено и те са се примирили със съдбата си, каквато и да е тя. Изпращам ги с втвърден поглед. Нямам право на чувства, особено сега...  Тогава някой от последните неочаквано и съучастнически ми намига на прага, преди да излезе. Трепвам изненадан. Асавел... значи е бил той! Странно, защото никога не съм го харесвал...
        Лежа в каютата си, вперил очи в тавана, а мислите ми блуждаят някъде. След по-малко от двайсет часа Съвета ще бъде готов за ново гласуване, този път - съвсем официално. Програмата по извеждане от анабиоза на трийсет и тримата му членове (повечето - учени, хора с много авторитет и опит) е вече стартирана. Питам се защо трябваше да усложнявам нещата - и не мога да си отговоря. Излишно е. Защото съм почти сигурен какво ще е становището на Съвета... Тогава какво ми попречи да взема сам решението? От моя страна сигурно е грешка. Признак на слабост. Може би направо трябваше да издам заповед за продължаване на полета - но ми е толкова трудно. Продължавам да отлагам нещо, без самият да знам какво. Навярно неизбежното...
        Сепва ме отсечено почукване по вратата. Твърде необичайно. Освен ако не се е случило произшествие.
        - Да - казвам, като се надигам от койката.
        Влизат четирима. Луситер, Михаел, Демиан и Бенара - целият команден състав на “Аура”. На хълбоците на Луситер и Демиан висят инжекционни пистолети - същите, предназначени за самозащита на повърхността на Третата, а понякога - и за събиране на образци. Странно, защото носенето на оръжие на борда е забранено. С изключение на определени обстоятелства, неписани в корабния правилник.     Веднага разбирам всичко, но по лицето ми не трепва нито мускулче.
        - Искаме да обсъдим нещо с вас, командоре - започва Луситер.
        - Слушам ви - сдържано отвръщам аз.
        - Настояваме гласуването да бъде повторено, без да се прибягва до решението на Съвета.
        - Настоявате?! А кои сте вие?
        - Целият екипаж. Всички. Вече обсъждахме този въпрос между нас. Дори да е имало някой, който да е гласувал против, той е променил мнението си. Сам ще се уверите в това.
        - И ти ли настояваш, Михаел? - обръщам се към втория по ранг сред тях.
        Михаел мрачно кимва, стиснал конвулсивно юмруци. Демиан и Бенара до него мълчат, забили погледи в пода. Приличат на хора, нагърбили се насила с изпълнението на някаква неприятна задача.
        - Изключено - отвръщам. - Няма да има второ гласуване. По въпроса за нашите по-нататъшни действия ще се произнесе Съветът.
        - Но, командоре, - прави последен опит да ме спечели Луситер - вие много добре знаете какво ще бъде решението на Съвета. Той ще гласува за продължаване на полета. Просто ще се съобрази с вас - и не защото сте прав или заради прословутия морален закон за ненамеса, а заради авторитета, с който се ползвате на борда. Сигурен съм, че всички - до последния човек, ще тръгнат с вас. Те ви вярват... какво говоря, почти ви боготворят. Та вие още на Хайна се превърнахте в легенда. Никой дотогава не беше успявал да мине през Пръстена на Тантор, а вие го  направихте... Няма смисъл, командоре. Подобно решение би означавало самоубийство.
        - Бях достатъчно ясен! Сега се върнете по местата си.
        - Командоре...
        - Не искам да коментираме повече. Напуснете!
        Луситер стисва зъби, а лицето му почервенява от гняв - никога не съм го виждал такъв. В следващия миг ръката му плъзва към хълбока с висящия на колана кобур.
        - Както желаете, Йехова - сухо отвръща той. - В такъв случай от името на целия екипаж съм упълномощен да ви съобщя, че от този момент вече не сте командор на “Аура”. Вашите задължения и отговорности се поемат от нас четиримата.
        - Нима мислите, че по този начин ще решите проблема? - усмихвам се аз.
        - Надяваме се. Просто нямаме друг избор.
        - Тогава ви пожелавам успех...
        - Сега ще ви помоля да ни последвате - продължава Луситер, без да обръща внимание на иронията в думите ми. - И не ни карайте да употребяваме сила!
        - Какво ще направите с мен? Ще ме убиете ли? - питам, за да спечеля време, всъщност последното ми е дори безразлично.
        - Последвайте ни! - повтаря той с леден тон.
        - Добре - съгласявам се аз и ставам.
        Вървим в мълчание по осветения до бяло коридор. Отпред - Михаел и Бенара, а от двете ми страни - Луситер и Демиан. Следвам ги с чувството на осъден, когото водят на екзекуция, но странно - не изпитвам и капчица страх. Завладяло ме е някакво огромно безразличие към собствената ми съдба и съдбата на другите, спящи в залите за анабиоза. Неподозиращи... И все пак няма да се оставя в ръцете им. Длъжен съм да направя нещо - защото съм положил клетва и защото се чувствам отговорен за бъдещето на този свят...
        Прилагам един ужасно стар и изтъркан номер. Концентрирам се и тласвам съзнанието си, не много силно, но достатъчно. Насоченият психокинетичен импулс свършва останалото - на пода пред мен заблестява златисто кръгло петно с размерите на монета.
        - Вижте - спирам с престорено учудване аз, сочейки с пръст субстанцията от плазма. - Откъде се е взело това?
        Те се подвеждат - погледите и на четиримата се насочват натам. Привеждам се, уж да разгледам по-добре несъществуващия теч, и правя едно мълниеносно движение. Десният ми лакът се врязва в стомаха на стоящия до мен Луситер, който се свлича с отворена уста, и стоварвам с все сила юмрук в брадичката на Бенара, преди изобщо да е разбрал какво става. Обръщам се - Демиан вече е извадил инжекционния пистолет, но успявам да го изпреваря. Избивам му оръжието с крак, миг преди да натисне спусъка, и веднага отскачам встрани, защото свитият му юмрук минава на сантиметър от лицето ми.     Изчаквам частица от секундата, а когато повторно се хвърля срещу мен, го повалям със саблен удар в сънната артерия. Блъсвам изпречилия се на пътя ми Михаел, който се е вкаменил сякаш от изненада и ужас - стои объркан, с безпомощно отпуснати ръце, без да прави нищо, за да ме спре - и хуквам напред.     Десетина метра ме делят от спасението - първият от няколкото междинни шлюза по коридора, предназначени за аварийни ситуации. Отвъд него ще съм недосегаем...
        Почти се добирам до разклонението, когато нещо избръмчава край ухото ми. Вторият изстрел ме настига, точно преди да се скрия в предверието, усещам пареща болка в рамото като от ужилване на оса - микроампулата на инжекционния заряд мигновено влива съдържанието си наркотик в кръвта ми. Правя по инерция още крачка-две към пулта на стената, после колената ми внезапно омекват и подът се стоварва към мен. Падайки, зървам Луситер, който се е надигнал на лакът и се прицелва отново, макар да знае, че ме е улучил.
        Всичко е свършено, мисля си, загубих... Потъвам в някаква лепкава и гъста мъгла. Отчаяно започвам да се боря, но напразно. Тялото ми изтръпва, заприличва на безчувствено парче дърво, единствено разсъдъкът продължава да се съпротивлява. Над мен се надвесват неясни силуети, познавам гласовете на Луситер и останалите, но идват сякаш от много далеч. Изгубвам представа за време.
        - Къде, по дяволите, зяпаш?! Още малко и щеше да се измъкне.
        - Ами ти? Нали ви предупреждавах...
        - Какво ти е? Кървиш...
        - Нищо, сигурно ми е счупил зъб.
        - Хайде, престанете! Да го пренесем в капсулата.
        Нечии ръце ме подхващат и понасят нанякъде. После, не знам след колко дълго, ме слагат в някакво кресло. Някой затяга предпазните колани около мен. И отново гласове:
        - Какво ще правим по-нататък?
        - Планът остава в сила. Когато заспи, задействаме програмата по изстрелване на капсулата.     Свържете се по интеркома с Нава, нека има готовност.
        - А какво ще обясняваме на Съвета?
        - Ще кажем, че е полудял. Опитали сме да го спрем, но не сме успели... Подробностите ще уточняваме после. Трябва да изглежда като нещастен случай, не бива да се усъмнят. Демиан, програмирана ли е капсулата?
        - Не се тревожете. Блокирах достъпа до управляващия компютър. По никакъв начин не би могъл да преодолее защитата.
        - Добре. В такъв случай да се махаме оттук.
        Над мен се надвесва размазаното до неузнаваемост лице на Луситер.
        - Сбогом, командоре! - разпознавам гласа му. - Сгрешихте, няма да ви убием. Просто ще ви изпратим на дълго пътешествие. Съжалявам, но наистина нямаме избор...
        Отдалечаващи се стъпки. Чувам захлопването на тежкия люк след тях и това е последното. Сънят ме сграбчва в обятията си...
        Идвам на себе си. С усилие на волята разпръсквам мътилката в съзнанието си и понечвам да се изправя. С изненада обаче откривам, че съм пристегнат с предпазните колани за креслото, на което седя. Машинално ги разкопчавам. Не мога да определя веднага къде се намирам, но, когато плъзгам поглед наоколо, разбирам, че съм в спасителна капсула - една от десетте на борда на “Аура”. Тя се носи през пространството с равномерно ускорение в неизвестна за мен посока. Потвърждават го слабата изкуствена гравитация, леката вибрация на пода и тихото, едва доловимо бръмчене на анихилаторните двигатели. Навън - пред мен се е разляла звездна пустота, чак ме побиват тръпки. Потърсвам с очи екрана за обратно виждане. Празен е. Третата се е стопила безвъзвратно, изгубила се е сред безкрая от огнени пламъчета заедно с “Аура”, сякаш не е съществувала. Останал е само едрият диск на жълтата звезда - единственото доказателство, че не е била сън.
        Прокарвам пръсти по клавиатурата на пулта. Върху мониторите се зареждат графики и колонки с цифри - за скоростта на кораба, за неговото положение спрямо центъра на Системата, както и спрямо по-близките небесни тела, за неговата траектория, за преразхода на гориво и още куп ненужни данни. Целта на курса, който следва той, сочи Хайна - на цяла бездна разстояние оттук. Хайна! Каква ирония...     Защото запасите от антиматерия на борда са в състояние да осигурят работа на двигателите за не повече от петстотин часа. Набързо пресмятам колко време ще ми е необходимо, за да достигна крайната точка на полета. Получава се някакво умопомрачително число - седемстотин и шестнайсет хиляди години. Но дотогава, разбира се, аз отдавна ще съм мъртъв...
        Прекалено жестоко от ваша страна, Луситер! - мисля си.
        Опитвам се да установя връзка с управляващия компютър, за да променя зададените координати или поне да спра този безсмислен полет, но напразно. Всеки път на екрана светва един и същи надпис: “Достъп отказан!” Блокирали са го. В не по-добро положение се намира и радиото, което изобщо не работи. Впрочем целият блок е разтопен като от изстрели на лъчемет. Откъснат съм от “Аура”, от света, изолиран... По дяволите! Нима всичко ще свърши по такъв глупав начин?!...
        Девети ден металният ковчег, в който съм затворен, ме носи към неизвестността - без да мога да сторя нищо. Невъзможно ми е да променям курса, нито да поправя радиото, каквото и да опитвам.     Кислородът и храната, с които разполагам, постепенно намаляват, а извън тези стени дебне смъртта.     Скоро ще дойде денят, когато няма да ми остане друг избор, освен да легна в камерата за анабиоза и да се отдам на съня. Той ще бъде вечен - знам го, защото за “Аура” аз съм мъртъв. Луситер, Демиан, Михаел и другите са се погрижили за това. Ще се нося в пространството до свършека на света - или дотогава, докато някой случаен метеорит не пробие дебелата броня на капсулата, дори няма да усетя края... А не е ли по-добре още сега да приключа със себе си? Ще бъде лесно. Просто трябва да отворя външния люк и да разхерметизирам кораба. Вакуумът ще свърши останалото за част от секундата. На моменти ме обзема подобно желание, но не мога. Това би означавало поражение, загуба и на последната искрица надежда, а аз не искам да се предавам. Нямам право! Не още... Господи, в който не вярвам, помогни ми да измисля нещо!...
        Тринайсети ден. Запълвам времето си с писане (от години не съм имал толкова свободно време). Водя си дневник. Открих бележник и писалка - поне това са ми оставили на борда. Записвам в него онова, което ме измъчва и което не мога да споделя с никого. Просто така - за да убия дългите еднообразни часове или да избягам от мисълта за онзи последен миг. Вече съм се уверил, че той е неизбежен. Всичко, което опитах, за да се измъкна оттук или да спра проклетата капсула, се оказа без резултат. Не мога да направя нищо, за да попреча на плана им...
        Двайсет и първи ден. Откривам грешка в изчисленията при определяне курса на кораба. Вместо да се насоча извън пределите на местната звездна система, аз ще остана в нея. Не е отчетено влиянието на един едър астероид (с размери на малка луна), край който ще премина в опасна близост. Пропуск! Срещата ще доведе до незначително изменение в траекторията на капсулата, ала по такъв начин, че тя ще бъде пленена завинаги от петата, най-голямата планета от системата на жълтата звезда. Ще се превърна в неин изкуствен спътник... Според компютъра вероятността за сблъсък е почти изключена. Дотогава, разбира се, има още време, но това не ми пречи да се наслаждавам на своята малка победа - колкото и безсмислена да изглежда тя. Да - защото с присъствието си, и мъртъв, аз ще бдя отгоре и ще продължавам да им напомням за престъплението спрямо Третата...
        Двайсет и четвърти ден. Преди малко двигателите замлъкнаха окончателно. Какво ли ще се случи утре? Тази неизвестност, това безкрайно очакване ме влудяват...
        Двайсет и седми ден. Преди около час се разминах с астероида. Почти на косъм. Гледката беше величествена. Никога не съм виждал подобно исполинско парче скала толкова отблизо. Беше нарязано от зъбери, пропасти и каньони - истински скален хаос. В един миг дори си пожелах да се окаже мой гроб. Но не би... Сега се отправям към Петата. Тя е все още много далеч. При максимално увеличение на екрана обаче мога да я видя ясно - газов гигант, невъзпламенена звезда с рояк от спътници и огромно червено петно на повърхността. Прилича на чудовищно око, втренчено яростно в мен - сякаш нетърпеливо да ме разкъса...
        Двайсет и девети ден. Кислородът и храната ми вече са на привършване. Ще ме изкарат още ден-два, а после? Не знам... Престанах да се надявам. Би трябвало да стане чудо, за да избегна участта, която Луситер и останалите са приготвили за мен. Дали все пак самоубийството не е по-добрият изход...
        Трийсет и втори ден. Това са последните редове, които пиша. Разполагам със запас от кислород за не повече от три часа. Последният от тях ще ми е нужен за подготовка на анабиозната камера - трябва да свърша някои неща, преди да легна в нея.
        Сега, когато се връщам в мислите си назад, пред очите ми отново изплува Хайна. Такава ще я запомня - зелена и слънчева, макар всички да твърдяха, че Третата я превъзхожда по красота. И не съжалявам за нищо - още по-малко, че не пожелах да стана съучастник на Луситер, Михаел и другите, които забравиха какво си бяхме обещали... Сигурно такава е била съдбата ми - да умра самотен, далеч от дома, далеч от човешко присъствие, изгубен сред тишината на звездите. Но все едно. Не съм всесилен - не успях да ги спра. Иначе сега може би всичко щеше да е различно...
        Странно, но се улавям, че с нетърпение очаквам да легна в камерата за анабиоза. Чувствам се уморен - от това безкрайно лутане, от тази безизходица за всички нас, оцелелите от гибелта на Хайна - защото кошмарът, от който избягахме, ще ни преследва навсякъде. Наистина... дяволски уморен...
        Времето ми изтича. След малко ще се съблека, ще легна в камерата и ще заспя завинаги. Сигурно е хубаво да умреш, спейки. Поне е безболезнено, винаги ужасно съм се страхувал от болката... Дано поне в сънищата намеря покой.
        Лежа някъде, неизвестно къде - в черната утроба на безвремието. Сляп. Лишен от сетива, от пулс, от тяло. Тишината оглушително тътне наоколо. Чувствам се странно - сякаш съм достигнал някакъв праг и по-нататък всичко е изречено. Дори ръката ми е престанала да се подчинява, осъзнала безсмислието на своето движение. Пръчицата, която държа, се изплъзва между пръстите ми, за да потъне отново там, откъдето е дошла. В нищото...
        През съзнанието ми се втурва вихър от спомени - полуизтрити картини, гласове, лица на хора, които съм познавал и които отдавна са мъртви...
        Виждам баща си, усмихнат и огромен, който ме подхвърля на ръце във въздуха, а аз се заливам от смях, виждам плажовете на Хайна - по-бели от утринен сняг, реката на моето детство - колко пъти сме се гмуркали във вировете, Праговите планини - бях петнайсетгодишен, когато се загубих в тях, с двама приятели бяхме решили да изкачим Конуса - най-високия връх на масива, така и не успяхме, разбира се, те се отказаха, но аз продължих, спасителните групи ме откриха на третия ден, премръзнал и гладен, вече си мислех, че това е краят... После училището за астронавти - най-хубавите пет години от живота ми, първата целувка - Лиа, няма да забравя името й, имаше толкова красиви очи... Първият ми самостоятелен полет - колко горд от себе си бях! Назначението в лунната база - всички приятели ми завиждаха...
        Тантор - седмата планета от системата на Беа, наречена планетата на смъртта, защото всички кораби, озовали се в нейните околности, изчезваха безследно, без видима причина, без да излъчат дори сигнал - това се отнасяше и за автоматичните сонди, които Центърът периодично изпращаше там... Бяхме безсилни, цялата астронавтика бе поставена под въпрос заради безопасността, но непрекъснато се намираха нови смелчаци, които настояваха да отидат на Тантор, за да разрешат загадката, а всъщност - за да не се върнат никога, докато накрая Центърът се предаде...
        Лично аз командвах единия от трите кръстосвача - бях избран измежду стотици кандидати, - когато поехме към Седмата, за да разбулим тайната й или да последваме участта на останалите. И проклетият космически капан, заложен на Тантор по сляпа прищявка на природата, наречен по-късно “субпространствено гравитационно-пръстеновидно изкривяване”, успя да ни изненада. Двата придружаващи ме кораба изчезнаха от екраните за миг, почти едновременно, подобно на смачкани топки хартия, погълнати от нищото, а ние... ние просто имахме късмет, че се намирахме по средата. И тогава приборите с писък съобщиха за наличието на огромна невидима маса, пулсираща в пространството точно пред нас - появяваше се и веднага изчезваше като призрак с безпощадна захапка, и беше въпрос на някаква си там нищожна секунда да реша, защото гравитационното чудовище вече ни всмукваше и изходът изглеждаше предопределен... Не се оставих да бъда подведен от автоматиката, взела отдавна решението вместо мен, според нея единственият възможен път за спасение беше заобиколният - в опита за тангенциално изплъзване. Не знам защо, може би защото така са мислили и всички други преди мен или защото ми се стори прекалено логично, а това щеше да означава грешка, сигурна смърт - разбрахме го едва по-късно, когато моделирахме ситуацията на компютър... Предпочетох да вляза с пълна тяга в самия център на черната дупка или каквото изобщо представляваше, за да се озовем невредими от другата страна - на няколко светлинни минути от първоначалната ни точка, с точните координати и данни за Аномалията, която никога не беше обяснена от науката, просто цялата област на Тантор - тази невъзможна двойна, тройна или четворна система - беше завинаги зачеркната за астронавтиката. Остана само на звездните карти под различни имена - Пръстенът на Тантор, Аномалията, Изкривяването. Имена, означаващи едно и също - дебнеща невидима смърт. Като подводните рифове, които корабите са принудени да заобикалят...
        Спомням си експедицията до Йелот, отровния блатист ад, който трябваше да прегазим, за да монтираме на повърхността на единствената обитаема в системата планета съоръженията за стационарно наблюдение - и досега се питам имаше ли смисъл. Там загина Веранис, разкъсан от хуара, с нето бяхме неразделни, а аз се върнах... Или шокът, предизвикан от новината за неизбежния катаклизъм, зараждащ се в недрата на Беа... И отчаянието на Хайна - паниката, безредиците, психозата от наближаващия край, масовите самоубийства, всичко - целият свят се срутваше пред очите ни... Трескавите планове за спасение, които рухваха един по един като картонени кули, докато остана последният възможен изход, единственият - бягството. Бяхме малцина, избрани от Центъра, поверил на нас мисията - търсене и колонизиране на планета с подходящи условия за живот. В името на оцеляването ни като народ - за да продължим съществуването си някъде сред безкрая... Помня четирите последователни събуждания от анабиоза за потвърждение, задействаше ги програмата на главния компютър, натоварен не само с управлението на кораба, но и с предварително изучаване на избраните цели - цял списък от звезди, подредени по степен на вероятност, а в случай, че данните, събрани от сондите в движение за всяка от тях, отговаряха на минимума от зададени в програмата параметри, то ролята поемахме ние хората, тринайсетте човека екипаж на борда - колко е абсурдно твърдението, че тринайсет е щастливо число!... защото всеки път ни чакаше разочарование. И нещо в нас неусетно умираше, отиваше си, без да можем да го задържим - и крачехме като сенки из неизбродните пусти палуби на “Аура”, затворени в себе си, отровени от мисли, и отново лягахме в камерите за изкуствена смърт. До следващото събуждане... Докато повярвахме, че сме открили рая - това беше Третата с невзрачното жълто джудже, около което обикаляше, а беше просто един номер в списъка -  двайсет и седем или двайсет и осем, вече няма значение... Помня радостта, надеждата, възкръснала от пепелта, усмивките по лицата, плановете за нашата нова обетована земя... и удара, когато разбрахме, че сме закъснели с толкова малко... Пред очите ми отново се появяват бледите застинали лица на спящите на борда на “Аура” - дългите, сякаш безкрайни редици от камери, запълнили полутъмните зали, две хиляди и петстотин човека, потънали в мъртвешкия сън на анабиозата - там остана Сара, която обичах...
        Стига! - изкрещявам с беззвучен глас. Стига! Нали умрях?! Някъде там, край Петата. В смъртта не може да има спомени! Но продължавам да ги виждам... В следващия миг мракът се нахвърля върху мен - още по-тежък и задушаващ, и ми напомня, че съм жив. А бих искал да не бъда...
        Тогава усещам допир. Неочакван и топъл. Толкова неочакван, че през мен, през моето отсъстващо тяло - едва сега го усещам - преминава електрически ток. Нечия чужда ръка улавя моята и я задържа, като че ли се опитва да ме изтръгне от бездната, в която се намирам. И аз й отвръщам. Стисвам я с цялата си безнадеждност, после затаявам дъх. Не съм сам, лъгал съм се... Пороят от спомени, който ме дави, прелива в другия. Събирам в себе си последните остатъци от воля и тласвам съзнанието си. Тогава става чудо. Внезапно изплувам. Светлината се връща...
        Крис проследи с поглед писалката, която се изтърколи между бледите слаби пръсти и като в забавен кадър падна на пода, и отново прикова поглед в листа с написаното върху него име.
        - Йехова... - повтори тихо до него Харада. - Сигурен ли си?
        Крис кимна. Нямаше сили да говори. По гърба му се разливаха хладни тръпки. Искаше му се никога да не е идвал на “Арес” и да не е виждал това. Йехова... Непроизносимото име на Бога...
        Холман измърмори нещо неразбираемо и закрачи напред-назад, сякаш не можеше да си намери място, единият от лекарите поклати глава, все едно отговаряше на някакъв свой неизречен въпрос, другият мълчаливо се вглъби в показанията на уредите, чиито сигнали бяха станали по-силни и някак по-резки. Харада отвори уста, за да попита още нещо, ала в последния миг се отказа. Само въздъхна тежко, придърпа един стол и се отпусна на него, вперил поглед в една точка отвъд стената.
        Пръстите на спящия потръпнаха за последен път и замряха. Някакъв зумер засвири пронизително и тревожно в спусналата се внезапно тишина - Холман и двамата лекари се засуетиха около апаратите, разменяйки си бързи, отсечени реплики, чийто смисъл оставаше неясен за Крис. Тогава той усети как нещо го парва под лъжичката, някаква тъга и болка, смесени с едно непоносимо чувство за загуба - като при раздяла с някого, когото знаеш, че няма да срещнеш отново...
        Направи го почти несъзнателно. Приседна и пое ръката на човека, притихнал в леглото - стори му се, че дори не диша - и я стисна в дланта си. Беше гореща, суха и лека, направо безтегловна.
        - Йехова, чуваш ли ме? Йехова...
        Отговорът дойде след миг с пронизващ вихър от мисли. И вече не беше той, а друг - и не на “Арес”, а някъде другаде. Почувства се обгърнат от образи - лица, гласове и картини...
        ... Хайна, обляна в пожара на залеза, планините, които все пак изкачих, кога беше това? - преди цяла вечност, враждебната пустота на космоса и неизвестността, през която трябваше да преминем ние - всичките две хиляди петстотин и тринайсет човека на “Аура”... Третата... така и не пожелах да стъпя на нея, защото се страхувах. Да, тя беше раят - изгубеният рай, сътворен сякаш от мечтите и сънищата ни през дългите столетия на самота, отчаяние и надежда. Същият, на който нямахме право...
        Крис потрепера. Беше захвърлен в някакъв чудовищен кладенец без стени, без дъно, без край, а около него бушуваше мрак - плътен, лепкав, черен мрак...
        Някой ме вика. Долавям шепота му все по-ясно през вдигащата се в съзнанието ми черна пелена, която изведнъж се превръща в розов полумрак. До мен достигат неясни звуци и усещания - неразбираеми гласове и стъпки, някакво остро писукане, тъпа болка в главата, все едно току-що съм излязъл от центрофуга, нечие топло докосване на ръка, уловила моята... Сетивата ми се завръщат, а заедно с това идва и предчувствието за края. Вече знам - той е съвсем близо.
        Бавно отварям очи. Силната светлина ме заслепява, но след секунда образите наоколо се избистрят и аз с изненада откривам, че съм в болница или нещо подобно. Срещу мен до леглото седи човек. Непознат. Същият, който е уловил ръката ми. Наблизо сноват други, облечени в бяло фигури, заети с непонятни за мен действия. Дали не съм отново на “Аура”...
        Когато погледите ни се срещат, непознатият се насилва да се усмихне. Опитва се да каже нещо, но думите умират на устните му, преди да са се появили. Забелязвам, че в очите му блести влага - не разбирам защо. В следващия миг изтръпвам, поразен не толкова от външността му, колкото от очите. Те са пъстри, а не сини. Събрали в себе си всички оттенъци на зеленото, кафявото и синьото. Прозрението идва внезапно и ме разтърсва. Не! - отказвам да повярвам. Не... защото всички от народа на Хайна имат сини очи. Без изключение. Което значи, че те са го извършили... Извършили са кръвосмешението. И тези хора - потомците на Третата - са също и наши потомци... Бъдете проклети, Луситер, Михаел и всички останали, които негласно сте позволили това!
        Непознатият повторно стисва ръката ми - съвсем леко, като че ли отгатва мислите ми. Иска ми се да му отвърна, да му кажа колко съжалявам, но се чувствам толкова изтощен, че нямам сили да отворя уста.    Странно, питам се, колко ли време е изминало оттогава? Не би могло да е много... Струва ми се, че беше вчера.
        Сега разбирам, че съм на борда на кораб или орбитална станция. Твърде дълго съм прекарал в космоса, за да усетя разликата. Доказва го едва доловимото туптене, сякаш на метално сърце, което не мога да сбъркам - на системите за изкуствена гравитация. Невероятно, какъв огромен прогрес са отбелязали те за нищожен отрязък от време! От пещерите до космоса... Дали са се възползвали от познанието, събрано в хилядите томове и микрокристали с информация, които бяхме понесли на борда на “Аура”? Не, едва ли. Иначе би се получил срив - резултат от неконтролируемата мощ и в крайна сметка самоунищожение... Любопитен съм какво ли е станало с другите. Теорията на Неста за регрес на изолираните колониални общества сигурно се е оказала вярна. Много жалко, че не е успял да се убеди в правотата си лично, а всъщност кой знае - защото той беше сред тях, сред спящите на “Аура”. Съжалявам, че никога няма да узная какво се е случило. Но вече е без значение...
        Вглеждам се за последен път в лицето на човека срещу мен, който продължава да държи ръката ми, сякаш е решил да не ме предава на смъртта. Няколко мига общуваме с мисли. Само двамата - заливани от стерилната светлина на лампите и тревожните сигнали на апаратите, предизвестяващи свършека. Струва ми се странно, че го чувствам близък. Въпреки бездната от време, която ни разделя. Отговарям на неизречените му въпроси, долавям тъгата, болката, силата му... И внезапно осъзнавам нещо, за което не съм и подозирал. Не всичко е било напразно... защото те - потомците на Третата, ще направят онова, което ние не успяхме да направим. Те са млади - и достатъчно силни, за да достигнат върховете. Накъдето се бяхме отправили ние...
        Дали все пак Луситер нямаше право? - последната ми мисъл застива в празното пространство. Миг по-късно светът се разлюлява и стремително пропада в бездна от огнена бяла тишина.
        Някой го разтърсваше силно за рамото.
        - Крис, пусни го! Чуваш ли... пусни го!
        Крис трепна. Бавно и мъчително се завръщаше отнякъде - като пробуждане от дълъг сън.
        - Крис, добре ли си? Крис...
        - Какво? - дрезгаво отвърна той. Не можеше да разбере кой го вика. В главата му бушуваше ураган, а по лицето му се стичаха сълзи. Плачеше - сам не знаеше защо, но ръката, която стискаше, сега беше странно студена.
        - Пусни го, Крис! Той е мъртъв.... - чу до себе си Харада, който не спираше да го разтърсва.