в памет на Николай Ватов

  Престанах да обръщам внимание на нейните кратки увлечения. Наложих си го. Изабела не можеше да бъде различна, такава беше създадена. Търсеше собствения си образ сред отраженията в душите на другите... Веднъж ми призна, че позира като модел на един от местните художници. Тя винаги ми признаваше всичко. Изненадах се, когато научих, че това е Хлапето. Беше хлътнал по нея - като мен... като останалите...

   - Не е същото, което си мислиш, Пол. Себастиан просто ме рисува.

   - Само това?

   - Ухажва ме, но толкова. Нищо сериозно. Знаеш ли, той ти се възхищава - каза ми го последния път, аз също.

   - Нима?

   - Наистина, Пол. Обичам те!

   Продължавахме да се разминаваме с Изабела. Тя се появяваше и изчезваше, тласкана от неизвестен вътрешен повик. Неизбежно и мълчаливо, без излишни думи. Полудявах при мисълта, че дори не знам къде е, но се примирих, господин комисар, защото тя винаги се връщаше и бях щастлив, разбирате ли?.. Всяка наша раздяла за мен бе една малка смърт. Когато Изабела отсъстваше, намразвах целия свят. Това бяха периоди на самота и болка. Без нея се чувствах празен, тя ми придаваше цялостност. Отново започнах да пия. Затварях се в квартирата и се отдавах на тъгата. Пиех, за да залича спомена, пушех цигара след цигара, докато пепелниците започнеха да преливат, а алкохолът удавяше разсъдъка ми. Понякога исках просто да си тръгна и да я забравя. Но бях слаб. Заличавах себе си до мига, в който тя щеше да прекрачи прага и да сложи глава на рамото ми. Беше обречена да се връща при мен, защото нашите души и тела бяха свързани с невидими нишки навеки.

   Последното ù изчезване ни раздели почти за месец.Нямах представа какво се е случило и защо не ми се обажда. По-късно разбрах. Беше ходила при някакъв тип в Марсилия, с който се запознала на плажа и който я поканил да му погостува. Устроили си малко пътешествие с яхта по море, а после той и предложил да стане негова метреса. Безумно я обичал, но вече бил женен. Бил готов на всичко за да остане тя при него. Обещал и много пари, но Изабела отказала. Тогава я заключил в някакъв апартамент и я държал там насила, докато накрая успяла да избяга през прозорчето на тоалетната и веднага ме потърсила. Обаждаше се от автомата на бензиностанция, намираща се извън града.

   - Страх ме е, Пол! - гласът ù трепереше в слушалката. - Ще дойдеш ли да ме вземеш... ако те помоля?! Ще те чакам, мили...

Пет минути след този разговор летях по шосето за Марсилия с една кола под наем. Беше минало полунощ, ръмеше дъжд, когато открих Изабела. Седеше сгушена в телефонната кабина на една бензиностанция, зъзнеща от студ в късите си протрити джинси и избелялата фланелка. Имаше уморен, посърнал вид. Щом ме видя, тя се хвърли в прегръдките ми и се разплака. Отприщена у двама ни нежност. Стената, която ни разделяше рухна. Прошепнах на ухото и:

    - Искаш ли да напуснем страната и да заминем някъде , където никой не ни познава? Можем да тръгнем още сега.

   - Нека първо да видя Селеста и си взема сбогом... - говореше за нея, сякаш бе живо същество. - Моля те! После ще заминем, обещавам Пол!

   - Наистина ли ме обичаш, Изабела?

   - Обичам те!

   - Не би ме изоставила отново, нали?

   - Никога, Пол! Бих направила всичко за теб. Ти си единственото, което имам.

Тя спа през целия път обратно. На изгрев слънце, щом пред нас блесна заливът на Селеста, изведнъж почувствах силата на това място. Отново си бяхме у дома.Върна се предишната Изабела, моята Изабела. Беше толкова хубаво и сякаш забравихме, че нещо си бяхме обещали. А когато си спомнихме, се оказа, че сме закъснели...

    После нещата се развиха съвсем неочаквано. В Селеста пристигнаха парижаните от миналото лято. Бяха същата готина група - повечето бивши или пропаднали студенти, винаги заредени с ентусиазъм и щури идеи. Скитници, носещи в себе си част от духа на Париж. Да си призная, зарадвах им се. Запознах ги с Изабела и вечерта си устроихме купон под звездите. Напих се, а не трябваше. След това Изабела ми каза, че помолила едно от момчетата да ù помогне да ме замъкнат в квартирата. Смътно си спомнях един висок, смугъл субект, който се бе присъединил в края на купона и който познавах отнякъде. Тя не знаеше името му, всички го наричали с някакъв глупав прякор - Индианеца.

   Повечето време прекарвахме заедно. Те дори освободиха една от малките палатки специално за нас двамата. Изабела веднага се превърна в душата на компанията. Тя умееше да се харесва по най-естествения начин. Учудвах се, че понякога една нейна дума или жест може да има такъв ефект. Стараех се да избягвам Индианеца, но той все се навърташе около нас и подмяташе груби намеци на Изабела, а на нея това като че ли ù допадаше. Тя не умееше да преценява хората и понякога сякаш не разбираше какво прави. Този тип използваше всяка възможност да дръпне Изабела настрани, да ù шушука и да я опипва с мръсните си похотливи ръце. Вбесявах се, но търпях. Не исках да всявам раздори, нали бяхме приятели. Казвах си, че нищо не може да се случи защото ни остава прекалено малко време. Само някаква седмица до рождения ми ден, после щяхме да заминем. Без значение къде.

   Както преди, с Изабела често се отбивахме в бистрото, където се събираха интелектуалци и хора на изкуството и където никога нищо не се променяше. Една вечер, докато седяхме там и си приказвахме с още две момчета, на съседната маса избухна спор. Бяхме заварили на влизане Индианеца и Хлапето да водят оживен разговор на бутилка вино. Бях им кимнал - учуден, че ги виждам заедно. Бог знае какви неведоми пътища ги бяха свързали.

   Всичко стана много бързо. Индианеца запрати бутилката на пода и се нахвърли с псувни върху Хлапето. Почувствах как ръката на Изабела, която държа, трепна и се напрегна, в следващия миг скочих и улових онзи тип, за да предотвратя сбиването. Наскачаха и други.

   - Копелета такива... Оставете ме! - крещеше, когато го избутвахме към изхода.

   - Мислиш се за недосегаем, нали? - подхвърли той към мен навън, палейки цигара.

   - Това не те засяга - отвърнах. - Само че щом идваш тук, ще се държиш прилично, разбра ли?

  - Слушай какво ще ти кажа, копеле. Хич не се прави на герой. И малката ще ти каже същото много скоро. Почакай и ще видиш.

   - Какви ги дрънкаш? - ядосах се аз.

  - По-спокойно де, не се нервирай... Не ми е ясно защо страхотно гадже като Изабела толкова си е паднало по теб, но сега нещата са се променили. Птичето е решило да излети от гнездото. Тя не те обича, приятел. Подшушна ми го онзи ден. Намерила си е друг - някой си Себастиан. Схващаш ли?

   - Не е вярно, лъжеш... - вече едва сдържах гнева си.

   - Не, копеле. Не лъжа - продължи невъзмутимо той. -Между другото, истинското ти име е Пол Дебро, нали? Питам, защото едни приятелчета в Париж се интересуват от теб. Търсят те под дърво и камък. Разправят, че си им отмъкнал сто хиляди долара. Браво! Обаче сигурно ще ти е любопитно да чуеш, че онези момчета дават десет процента награда за информация, разбираш ли? Само трябва да набера един телефонен номер и ти си мъртъв. Но няма да го направя. И знаеш ли защо? Заради Изабела - защото не искам да ù се случи нещо и защото ти, копеле, не я заслужаваш...

   - Никога не ме наричай копеле! - избухнах аз. - И стой по-далеч от Изабела, запомни го! Сега изчезвай!

    После Хлапето ми разказа какво точно се беше случило.

  Индианеца бил наркоман. Самият той му го признал, когато седнали да пийнат в бистрото. Опитвал се да откаже наркотиците, но му било адски трудно и често губел самоконтрол. В момента вземал само амфетамини и вече не издържал. Нуждаел се от истинска дрога - хероин. Разпитвал Хлапето дали не познава някой местен пласьор, от когото да си купи малко. Питал за Изабела и за мен, но не успял да изкопчи нищо. Тогава внезапно се вбесил и се нахвърлил върху него.

   Мразя наркоманите, господин комисар. Най- добрият ми приятел почина от свръхдоза наркотици. Крис. И двамата имахме трудно детство. Израснахме заедно. Неговите родители бяха разведени и непрекъснато го мъкнеха по разни съдилища, за да си оспорват правото на собственост върху него. С Крис бяхме повече от братя. Бяхме неразделни в училище и на улицата, а после и като студенти в университета деляхме една мансарда под наем. Той записа кинорежисура. Беше роден талант, артист и мечтател. Свиреше на китара, пееше и рисуваше еднакво добре. Увличаше се от алпинизъм и мечтаеше някой ден да изкачи Хималаите сам... Мечтаеше да направи филм за непобедимостта на човешкия дух, бе написал великолепен сценарий. Мнозина му предричаха блестящо бъдеще, но уви! Не му провървя. Подхлъзнал се и паднал, докато катерел някаква скална стена без осигурително въже. Не знам какво се е опитвал да докаже. Беше се отървал с леки контузии, счупен крак и сътресение на мозъка. Нищо сериозно. Само че месец по-късно започна да получава припадъци - нещо подобно на епилепсия. Имаше притиснат нерв в главата, поне така казваха лекарите. Непрекъснато го тъпчеха с разни хапчета, но напразно. Случайно присъствах на някои от тези пристъпи. Беше ужасно дори само да гледам как се гърчи в ръцете ми, крещи от болка и блъска главата си в пода... После замина за Бордо - на операция и лечение. Половин година не се чухме или видяхме, а когато се върна... вече не бе онзи Крис, когото познавах. Беше започнал да се друса. Движеше се с някакви пропаднали типове, наркомани като него, заряза и следването. Лекарите не успяха да му помогнат, никой не успя. Може би това го накара да посегне към наркотиците. Но те го убиха... Една сутрин го намерили изцъклен в някакъв асансьор... Отново се увлякох, господин комисар. Ще ме извините, надявам се...

    Бяхме поканени на едно парти с Изабела в бистрото на художниците. Празникът на пълнолунието - те обичаха да си измислят подобни празници. Лееше се пиене, разговаряхме, забавлявахме се, изобщо настроението на лятото бе обзело всички ни. По някое време Изабела изчезна някъде с Хлапето. Появиха се след час. Тя го беше уловила под ръка и се заливаше от смях. С мокри коси. Изглеждаше радостна и възбудена, когато седна до мен. Каза ми, че със Себастиан просто отишли да поплуват - нощта навън била приказна. Неочаквано си спомних думите на Индианеца и мисля, че тогава у мен се породиха първите съмнения - неосъзнати искри, припламнали в тъмното.

   На следващата сутрин Изабела замина с Хлапето за Марсилия. Трябвало да свърши някаква работа, а Себастиан само използвал случая да види някакви свои роднини. Попитах я защо не отидем и тримата заедно, а тя ми отвърна, че не, нека не се притеснявам, връщала се същата вечер. Не настоявах повече, но тези последни дни Изабела изведнъж започна да се държи странно. Отношенията ни бяха по-добри от всякога, но усещах, че тя крие нещо от мен. Стана потайна и загадъчна, някак делова и забързана. Отново започнаха да я търсят хора - все мои познати и приятели. Не знаех какво да мисля, господин комисар. Всичко се повтаряше... а ми беше обещала! Сякаш бях обречен да губя непрекъснато. После открих онези билети...Стана случайно. Вечерта не можах да заспя. Беше задушно и тихо като пред буря, затова реших да подишам чист въздух навън. Изабела спеше гола до мен, легнала настрани и отметнала чаршафа, който едва я покриваше. Бедрата, раменете и гърдите ù блестяха на лунната светлина. Беше прекрасна - сякаш изтъкана от сребристи сияйни нишки... На излизане съборих нещо в тъмното - чантата на Изабела. Падна на пода и се отвори, а отвътре изпадна един издут жълт плик. Поколебах се секунда-две, но любопитството ми надделя. Изгарях от желание да надникна в нейните малки женски тайни и нямаше сила в този момент, която да ме спре. В плика намерих пари и два билета за презокеанско пътуване с кораб по маршрут Марсилия - Бахамски острови - Лос Анжелес. Датата на тръгване беше втори септември - ден по-рано бе моят рожден ден. Машинално мушнах билетите в джоба си. Господи, мислех си, защо Изабела нищо не ми беше казала? Нима онзи нещастник щеше да се окаже прав? Нима Изабела бе способна да ме лъже по такъв начин? Легнах до нея с пламнало от мисли чело. Тя се размърда в съня си и притисна глава до гърдите ми. Усещах парещия ù дъх и гъделичкането на косите по кожата си.

    Господи, не ми я отнемай! - шепнех затворил очи, а тишината ме притискаше като саван.

   Събудих се около обед. Сам. Изабела беше излязла някъде, но на масата намерих бележка: "Пол, трябва да свърша нещо. Не се тревожи, връщам се скоро. Обичам те! - Изабела". Тя не се върна, господин комисар. Чаках я почти до мръкване. Не се прибра и по-късно вечерта, когато пресушавах поредната чаша джин, втренчил поглед в портрета на стената. Тогава нещо в мен се преобърна. С Изабела отново ни разделяше бездна от светлинни години разстояние. Чувствах се самотен и стар. Знаех, че мога да я открия - достатъчно бе да обиколя всички места в Селеста, където обичахме да ходим заедно. Но това нищо нямаше да промени. Навярно щях да я намеря в компанията на други. Ние никога нямаше да си принадлежим напълно. Бяхме обречени да се срещаме и да се разделяме, и да се търсим като изплашени от самотата, залутани в нощта светулки. Докато тя свършеше...

    Трябваше да разбера какво се е случило с Изабела.Излизах, когато телефонът иззвъня. Беше Индианеца.

   - Слушай, Пол Сена - започна той, като заваляше думите сякаш беше пиян, - утре се връщам в Париж, та реших да ти кажа какво мисля за теб. Ти си едно тъпо копеле, знаеш ли? Ако бях на твое място, отдавна да съм се омел някъде по-далеч с Изабела. Ти си скапаняк, чакаш някой друг да се погрижи за нея. Впрочем тя ме помоли да ти предам, че ще позакъснее.

   - Къде е Изабела? - попитах, изпълнен с лоши предчувствия.

   - Нали разбираш - беше дошла да ни покани на рожден ден и си направихме малък купон. Почерпихме се, нали си тръгвам, и после... е, позабавлявахме се. Между другото, копеле, Изабела наистина се оказа страхотно парче.

   - Ако си ù направил нещо, дори само да си я докоснал, ще те убия, мръсник... - изкрещях в слушалката, а той ми отвърна с един злорад, вбесяващ кикот и затвори.

Някаква буца заседна на гърлото ми мъчително. Искаше ми се всичко да е свършило. Изрових от дъното на сака пистолета на Марк, напъхах го в колана си и излязох. На нудисткия плаж срещнах Изабела. Вървеше сама по брега с развети от нощния вятър коси, вперила празен поглед в пространството. Разминахме се, а тя дори не ме позна. Приличаше на сомнамбул, на кукла. Улових я, надникнах в очите ù и прочетох в тях отсъствие. Същото отнесено изражение на лицето, същия стъклен поглед имаше Крис, когато се завърна от Бордо. Беше дрогирана. На ръката, под лакътя ù личеше малка следа от убождане. Сграбчих я за раменете и я разтърсих. Тя трепна учудена, сякаш едва сега се събуди.

    - Съжалявам, Пол! - каза. - Съжалявам...

   - Какво се е случило, Изабела? Защо?

   - Толкова съжалявам... - повтаряше тя, сгушила глава на гърдите ми. - Не исках това!

Спомените ù бяха неясни и объркани, смесица от сън и реалност. Беше ме прегърнала и плачеше. Целунах мокрите от сълзите страни, устните. После отблъснах ръцете, които ме задържаха и продължих.

   - Недей, Пол! - догони ме викът ù. - Върни се...

Не чувах нищо. Бях оглушал за целия свят, чувствах се ограбен. Намерих Индианеца в една от палатките на плажа. Седяха вътре с някакъв разголен, татуиран тип - пияни и ухилени, и си подаваха бутилка уиски. Не се виждаха други хора в целия лагер.

    - Купонът свърши, приятел. Какво искаш? - запита той, когато се изправи срещу мен с увиснала между устните цигара.

   - Предупредих те да стоиш настрани от Изабела...

   - Сладката Изабела, значи - каза той, издухвайки в лицето ми облак дим. - Добре де, изчукахме се. Какво толкова? Ти да не си ù баща? Или сутеньор?

   Тогава, господин комисар, ми причерня и го ударих. Той политна назад и падна. Изправи се почти веднага.

   - Побъркано тъпо копеле - процеди, измъкна от джоба си бръснач, разгъна го и се хвърли към мен.

Другият тип се опита да ме затисне в гръб, но закъсня. Извъртях се и с всичка сила го ритнах в слабините - той се сви и рухна - после отскочих, ала не успях да избегна удара. Индианеца замахна прекалено високо, иначе щеше да ме разпори. Върхът на острието остави червена следа върху гърдите ми. Болката и гневът взривиха съзнанието ми. Когато онзи замахна повторно, сграбчих ръката му и я строших - подобно на парче сух клон. Повалих го на пясъка и започнах да го налагам с юмруци, освирепял, докато лицето му заприлича на безформена кървава маска.

   - Повтори това, което каза! Чуваш ли, проклет идиот?! - крещях. - Спа ли с нея? Говори или ще те убия... Ставай!

Индианеца с мъка се изправи на колене, едната му ръка висеше безжизнено отпусната. Кръв и пясък бяха полепнали по него. Извадих пистолета, заредих го и го опрях в челото му, а той изведнъж посивя и се разтрепера.

   - Напили сте Изабела, после сте я натъпкали с наркотици... и сте се възползвали от нея, когато е била съвсем безпомощна и сигурно не е помнела даже името си... Така ли беше? Отговаряй!

   - Не го прави, човече, моля те! - с усилие отвърна Той. - Платих и...

   - Какво каза?

   - Платих ù за това... Както ù плащаше Хлапето... и всички останали...

   - Не ти вярвам, мръсен лъжец... - изревах аз и дръпнах спусъка.

Някаква част дълбоко в мен изстена, нещо се пречупи. Цялата мозайка се подреждаше. Бе толкова просто - мъжете, които я търсеха и с които се срещаше, парите, билетите в чантата и накрая тази нейна потайност. Сякаш гледах в криво огледало. Проститутка... Изабела, мислех си, защо?! Светът се сгромоляса. Моят единствен нов свят...Майка ми беше проститутка, господин комисар. Мразех я затова... Бях на десет години, когато научих значението на тази дума. Вкъщи непрекъснато се мъкнеха разни типове. Приятели - отвръщаше тя, щом я питах. Заключваха се в нейната стая, не знаех какво правят там вътре, но мислих, че това е нещо естествено между приятели - да имат свои тайни. След час-два посетителят си тръгваше, а мама идваше при мен пияна и започваше да ме обсипва с целувки и да повтаря колко обича своето малко момче. Но един ден ги видях... Бяха забравили да заключат вратата и аз влязох. Тогава разбрах всичко... Не познавам баща си, дори не знам името му. Тя никога не говореше за него. Предполагам, че е бил един от многото... Онази вечер избягах от къщи. Исках да се самоубия. Три дни скитах, хранех се с отпадъци и спях по улиците, докато накрая ме откри един полицейски патрул и ме върна. Бягах всеки път, щом на вратата позвънеше поредният клиент на мама. Никога не ù простих... По същото време срещнах Крис, често скитахме заедно. Харесваше ни да бъдем свободни и независими, да се грижим сами за себе си. После навърших шестнадесет и си намерих квартира, а след това ме приеха в университета. Само веднъж видях мама. Току-що я бяха изписали от болница - някакъв извратен тип я беше пребил и изнасилил. Тя изглеждаше ужасно - със синини под очите и натежал от умора поглед. От предишната хубава жена бе останало съвсем малко. Следи. Беше се превърнала в алкохоличка. Пропаднала...

   - Моето мило, малко момче, колко се радвам, че дойде... Толкова се радвам, че си пак у дома! - шепнеше тя, докато ме прегръщаше, миришеща на евтин парфюм и алкохол.

Беше приготвила осемдесет хиляди франка, които бе пестила през цялото време за мен. Не исках да ги взема, но тя ме принуди. Като че бе прочела мислите ми, защото наистина имах страхотна нужда от пари - за да мога да си платя таксата за семестъра.

   - Благодаря ти, мамо! - казах, после я целунах за сбогом и си тръгнах, а там навън тя ме настигна и стисна ръката ми. В очите ù блестеше влага. Беше разбрала, че това е последната ни среща.

   - Сбогом, моето момче! И не се сърди на мама, тя те обича... Пожелавам ти успех!

Сега си мисля, че съм бил несправедлив към нея. Тя беше прекалено чувствителна и уязвима за този жесток свят. Почина в лудница. А беше на тридесет и девет години.

    Простете, господин комисар... аз плача... Ще си взема цигара. Питате ме какво стана с Индианеца? Нищо. Пистолетът засече. После някой блъсна ръката ми - Изабела. Стоеше пред мен бледа като платно.

    - Недей, Пол... Нека си вървим, моля те!

Тогава я зашлевих, господин комисар. Не знаех какво правя, не разсъждавах. В онзи момент не бях аз, а другият - неудачникът, вечно губещият, непримиримият, обиденият на целия свят човек. Бях като прокълнат - всичко, до което се докоснех, се разпадаше, всичко, което обичах...

Изабела дори на мигна. Ударът отметна главата ù назад, а сламенорусите ù коси се разпиляха върху лицето.

    - Махай се, мръсница такава... Не искам да те виждам повече! Върви си, чуваш ли?

   - Няма къде да отида, Пол - каза тя тихо, като ме гледаше с големите си очи. - Не мога, ние сме свързани. Ще трябва да ме убиеш...

   - Свободна си, нали това искаше? - продължавах да крещя аз и запратих на пясъка двата билета. - Можеш да си избереш и последния боклук, който ще ти плати, за да легнеш с него... Но щом това те прави щастлива, върви, заминавай!

   - Причинявам ти само болка. Хайде... направи го! - в гласа ù се прокрадна тъга, а погледът ù внезапно придоби зелената дълбочина на океана.

Бях луд, сякаш стоях и наблюдавах цялата сцена отстрани. Вдигнах пистолета и най-хладнокръвно я застрелях. Тя политна напред и падна в ръцете ми.

   - Пол, страх ме е - изшептя Изабела, когато я държах, а кръвта ù изтичаше от гърдите.

  -Прегърни ме силно! Колко е глупаво, провалих се. Винаги се провалям... Големият каньон... Помниш ли какво ми каза веднъж - че би искал да си птица, за да полетиш над скалите... Бях решила да те изненадам за рождения ден. Билетите... за нас двамата... Щеше да бъде хубаво, нали? Себастиан ми помагаше. Не можеш да си представиш колко приятели имаш, Пол. Момчетата ти бяха приготвили страхотен подарък. Няма да повярваш - делтаплан. Трябваше да пътуваме чак до Марсилия за да го купим... Обичам те! Понякога си прекалено добър... Винаги съм искала да имам много приятели, като теб...

    - Не си отивай, мила! Не ти, аз се провалих...

   - Съжалявам... студено ми е... Целуни ме! Обещай, че ще мислиш за мен! Мразя да се чувствам сама ... Помниш ли нашия залив? Ще те чакам, Пол! Ще те чакам.

После издъхна. Вдигнах и понесох тялото ù към морето, а там го предадох на вълните. Изабела изглеждаше спокойна в смъртта си. На лицето ù беше изписана усмивка. Сякаш спеше на ложе от морска пяна. Гледах след нея самотен и тъжен, докато изчезна, погълната от отлива и мрака, а в небето горе безшумно прелетя падаща звезда... Останалото знаете, господин комисар. Бях отчаян. Исках да видя Големия каньон и да умра...

    Тръгнах в нощта. Не можех да остана и минута повече в Селеста, тук всичко ми напомняше за нея... Признавам, че взех онази кола, но вие трябва да ме разберете... Не съм крадец. Просто нямах избор. Не успях да намеря такси, нито свободна кола под наем, а следващият полет за континента бе чак след два дни... Сега искам да си вървя, моля Ви! Ще заплатя щетите... Какво казвате? Че тази история е невъзможна, защото лицето Изабела Бланш е починало преди седем години... Значи нищо не сте разбрали! Мислих, че... Тогава защо по дяволите ме арестувахте? Само заради някаква скапана кола? Какви обвинения, за какво говорите? Неподчинение, опит за бягство и съпротива при задържането, обида на полицейски служител... Престанете, но това са глупости! Бързах, нали ви обясних... Не съм искал да обиждам никого, просто онези ченгета се държаха прекалено грубо с мен... Твърдите, че съм измислил цялата тази история, за да Ви трогна?! Не, господин комисар, истина е! Изабела не е мъртва в смисъла, който познавате. Тя е там, в един от безкрайно многото други светове, които Вие никога няма да видите, макар че сте толкова близо, защото разумът Ви пречи. Вие сте прекалено човек... А толкова е лесно те да бъдат достигнати. Трябва само да разчупите черупката на човешката си същност и тогава ща прогледнете... и ще полетите! Защото нашите способности са необятни и странни като самата Вселена, те са равни на Бога... това е нашата скрита страна... Трудно Ви е да повярвате, нали? Съжалявам Ви, господин комисар. Не съм луд, напротив - свободен съм! Сега знам, че мога... Искате ли да Ви покажа? Вдигнете щорите и погледнете навън през прозореца. Какво виждате? Мрак... Не, господин комисар, нощта отдавна свърши. Отворете вратата и ще се убедите. Какво е това ли? Нищото. Абсолютното нищо, пределът... Престанете да натискате онзи бутон! Безполезно, тук никой няма да Ви чуе. Намираме се в обърнато пространство... Изчезнали сме от света заедно с тази стая и там вече никой не си спомня за Вас, господин комисар. Все едно че изобщо не сте съществували... Изабела ми показа веднъж това... Какво, Вие крещите? Нали не вярвахте?... Нима мислите, че ще ме уплашите с този пистолет? Не! Тръгвам си, отивам при нея... Белезници ли? Не ставайте смешен, господин комисар. Стреляйте! Няма да ме спрете, защото смъртта наистина не е край и защото никой не може да ми отнеме Изабела - тя е животът, светлината, радостта... тя е моя, разбирате ли, моя…