в памет на Николай Ватов

   Последните дни се задържаха изключително топли. Температурите почти не падаха под тридесет и пет градуса и Селеста загуби част от своя чар. Просто заприлича на всеки голям шумен град, задъхваш се от горещина и препълнен с хора - нервни, отчуждени и подозрителни един към друг.

   Онзи ден вече бях решил да се прибирам в Париж. Бях си купил билет за сутрешния експрес. Нямаше какво да правя, затова се мотаех в късния следобед по улиците на града. Както обикновено минах през площада и се отбих в бистрото, където изпих чаша кафе и погледах пъстрия поток от хора, който лениво се носеше по тротоара в търсене на развлечения. После станах и се отправих към плажа - исках за последен път да се насладя на синевата на морето, но случайно ми хрумна да обиколя сергиите със сувенири и всичките там картини с пейзажи от Селеста и може би да си купя нещо за спомен, и знаете ли, на онзи площад я видях... Беше един портрет - лице на жена на около двадесет и две, нарисувано с пастелни бои върху картон, при това не толкова добре. Ала само на пръв поглед. Нещо в този портрет ме порази. Някак се отличаваше от останалите, окачени на един общ статив за да привличат клиенти. Беше зареден с дълбочина, човек веднага го забелязваше. Слабо е да се каже, че тя беше красива, защото красотата ù бе само повърхността. Под тази маска се криеше някаква овладяна, омагьосваща сила... трудно ми е да го обясня. Имаше правилни, изящни черти, високо чело и руси коси, падащи на кичури над очите. Никога няма да забравя очите ù. Бяха необикновени, приличащи на изумруденозелен океан, непредсказуеми като водна стихия. Излъчваха магнетизъм и очарование. В ъгълчетата на полуотворената ù уста трептеше усмивка - миг на радост. Бях пленен и объркан, сякаш стоях пред картина на Леонардо и сетивата ми в упоение търсеха съприкосновение с една друга реалност. Същността ù се криеше в безкрайно много обвивки, изтъкани от паяжина... Впрочем искам да ви попитам, господин комисар, някога обичали ли сте истински? Тогава сигурно знаете какви чувства изпитвах. Стоях там и я съзерцавах, неспособен да помръдна, ограден от навалицата, която се движеше и шумеше край мен, и ме блъскаше, но аз не забелязвах нищо. Сякаш времето бе спряло. Исках да я познавам.

   - Хей, приятел... Пречиш! - изтръгна ме от унеса един рязък глас.

Усетих нечий смръщен поглед върху себе си. Художникът - висок, мрачен субект стоеше наблизо и нетърпеливо очакваше да си тръгна. Познавах бегло този тип. Няколко пъти го бях засичал в бистрото заедно с останалите провинциални таланти. Изкарваше си прехраната, като рисуваше портрети за курортистите. Пиеше много, почти не говореше и беше доста странен. Попитах колко струва картината, но той троснато отвърна, че не се продава и че ако ще поръчвам нещо, просто трябва да оставя снимка и да дойда утре, сега нямал време за празни приказки. Предложих му двеста долара, той отказа. После - хиляда, две хиляди, пет хиляди долара - повече, отколкото можеше да изкара за цяла година, но всеки път отговорът му бе - не! Около нас постепенно се трупаше любопитна тълпа, която с интерес следеше наддаването. Накрая си тръгнах, победен от неговата упоритост. Знаех, че дори да му предложа сто хиляди пак ще откаже. Измъкнах се от човешкото гъмжило, пътем си купих бутилка уиски и седнах на опустелия плаж сам с мислите си. На зазоряване се прибрах в квартирата си пиян, но с твърдото намерение да остана в Селеста докато не разбера коя беше тя. Мислих, че няма да е трудно да спечеля доверието на Бернар - така се казваше художникът. Имах достатъчно пари и търпение за това. Исках да науча поне името ù, после щях да си тръгна, но виждате ли, господин комисар, оттогава мина повече от година, а аз не успях да напусна Селеста.

   Следващите дни почти не излизах навън - само колкото да хапна и да си купя нещо за пиене. Веднъж минах през площада с надеждата да я зърна отново, но Бернар беше прибрал портрета. Седях си в квартирата и неочаквано за себе си започнах да пиша стихове. Беше импулсивно - сякаш внезапно прекрачих някакъв праг и светът придоби нови очертания, нов смисъл. Нейният образ ме вдъхновяваше и бе навсякъде с мен, виждах я, щом затворех очи... Така се роди моята първа стихосбирка. Нарекох я "Точки на пресичане" и я посветих на нея. Изпратих ръкописа на едно парижко издателство под псевдоним - Пол Сена. И знаете ли, те харесаха стиховете и ги издадоха... Какво казвате? Вие сте ги чели и много силно са Ви впечатлили. Не предполагах, господин комисар, но благодаря...

   После дойдоха сънищата. Винаги сънувах едно и също.

   Сам съм. Вървя бос през пясъка на един бряг, извиващ се в дъга между два близки скални носа. Край мен шуми едва морето - гладко като езеро и чисто като планински кристал. Виждат се дори камъчетата, пръснати по дъното. Мястото ми се струва странно познато и все пак не е. Познавам залива на Селеста, но градчето с къщите, накацали по хълмовете, липсва. Сякаш съм се озовал в някаква далечна епоха от миналото, когато то още не е било построено. Пред мен изниква скален отломък, полузарит в пясъка, приличащ на огромен зъб. Някой стои до него полуизвърнат с гръб към мен. Съзерцава далечината. Различавам силует на жена, неподвижна като статуя. Внезапно силуетът оживява, русите ù коси плисват върху голите рамена, когато отмята глава назад. Прекрасна е, мисля си, въпреки че не мога да я видя ясно, навярно от омарата, която размива очертанията на предметите и образите. Близо съм. Спирам и протягам ръка към нея, но тогава се събуждам.

   Това се повтаряше нощ след нощ в продължение на седмици. Събуждах се миг преди да докосна рамото ù, после лежах в тъмното и мислех за нея до сутринта. Бе тя...

  Междувременно не пропусках вечерите в бистрото, където се събираха няколко художници и поети. Допадаше ми обстановката, наситената с цигарен дим и алкохолни пари атмосфера, създаваща някаква близост и настроение, хората - там винаги се чувствах като у дома си. Всички те си приличаха по нещо - бяха безнадеждни романтици, впрочем по своему странни, но много симпатични и интересни. Бързо успях да намеря общ език и да се сприятеля с тях. Бяха хора от моята среда, с независим дух. Нерядко се случваше и да почерпя. Те ценяха подобни жестове. След седмица-две вече ме възприемаха като един от тях - човек, презрял живота в големия град и потърсил близостта на морето за ново начало. Опитах се да говоря с Бернар, но той открито ме отбягваше. Поразпитах за него. Беше доста мрачен и затворен тип, който имаше славата на малко луд, а миналото му представляваше истинска загадка. Пристигнал в Селеста преди четири години, никой не знаеше откъде и защо, и се заселил тук. Говореше се, че бил художник с блестящо бъдеще, но нещо се случило и той внезапно зарязал изложбите и работата си, за да изчезне от света. Носеше се слух, че в основата на тази история стояла някаква жена. Повече не успях да науча, но бях сигурен - бе тя, жената от портрета... Все пак една вечер ми провървя. Беше късно и в заведението почти нямаше хора. Тогава неочаквано се появи Бернар с огромна папка на рамо и седна направо на моята маса. Личеше, че е пиян.

    - Слушай, приятел - каза той, - нещо съм закъсал с парите... Ще почерпиш ли?

Поръчах бутилка вино, налях на двама ни и докато се чудех как да подхвана разговор, той пресуши наведнъж чашата си и ме погледна с един особен, изучаващ поглед, сякаш ме виждаше за първи път в живота си.

    - Ти наистина ли беше готов да платиш пет хиляди долара? - попита ме.

    - Дори повече - отвърнах кратко.

    - Сигурен ли си, че искаш точно това?

    - Искам да знам всичко за нея...

   - Тогава си луд или глупак, но все едно. Ти решаваш - той извади от папката някакъв голям лист, изцяло опакован с вестници и скоч, и го сложи пред мен. - Портретът е твой, вземи. Приеми го като подарък. Само че не го развивай сега, нали разбираш... Поне докато не си тръгна. И не ме питай за нея, нищо няма да ти кажа.

Обърках се, не можех да повярвам, че ми подарява портрета просто така. Отвърнах, че трябва да платя, но Бернар отказа. Продължих да настоявам.

    - Ти наистина си луд, братче. Добре де, колко имаш?

Сложих на масата всичко, което носех - около стотина долара в дребни.

    - И тези стигат - успокои ме той и бавно започна да натъпква парите в джобовете си, а след миг добави тихо, - без друго смятах да го изгоря... Хей, барман, налей на всички по едно. Старият Бернар черпи.

После остави една банкнота на барплота, грабна папката и недопитата бутилка вино и се отправи навън, подсвирквайки си някакъв мотив. Гледах след него, докато излизаше, и не можех да го позная. Сякаш изведнъж се беше подмладил с десет години.

    Сигурно е глупаво, господин комисар, но чувствах вълнение, граничещо с перверзност. Нямах търпение да се прибера у дома, а щом затворих вратата след себе си и останах сам - единствено с бучащото под нозете ми море и звездите, блестящи в коприненото небе, започнах да я събличам с треперещи ръце. Свалях вестниците пласт след пласт. Представях си, че са хартиени одежди, шумолящи и възбуждащи в полумрака. Беше приказно усещане - тя бе до мен от плът и кръв и в този момент ние съединявахме душите и телата си... Поставих портрета на стената. Лежах в тъмното онемял, изгарящ от страст и копнеж, съзерцавах я и бавно прониквах в нея. Опивах се от тази близост и присъствие, подобно на осъден от глътка старо бренди в студена зимна нощ, за да изригна в пламъка на предначалото... После съм заспал. Тогава отново сънувах онзи сън и беше различно.

    Намирам се на същия пуст плаж, а тя стои там - изправена до изтръгнатия от брега скален зъб, полуизвърната и гола, с поглед, зареян в далечината. Просто един силует. Кротките вълни галят босите ù крака. Вървя през пясъка към нея, изпълнен с необяснима радост. Когато приближавам, тя внезапно отмята глава и русите ù коси плисват върху раменете - безшумна огнена експлозия. Виждам изящния ù профил - малките уши, шията, страните. Протягам ръка и я докосвам. Кожата ù е нежна и гладка като коприна, загоряла от слънцето и топла. После затаявам дъх. Тя меко и грациозно се обръща, но миг преди погледите ни да се срещнат аз се събуждам.

    Сънищата продължаваха да се повтарят с неизменна точност. Потапях се в тази нова реалност с радост и очакване. Мечтаех за нашите недовършени срещи. Сякаш живеех в два свята едновременно – единият - груб и жесток, свят, изтъкан от лъжи, болка и разочарование. Другият - красив и примамващ. И в него винаги присъстваше тя. Тогава забелязах нещо странно. Всеки път аз се задържах по-дълго в съня си, навярно само с микросекунда, защото улавях и помнех все повече детайли - дългите ù стройни крака, малкия родилен белег, кацнал отстрани на хълбока ù , тесния ханш със стегнат корем, гърдите, устните, белите връхчета на зъбите и трапчинките в ъгълчетата на устата, русите кичури, падащи над очите...

    Още няколко пъти срещах Бернар. Той вече не странеше от мен, напротив - някак успяхме да се сближим. Не го виждах да дреме на площада и да рисува портрети, както обикновено. Появяваше се вечер в бистрото около седем. Сядаше на моята маса и двамата се запивахме докъм полунощ. Бернар изглеждаше преобразен, трескав, с блестящи от възбуда очи. Познавах това състояние. Довери ми, че работи над нещо голямо.

    - Картина? – попитах.

    - Цяла галерия - ухили се той, не знаех дали се шегува или говори сериозно.

    - Знаеш ли, имам чувството, че ако не рисувам, ще се взривя отвътре. Нали разбираш? Сигурно вече отдавна са ме отписали, но аз ще им докажа... Ще докажа на онези глупаци, че още не съм за изхвърляне. Господи, само като си помисля, че пропилях пет години за нищо. Какъв идиот съм бил!...

От този ден Бернар задълго изчезна някъде. Вероятно работеше. После един ден неочаквано се изтърси в квартирата ми, грабна ме и почти насила ме помъкна из локалите на Селеста. Той говореше и говореше като отприщена река. Беше въодушевен и щастлив. Непрекъснато се хилеше и черпеше навсякъде, където отсядахме.

   - Какво по дяволите се е случило? - не издържах аз.

Отвърна ми, че тази сутрин е продал първата си картина - първата от пет години насам. Купил я някакъв богат тип от Ница, който дори му оставил визитната си картичка. Бил готов да откупи всяка негова следваща творба. Но Бернар имал други планове. Мечтаел за собствена изложба в някоя парижка галерия. Както едно време. Имал страхотни идеи и вярвал, че ще ги осъществи.

До вечерта и двамата доста се накиснахме. Бяхме уморени и пияни, когато накрая се довлякохме и седнахме в нашето бистро.

   - Слушай, приятел - подхвърли той, докато поръчваше поредната бутилка, - знаеш ли, че си готино момче. Само дето ми се виждаш нещо угрижен.

    - Имам си проблеми - отвърнах.

   - Същия проблем имах и аз... - той изведнъж стана сериозен и втренчи поглед в пълната чаша пред себе си. - Изабела, това бе нейното име. Бях луд по нея, но сега всичко е минало. Тя е мъртва, човече, разбираш ли - мъртва! Загина при автомобилна катастрофа... Беше горещо лято, пътувахме за Ривиерата. Но на магистралата един камион пред нас се преобърна. Не успях да реагирам навреме, а и колата поднесе... И всичко свърши. Точно на този ден преди пет години. Отървах се само с драскотини, но Изабела... Господи, как се молех да не умира! Сега като затворя очи, отново виждам онази кръв... нейната кръв, полепнала по дрехите, лицето и ръцете ми. Цялото ù тяло беше натрошено и смазано... Когато издъхваше, се усмихваше... очите ù се усмихваха. Последните ù думи приличаха на бълнуване. Повтаряше, че чува шума на вълните. Тя обичаше морето... Нищо не ми остана от нея, дори снимка. Само един портрет, рисуван набързо... и споменът. Години наред се опитвах да се отърся от това, да я забравя, но като че ли дълбоко в себе си не исках, живеех с някаква илюзия. Може би затова дойдох в Селеста. Но никой не би могъл да живее вечно с миналото, нали? Не мисли за нея, човече! Послушай ме преди да е станало късно, иначе ще полудееш... Хайде, да пием. Ин вино веритас.

    Онова, което каза Бернар, ме потресе. Седях там, слушах пиянските му откровения напълно отрезвял, а един глас в мен нашепваше, че това не е вярно, че тя не е загинала, просто е заспала, за да се събуди сега... Но все пак какво е смъртта, господин комисар? Неизбежен край? Кой би могъл да го твърди? За мен смъртта винаги е била врата, преход към ново, различно състояние на духа, промяна. Но не и край. И в онзи момент аз изведнъж разбрах всичко. Сънищата - те бяха неосмислен акт на сътворение. Създавах Изабела отново в някаква отделна реалност, подобно на скулптор, извайващ формата и линиите, или художник, рисуващ картина. Бавно и мъчително нощем в съня си наслагвах щрих след щрих и тя неусетно добиваше плът и беше толкова влудяващо красива...

    Тази нощ я сънувах за последен път. Бяхме сами на същия бял бряг. Морето дишаше уморено край нас. Лека мъгла забулваше хоризонта и правеше света още по-нереален. Изабела стоеше там и ме чакаше. Приличаше на гола богиня, родена от пяната на вълните. Приближих се и докоснах загорялото ù рамо. Тя се обърна с усмивка, ухаеща на свежест и море. Целунах устните ù и се оставих да бъда обгърнат от искрящия зелен океан на очите ù...

   Изабела. Не можех да мисля за нищо друго. През деня обикновено дремех на сянка под някой чадър на плажа или пък кръстосвах безцелно улиците на Селеста. Вечерите прекарвах в бистрото. Поръчвах си нещо за пиене и се потапях в кипежа на разговорите, но мислено отсъствах. Бях с Изабела. Тръгвах си последен. Прибирах се в квартирата, изтягах се на дивана и съзерцавах портрета на стената, докато сънят спуснеше черната си мантия. Господи, как я обичах!... Никой не ме търсеше освен Хлапето - един тип с подкупващо момчешко лице, с който единствено поддържах по-близки отношения и който рисуваше изключително морски пейзажи. Идваше от време на време, колкото да му заема стотачка или две. Бернар и той пропадна някъде в неизвестността. По-късно научих за сполетялото го нещастие. Някакви хора открили тялото му, простряно на камънака при носа. Мъртъв. Паднал от високото и се пребил, докато се катерил пиян по скалите посред нощ. Бог знае какво е търсил там. Вдъхновение? По-скоро нещо друго. Кой знае, може и да го е намерил... Беше ми казал, че понякога излиза нощем да погледа морето...

    После цяла седмица не се случи нищо. Но един ден, беше малко надвечер, вървях разсеяно, без да обръщам внимание на шума и глъчката, изпълнили главната улица. Излязох на площада и тогава едно грациозно и странно познато движение внезапно привлече погледа ми. Само за миг зърнах стройна фигура, част от лице и разпилени руси коси. Вкамених се от изненада. Бях виждал тази картина, този фрагмент десетки пъти в сънищата си. Това беше Изабела. Секунда-две стоях там и се питах дали не сънувам отново. После се втурнах напред и разблъсках минувачите, но тя беше изчезнала. Погълната от тълпата. На същото място забелязах нещо ярко върху паважа. Наведох се и го взех. Беше обикновен ластик за коса - червен с втъкани в него сребърни нишки. Миришеше приятно и възбуждащо - на свежест и море. На Изабела. Стисках в дланта си скъпоценната реликва, оглеждайки се като някакъв крадец, и шепнех нейното име. Тя бе някъде тук, в Селеста. Трябваше само да се открием.

    Няколко дни я търсих. Обикалях улиците и плажовете на Селеста, спирах жените, които отдалеч ми заприличваха на нея. Тръпнех в мъчително очакване да я срещна. Напразно. Тя си бе отишла или ние се разминавахме. Повтарях си, че е въпрос само на време. Взирах се в тълпата, докато образите започнеха да плуват и да се размазват пред очите ми. Хиляди чужди лица. Тогава се прибирах в квартирата и се напивах...

    Ние се срещнахме, господин комисар, един четвъртък в края на август. Беше по-различен ден. Събудих се рано, необичайно свеж и бодър. Направих си кафе и го изпих край отворения прозорец. Хладният утринен въздух, нахлуващ вътре, беше пропит с настроение, мирис на озон и още нещо, едва доловимо - някакво предчувствие. Почистих квартирата, подредих и щом привърших, излязох. Горещините бяха отминали, градчето постепенно се изпразваше и връщаше собствения си облик. Времето бе ветровито и облачно, а улиците още неизсъхнали от валелия през нощта дъжд. Хапнах набързо в едно ресторантче и се отправих към плажа. Нямаше други хора. Поседях малко на пясъка, загледан в потрепващата водна повърхност, после станах. Докато крачех бавно по брега, изведнъж ме завладя същото онова чувство. Не знаех кой съм и накъде отивам. Просто вървях.

   В началото бе само един силует, една фигура, която се открояваше на фона на пясъка и скалите и съзерцаваше морето. Излъчваше странна притегателна сила и колкото повече приближавах, толкова по-сигурен бях, че това е тя. Точно над главата ù, високо в небето, пелената от облаци се беше разкъсала и през образувалия се процеп струеше сноп лъчи. Сякаш слънцето грееше само за нея. Беше невероятно красива гледка. Приличаше на привидение, окъпано в светлина. Дори вече не духаше вятър, чуваше се единствено тихото шумолене на вълните. Със затаен дъх застанах зад нейното рамо. Тя не помръдна, сякаш не забелязваше нищо около себе си. Носеше избеляла широка фланелка и къси протрити джинси. Боса. Погледът ù се давеше в далечината. Бях толкова близо до нея, че усещах уханието, което се излъчваше от косите и тялото ù. Трябваше само да протегна ръка и щях да я докосна, но не го направих. Страхувах се, че може да изчезне, да се стопи във въздуха подобно мираж. Просто стояхме на онзи пуст плаж и съзерцавахме вечността...

    - Знаеш ли защо понякога сънуваме морето? - неочаквано каза тя без да се обръща.

    - Не знам...

   - Защото преди милиард години и ние сме били частица от това... а вероятно ще бъдем и после...

Мълчахме, обгърнати от тишина и слънце. Вълните кротко плискаха до нас. Струваше ми се, че сънувам. Тогава изведнъж тя се обърна и ме целуна - леко докосване с устни, сякаш полъх на бриз.

    - Толкова дълго чаках, Пол...

    - Откъде идващ Изабела?

   - Оттам - посочи тя неопределено хоризонта и небето, като че искаше да ги обхване с ръка. - Водата е топла. Искаш ли да поплуваме?

    - Не нося бански - отвърнах смутен.

    - Какво значение има? Хайде, ела.

Гледах хипнотизиран как бавно и естествено сваля фланелката и джинсите и гола нагазва в златистата пътека на морето, после спира, извръща се в очакване назад и се усмихва предизвикателно и тайнствено. В онзи момент аз внезапно разбрах, че целият ми предишен живот е бил празно и безсмислено боричкане, защото не беше истински. Съществуване, лишено от радост. Изабела беше истинска - това изваяно тяло, тези коси, тези зелени очи и тази нейна усмивка. Бях луд по нея, а дори не я познавах.

   Плувахме навътре докато брегът започна да губи очертания и Селеста заедно с цялото си великолепие и всички лутащи се безцелно хора, които идваха и си отиваха, остана далеч. Там отпуснахме тела на вълните. Висяхме над бездна, уловени за ръце, и през нас протичаше космическата енергия на сътворението... Бе късен следобед, когато излязохме на брега, и мокри и задъхани се изтегнахме на пясъка. Бяхме съвсем сами. Слънчевият диск се топеше на хоризонта, окъпан в пурпурни отблясъци. Захладняваше, но в нас струеше огън. Нямахме нужда от думи. Целунахме се и се любихме върху топлия пясък - трескаво, безнадеждно и в самозабрава, докато навред се спусна мрак.

   - Пол, прегърни ме! Студено ми е.

Бяхме се приготвили да вървим, а тя стоеше там, напрегната и трепереща като изплашено животинче, и ме гледаше с големите си котешки очи - сякаш се боеше, че мога да си замина и да я оставя. Прегърнах я силно, почти я вдигнах. Беше невероятно лека. Господи, толкова я обичах! Можех да я нося на ръце до края на света, ако поискаше.

   - Пол, няма къде да отида... - заговори тя. - Не познавам никого тук... и нямам пари. Ще ме приемеш ли? Само за през нощта... Сутринта ще си тръгна. Обещавам!

    - Не искам да си тръгваш, разбираш ли? - казах на ухото ù. - Никога!

Тя се усмихна в отговор. Светлината се върна в лицето ù, а в очите ù проблеснаха зелени искри.

    - Изабела, откъде всъщност идваш?

   - Казах ти вече - тя отново направи онзи неопределен жест с ръка, който означаваше всичко и нищо едновременно. - Не помниш ли? Ти ме повика...

    Вървяхме към къщи, а аз си мислех колко странен и необясним е светът, в който живеем. Мислех си за Изабела. Тя не носеше багаж, нямаше дори дрехи. Пристигнала неизвестно откъде и по какъв начин. Беше загадъчна и непредсказуема като самата Вселена - разбирах го, колкото повече я опознавах. Вселена, проникната от жизненост, сила и красота, привличаща неудържимо. Свобода на дух и материя. Понякога се държеше странно и говореше странно, докато мисълта ù бродеше надалеч и аз не успявах да я следвам. Не се интересувах от нейния предишен живот, за мен той си остана забулен в тайна, но това беше част от магията. А може би се страхувах, че Изабела от сънищата ще си отиде, така както се беше случило с баща ми, с Крис, Нанси и още неколцина приятели, които обичах. Веднъж само я попитах дали познава Бернар.

    - Бернар? - погледна ме учудена тя и сбърчи чело, сякаш внезапно бях пробудил някакъв мъчителен спомен. - Познавах го, той беше художник - доста добър. Бяхме приятели... много близки. Но нещо между нас не вървеше, той бе прекалено зает със собствената си кариера. После аз го напуснах... на една магистрала...

    - Все пак защо се разделихте?- Защото... Пол, не мога да ти кажа... Прости ми! - влага в очите ù. - Не ме принуждавай, не мога! Ти знаеш...

   Знаех, разбира се. Просто ми трябваше време, за да свикна с невероятното и да го приема. Без значение как се бяхме срещнали. Нали сега тя бе тук до мен. По-жива и по- истинска от всеки... Изабела ме промени. С един замах зачеркна цялото ми проклето минало, накара ме да забравя, че съм неудачник. Какво друго можех да искам?

    Прекарвахме дните на плажа - последните топли слънчеви дни на септември, а вечерите скитахме из Селеста и околностите. Непрекъснато откривах в Изабела нови черти. Тя бе родена, за да бъде желана. У нея имаше заложено някакво магнетично излъчване. Предизвикваше погледи и усмивки навсякъде, където се появявахме. Нейното присъствие въздействаше като наркотик - човек, вкусил от него, не можеше да се откаже. Тя обожаваше театъра, поезията, танците и морето. Сякаш черпеше скрита енергия от него. Обичаше да седи на брега, заслушана в шума на вълните. Морето я преобразяваше, връщаше на лицето ù усмивката. Изабела бе волна душа, непонасяща ограниченията и еднообразието. Страхуваше се от самотата, но всъщност и двамата бяхме самотници. Понякога лежахме будни посреднощ и тя шепнеше името ми в мрака, а аз ù отвръщах, понякога просто мълчахме, притиснали тела, успокоени от близостта на другия, понякога протягахме ръце в съня си и се търсехме подобно на изгубени в нощта светулки, сякаш се бояхме, че някой може да си е отишъл... Времето летеше неусетно. Смътно си спомнях живота и старите приятели, които бях оставил в Париж и които сигурно се питаха къде съм пропаднал. После дойде зимата и в Селеста се настани едно чудно спокойствие. Нямаше я шумящата навалица, изпълнила улиците, нямаше автомобили, паркове за евтини забавления и целия онзи боклук на цивилизацията. Селеста захвърли маската и отново показа истинското си лице. Място, неприличащо на никое друго, където човек можеше да намери себе си...

    Винаги ще помня нощта на Коледа, като че бе вчера.Съществува един древен обичай в Селеста - тези, които се срещнат на улицата в коледната нощ, макар и непознати, да си подаряват нещо символично за късмет. Цареше необикновено настроение. Беше студено, ала приятно. С Изабела бяхме напълнили джобовете си с шоколад, бонбони и камъчета, събирани по морското дъно, които подарявахме на децата, обикалящи на групи из градчето, и на случайните минувачи. Прибирахме се у дома малко уморени, след като бяхме празнували в барчето на художниците с цялата им компания. Крачехме прегърнати по калдъръмените улици. Беше късно, бе тихо, бяло и призрачно. Над главите ни се сипеха едри парцали сняг. Срещахме хора, поздравявахме ги, разменяхме си подаръци и отминавахме. В джобовете ни подрънкваха съкровища - мидени черупки, орехи, камъчета и дори един компас, който някакъв пийнал капитан на кораб ни бе тикнал в ръцете. Бяхме изпълнени с вълшебството на нощта и щастливи - най-щастливите хора на земята.

    Вървяхме бавно, в мълчание, докато пред нас се появи морето. Спряхме на брега и аз ù подарих стих. Стих за нея.

    - Благодаря ти, Пол! - каза Изабела с блеснали очи. - Трябва да си пожелаем нещо двамата. Сега! Утре може да е късно.

   - Пожелавам си... - започнах аз, но тя сложи пръст на устните ми и не довърших.

   - Не говори, Пол. Прегърни ме. Силно! Остави мислите ти да се слеят с моите. Ще ти покажа звездите отблизо...

Стояхме прегърнати под сипещия се сняг и сливахме душите си, а край нас тътнеха с грохот вълните. После полетяхме... Не съм луд, господин комисар. Впрочем не знам защо Ви разказвам всичко това, може би прекалено дълго мълчах... Имах една мечта - да полетя с делтаплан от скалите на Големия каньон. Щях да го направя рано или късно, колкото и опасно да бе, дори да се пребиех. Поне щях да умра в мечтата. Летейки! Изабела ми даде много повече, тя ми подари цялата Вселена...В началото изпитах странно усещане - като че пропаднах в непрогледно тъмна пропаст. Опитвах се да крещя, но не можех. После чух един познат глас, който ме зовеше и търсеше в мрака.

    - Пол... Не се страхувай! Мисли за мен, само за мен... Пол, мисли за мен!

    - Изабела - успях да кажа аз, но това не бяха изречени думи, а мисъл, ние общувахме с мисли.

   Почувствах нечие успокояващо присъствие. Сякаш някой, когото не виждах, но усещах, ме улови за ръка и двамата се понесохме в пространството. Отново ни обгърна мекото сияние на нощта и тогава разбрах - нямахме плът, бяхме просто дух и мисъл. Самите ние още стояхме на морския бряг, прегърнати и притихнали - виждахме се отстрани. Издигахме се шеметно нагоре. Плажът, Селеста и околните хълмове останаха под нас. След тях израсна огромната нашарена топка на Земята, прерязана на две от линията на терминатора. Смали се и заблестя подобно на искрящосиня перла, а после започна да се топи, превръщайки се в малко въгленче. Носехме се срещу изгрева, срещу слънцето. Изабела ме водеше. Гмурнахме се в клокочещата огнена бездна. Светлина. Потоци от светлина, движещи се от центъра към повърхността и обратно в един вечен цикъл, ваещ могъщите езици на протуберансите, пулсиращи и изригващи цели океани от енергия всяка секунда.

    Летяхме над планети и чужди звезди. Само за миг преодолявахме космически разстояния от хиляди и милиони светлинни години. Разхождахме се по улиците на изоставени градове, сътворени от отдавна изчезнали цивилизации, пристъпвахме в пусти храмове на рухнали божества. Открихме мислещи облаци от праматерия - огромни структури, толкова различни от нас, че и милиард години не биха ни стигнали да ги разберем. Присъствахме на раждането на галактиките. Срещнахме странни същества на планети, кипящи от живот и смърт, и воювахме с тях, за да оцелеем... Можете ли да си представите планини от кварц, които лумват във всички цветове на дъгата при първите лъчи на зората, или каньони, високи десетки мили? Едва ли, а ние летяхме над тях! Виждали ли сте праисторическа джунгла? Или ледени дефилета, изтъкани сякаш от паяжина... или залези на четири слънца едновременно, от които спира дъхът... или нощно небе, обсипано с толкова много звезди, че ти се иска само да протегнеш ръка... Виждали ли сте цялата красота на света, събрана в едно цвете, в едно камъче или в една пеперуда?.. В състояние ли сте да усетите хармонията на безкрая, разтворена в шепота на космическите течения? Или да чуете песента на гигантските космати мравки, населяващи пустините на една планета в крайните ръкави на мъглявината Андромеда - толкова проникваща, че неволно забравяш човешката си същност... Не, господин комисар, нито един човек няма да почувства и частица от онова, което видях и почувствах аз. Бях тъжен и знаете ли защо? Вселената беше пълна с чудеса, но човекът бе единствен в нея. Бе сам. Никога нямаше да срещне приятел или друг близък разум...

    После отново усетихме телата си. Намирахме се на брега на залива от моите сънища. Познах двата каменисти носа и хълмовете на Селеста, ала градчето го нямаше. Бяхме голи - като първите хора от ерата на сътворението.

    - Къде сме? - попитах Изабела, която загадъчно се усмихваше до мен.

   - Това е Селеста, но в друга реалност - тихо отвърна тя. - Паралелен свят, в който човек няма достъп. Има много такива различни светове. Понякога идвам тук сама. Обичам това място.

Исках да я питам още нещо, но думите внезапно загубиха значение.

    - Не знам как го правя - отгатна въпроса ми тя. - Понякога е достатъчно само да си го помисля, друг път е трудно... Целуни ме, Пол!

    След минута пак бе нощ, снегът се сипеше наоколо, а морето гневно бучеше в тъмнината. Стояхме прегърнати, долепили страни, и дишахме шумно. Дъхът ни се превръщаше в пара, телата ни трепереха в пробуждането... Извинете, господин комисар. Увлякох се. Ще си налея още бренди... Питате дали и друг път сме летели? Само веднъж. След онази нощ Изабела казваше, че сякаш е загубила способността си да лети. Всъщност тя го наричаше "проникване". Твърдеше, че е лесно - че и аз мога, че всеки може, стига да... Но вече не си спомням.

    С Изабела имахме един глупав спор. Тя отдавна настояваше да се разходим до Париж, но аз все отлагах, измислях си разни поводи. Просто защото не исках да срещам никого от хората, които познавах там, дори приятелите. Бях приключил с всичко веднъж и завинаги. Бях заличил собствената си биография - като в онази книга... Не вярвам в предопределението, но същия ден нещо изведнъж се обърка. Сякаш с нея говорехме на различни езици. Скарахме се, разменихме си остри думи, после Изабела излезе и се прибра чак вечерта. Не ми каза къде е ходила, освен че е решила да замине за Париж сама, след като съм се оказал толкова твърдоглав. Тъпо зяпах през прозореца, неспособен да ù се противопоставя или да се опитам да я спра, докато тя набързо събираше багажа си в един сак.

    - Идваш ли? - попита ме, когато тръгваше. Мълчание! - тя излезе и тихо затвори вратата.

Тогава се запилях из заведенията на Селеста и зверски се напих, а на следващия ден отново. Внезапно всичко загуби смисъл. Не можех да понасям самотата, очакването, дори себе си. Дните се точеха мъчително бавно, сякаш времето се разтегли и замръзна в някаква точка, отвъд която не съществуваше нищо. Освен мъждукащо пламъче надежда за завръщане... После, една сутрин рано някой потропа на входната врата. Сънен се измъкнах от леглото и отворих. На прага стоеше Изабела и се усмихваше. Плаха.

   - Миличък, Пол! - хвърли се на врата ми тя и започна да обсипва лицето ми с целувки. - Толкова ми липсваше!

  - Изабела - шепнех името ù в студения влажен коридор, докато я прегръщах и вдишвах възбуждащия аромат на косите ù, и си мислех, че ако бях Бог, щях да превърна този миг във вечност.

   Лятото настъпваше - горещо и синьо. Селеста бързо се изпълваше с хора, а Изабела се променяше. Усещах го, но нищо не можех да направя. Ние постепенно се отдалечавахме един от друг. Тя ставаше някак по-вглъбена и по-затворена. А също и по-независима. Сякаш времето ù беше преброено, защото в нея се пробуди някакъв неспокоен, търсещ дух. Понякога изчезваше без предупреждение и бе мълчалива и тъжна или се усамотяваше на скалите при брега, друг път бе нежната Изабела, излъчваща радост и очарование. Не я питах какво е правила в Париж. Тя сама ми призна една нощ, докато лежахме задъхани в леглото и слушахме цвъртенето на щурците. Пътувала на стоп и се запознала с някакъв тип. Почти цялата седмица прекарала с него. Той я развеждал из града, запознал я с най-различни хора, забавлявал я. Спали заедно. После, когато си тръгвала, ù оставил телефона и адреса си. Казал ù, че ако някога реши да му се обади, той щял да дойде и да я намери, дори на другия край на света. Но тя изхвърлила листчето с номера, защото аз съм бил единственият, когото обичала. Вярвах ù, господин комисар... Но тогава на улицата започнаха да я спират и поздравяват непознати, а телефонът се изпълни с гласове, търсещи Изабела. Бях бесен, но какво можех да направя, освен да наругая поредния тъпак и да трясна ядосан слушалката. Или да се правя, че не забелязвам начина, по който тя флиртуваше с всеки. Изабела неумолимо се отдалечаваше. Все повече и повече, докато отново се разделихме. Беше срещнала някакъв италианец - кинопродуцент, който ù предложил да участва в рекламни снимки. Не бях съгласен да заминава за Венеция или където и да било другаде. Исках да остане с мен в Селеста - дължеше ми го. Тогава тя се разплака, каза ми, че нищо не разбирам и си тръгна. Седмица по-късно се завърна и застана на прага. Съжаляваше и молеше да ù простя. Простих ù, господин комисар - тя бе толкова искрена и толкова я обичах...

 

продължение