в памет на Николай Ватов

    Стоя, притиснал гръб в масивна мраморна колона - сякаш втора моя плът и не усещам времето, което изтича край мен. Не знам колко секунди и минути са се стопили безвъзвратно във вечността. Те са само песъчинки без значение. Някаква муха е кацнала на бузата ми и неуверено опипва с косматите си крачета тази странна, непозната за нея тъкан - моята кожа. Не помръдвам. Гледаме се очи в очи, после тя отлита, а аз се усещам завладян от едно ново настроение. Отдавам му се без остатък, разумът ми се разтваря подобно буца лед и започвам да чувствам непривична лекота - аз съм прашинка, понесена от топъл южен вятър ...

     Приближават стъпки ...

   Кой съм аз? - внезапно взривява кръвта ми въпросът и за миг съм напълно парализиран от страх, че няма да успея да го превъзмогна. Нашепвам тихо собственото си, нищо незначещо име - Томи Браун, ти си Томи Браун! - за да избягам от себе си, от онзи другия, който е погребан в мен. Но вместо успокоение в душата ми нахлува студ и започвам да треперя ...

  Тишината е накъсана от гласове. Още далечни. Приличат на безсмислен ромон, който периодично заглъхва, докато притежателите им слушат обясненията на гида, изправени пред някой шедьовър на човешкия гений. Представям си как кимат с престорено възхищение - лицата им са маски, по чиито бръчици е полепнала неизлечима апатия ...

     Аз чакам, а оръжието издува джоба на шлифера ми - парче студена смърт. Погледът ми разсеяно разсича слънчевия балдахин на светлината, която нахлува през бароковите прозорци и къпе мраморната зала, после се плъзва навън - над чакълестите алеи и широките тревни площи с подрязани вечнозелени храсти, отвъд оградата със заострени метални пръчки, подобно средновековни копия, и отвъд улицата, и спира на една дребна фигурка - сякаш единствената жива душа в този град. Момиченце на около седем години подхвърля топка към тухлената стена на една сграда с мъртви балкони и сламенорусите му плитки смешно подскачат, когато се спуска към нея. Няколко захвърлени хартии се валят по пустата улица и странно напомнят уморени птици, неспособни да полетят отново.

   Трепвам, защото другият в мен се пробужда и всичко се размазва пред очите ми. Превръщам се в прашинка, която космическият мрак поглъща и смила в ненаситната си утроба. На тласъци. Опитвам се да крещя от болка и страх, но от устата ми не излиза нито звук. После усещам допира на нечия топла ръка и тогава чувам собствения си вик. Сънувал съм. В полумрака виждам надвесеното лице на Стареца и прочитам уплаха в очите му.

    - Много ли те мъчи, Томи? - пита той.

    - Боли ... - отвръщам през стиснати зъби аз. - По дяволите!

   Болката, свила гнездо зад пламналото ми чело, безмилостно гризе мозъка ми, сякаш някъде там се е спотаил гладен плъх. Цяла вечност изминава, докато се овладея.

    Стареца се колебае. Високата му фигура се е прегърбила под тежестта на невидим товар, а тревогата още повече вдървява движенията му. Присяда на леглото до мен и замислено започва да търка прошарените си слепоочия. После изчезва за минута някъде и се появява с чаша вода и таблетка в шепата си.

     - Изпий това. Ще ти помогне - убеждава ме той.

     - Не искам. Сам знаеш, че не е вярно. Вече цял месец се тъпча с лекарства. И какво?! - избухвам безпричинно.

   Стареца безпомощно отпуска ръце. Изведнъж ми става мъчно за него, защото знам колко страда и защото го обичам.

   - Съжалявам, татко! - прошепвам аз. - Хайде, дай проклетия аналгин ...

   Изпивам хапчето, което засяда на гърлото ми и загорчава. Прегръщам Стареца и стисвам рамото му. Отдавна не се е бръснал, страните му бодат. Нещо мокро парва лицето ми и аз разбирам, че плаче.

    - Недей, моля те! Всичко ще се оправи, ще видиш...

   - Скъпото ми момче ... - усмихва се той малко накриво и разрошва косата ми. - Утре ще взема резултатите от изследванията. Искаш ли след това да заминем някъде? Само двамата, както едно време. Спомняш ли си Сантибо? Някога често прекарвахме там лятото и беше чудесно, нали?

    Помня, разбира се. Някога, когато бях малко момче - сякаш е било преди векове.

    - Татко, трябва да ми обещаеш нещо. Искам утре да ми кажеш истината. Няма да криеш нищо от мен, обещаваш ли?

    - Да, Томи - едва чуто отвръща Стареца и става. - Късно е, опитай се да поспиш.

   Излиза и тихо затваря вратата след себе си. Оставам сам. Лежа, притихнал в паяжината на мрака. Самотен.

  Утрото ме посреща слънчево и ведро и ме понася във вихър от цветове и звуци. Въздухът е напоен с мирис на треви, а в клоните на дърветата цвърчат птици. Изнесъл съм на верандата масичка и шезлонг и отпивам на малки глътки джин от чаша, в която потропват ледени кубчета. Опитвам се да разсея остатъците от съня и да заглуша болката, дълбаеща зад челото. Донякъде успявам и се чувствам почти щастлив. От уредбата през отворената врата на хола долита музика, пропита с меланхолия и копнеж по нещо безвъзвратно отминало и неизживяно. Заслушвам се и сякаш забравям за света, който диша около мен, потопен в тази странна магия. Звучи като прощаване, прощаване с лятото ...

    Някой се изправя зад мен. Знам, че това е Стареца. Той се прокашля и нервно започва да мачка в ръцете си носна кърпа, мокра от пот. Изглежда така, сякаш изведнъж е остарял с няколко години. По вида му разбирам всичко.

    - Седни - казвам, като изнасям отвътре стол. Между нас се настанява неловко мълчание. Стареца се опитва да каже нещо, но думите умират на устните му. Избягва погледа ми.

    - Колко ми остава ... да живея? - нарушавам тишината аз, за да му спестя усилието. Той не отвръща, а съсредоточено и бавно си налива джин. Забелязвам, че ръцете му треперят, когато взима чашата. После я изпива на един дъх и тогава събрал смелост заговаря:

    - Самият аз проверих резултатите от изследванията. Консултирах се и с доктор Калвин, той е специалист в тази област. И така, двамата с него смятаме, че състоянието ти не е толкова безнадеждно и че една операция определено дава шансове за успех... Усещам, че ме лъже, затова го прекъсвам.

    - А ако откажа?

   Стареца се предава с въздишка.

   - Шест месеца - отронва той. - Томи, видях снимките. Имаш бързо прогресиращ мозъчен тумор. Лечение е почти изключено, медицината засега е безсилна пред рака, единственото, което ни остава, е да се опитаме по оперативен път да отстраним, ако не цялата, то поне част от увредената тъкан. Вярно, съществува риск, но инак...

    - Никакви операции! - отсичам твърдо, дори грубо.

   Стареца се отпуска на стола, сякаш се смалява.

   - Безсмислено е, татко, знаеш го по-добре от всички. Дори да се съглася, какво печеля - няколко месеца повече, нали?

  Стареца кимва уморено. Налива си пълна чаша алкохол и измъква от джоба си някакви лъскави опаковки. Зървам малки червени таблетки.

   - Болкоуспокояващи са. Можеш да взимаш и по две, ако те измъчва много - поставя ги на масата пред мен и потъва в мълчание. Музиката от уредбата внезапно прекъсва и в ефира, нахлува гласът на спикера.

   - Бързам да ви съобщя новината, която пристигна току-що от Швеция. Носителят на Нобелова награда по физика за изминалата година е наш сънародник и се казва Алекс Браун - професор по неврохирургия, доктор по кибернетика и бионика, всепризнат специалист в областта на изкуствените, самоорганизиращи се системи, който работи в известния Институт по модерни технологии на "Шел". Наградата се присъжда за изключителния принос на професор Браун в създаването на пси-матрицата. Накратко, същността на това откритие се състои в копиране на определени мозъчни биопараметри на човек чрез уникален пси-лептонен запис или с други думи - нещо като начин за съхраняване на душата. Науката ни предлага поредната възможност за безсмъртие. Ха-ха, простете шегата. Повече подробности ще научите след половин час в редовната ни емисия...

    - Татко, чу ли? Говорят за теб.

    - Да - отвръща вяло Стареца, мисълта му броди някъде далеч оттук.

    - Поздравления! Трябва да го отпразнуваме.

    - Да ... - повтаря той с поглед, удавен в далечината.

    Отново се понасят звуците на тъжния, изпълнен с копнеж и меланхолия блус. Прощаване с лятото - мисля си...

 

   Съвсем наблизо са. Дори не подозират за присъствието ми. Спрели са пред някаква картина и говорят, а неясният им брътвеж се разлива в неподвижния плътен въздух като дразнещ акустичен фон. Изваждам пистолета и се приготвям. После рязко излизам иззад колоната. Необходима ми е нищожна част от секундата за да обхвана и анализирам обстановката. Сетивата ми са безпогрешни, мозъкът ми - съвършен компютър, емоциите липсват - те са ненужни.

   Петима са. Познавам човека от снимката веднага, въпреки тъмните очила, които носи. Намира се в центъра на малката групичка, заобиколен от своите телохранители, а встрани от тях стои белокос, възрастен мъж. Вдигам оръжието и се прицелвам в главата на Валдес - неизвестно откъде знам името му - и тогава те ме забелязват. Просто замръзват, вперили ужасени погледи в мен. Изненадата и страхът парализират движенията им и неволно ми заприличват на абсурдни кукли марионетки с неестествени размери - част от 'колекцията експонати, събрани под сводовете на този музей. Валдес прави отчаян скок към най- близкото прикритие - бронзова композиция от преплетени голи човешки тела. Прекалено късно, отбелязвам и вече натискам спусъка, когато ме връхлита странно усещане и ръката ми трепва. Повече не чувам нищо, сякаш внезапно се пренасям в друг свят и всичко останало губи значение - свистенето на куршумите, суматохата, виковете.

   Виждам единствено картината на Джокондата и нейната усмивка. Тя ме улавя и вплита в тайнствената магия на очарованието си. В нея е скрит някакъв изначален смисъл, който се опитвам да разгадая, но той се изплъзва. Колкото по-дълго гледам картината, толкова по-объркан се чувствам и по-безсилен да откъсна очи от нея. Усмивката ù е странен фокус, през който долавям пулса на една нова вселена. В един кратък миг аз съм много и никой едновременно. Аз съм мравка, пъплеща по нажежен пустинен пясък и бърза хищна котка, догонваща жертвата си, и скала, надвесена над тясна клисура, и разбунено море, и тревата...

   Аз съм и никой - просто въздишка. Сдобивам се с живот. За първи път усещам някаква празнота в гърдите и разбирам, че там се ражда чувство. Сам не знам какво представлява, дори не мога да го назова, но то расте и подобно на снежна топка по склон увлича със себе си други, също толкова нови и непознати усещания, докато накрая те се превръщат в лавина. Ослепявам и оглушавам във въртопа, който ме залива и тогава сякаш някаква скрита в мен, опъната струна се скъсва и аз преставам да бъда предишния... Разкъсвам невидими окови и ставам свободен като птица. Иска ми се да продължа да я съзерцавам - дотогава, докато и последното късче воал падне на земята, може би вечно. Но един въпрос отново избухва в съзнанието ми.

     Кой си ти, Томи Браун? И отново нямам отговор.

   После забелязвам под портрета метална пластинка с надпис: "Мона Лиза /Леонардо да Винчи - 1503 година". Изтръпвам, защото у мен нахлува спомен...

 

   Стоим пред Джокондата на Леонардо - аз и Лиса. Думите са безсилни да предадат онова, което изпитваме в момента. Смутени сме и възхитени едновременно. Притихнали сме и мълчим. Погледите ни докосват боите, вкаменили един миг от вечността. Наслаждаваме се на съвършените пропорции на лицето и на тайнствената и усмивка. Сякаш необяснима сила е запечатана в картината.

     Лиса се обляга на рамото ми и прошепва:

    - Струва ми се, че току-що видях Бог!

    - Наистина. През цялото време Бог надничаше зад главите ни - шегувам се аз.

    - Не говори глупости - с престорена обида се нацупва Лиса и добавя тихо - Бог е вечност!

    Двамата, уловени за ръце, се отправяме към изхода. Минаваме покрай картини и скулптури, подредени в огромните зали на музея, но не спираме никъде. Преизпълнени сме с впечатления. Когато излизаме навън и тръгваме по улицата, Лиса изглежда някак тъжна и замечтана - такава, каквато я видях за първи път и ще я помня винаги. Опитвам се да отгатна мислите ù, но не успявам.

   Тогава тя неочаквано ме целува и аз се разтварям в уханието на косите ù. Стоим прегърнати по средата на улицата, заобиколени от погледи на минувачи...

 

    Изстрели. Пропищяват край ушите ми и ме изтръгват от унеса. Белокосият е увиснал на ръката на единия от мъжете, в която се мярва черното дуло на автоматичен пистолет, и крещи:

   - Не стреляйте, моля ви, това е муз ... - не довършва, защото онзи му зашлевява страхотна плесница и човекът рухва на пода. 

  Дръпвам се навреме зад колоната миг преди отново да затрещят изстрелите на въоръжената охрана. Няколко куршума одраскват каменния обелиск и до тавата ми избухва залп от облачета прах. Продължават да стрелят като обезумели. Преценявам. Те са трима и са вероятно професионалисти, а Валдес засега е недосегаем зад прикритието си. Остава ми само една възможност - бягството. Ще се върна отново, това е единственото нещо, в което съм сигурен. Ще се връщам, докато Валдес спре да диша, защото затова съм създаден. Усещам го с някакво шесто чувство. Аз съществувам чрез Валдес. Неговата смърт е моя цел и смисъл, тя е нишката, която ме задържа в този свят. Не знам защо, а дори да знам, отговорът е затрупан дълбоко в пластовете на съзнанието ми.

   Избирам решение. Изчаквам да стихне стрелбата, после се засилвам и се хвърлям с главата напред в бароковия прозорец. Стъклото изпращява и се разсипва на късове докато тялото ми се носи в полет през четириметровата бездна. Приземявам се на тревата в градината под водопад от стъклени парченца, мислено сканирам себе си. Не съм получил и драскотина. Изправям се и хуквам към оградата. Достигам я за по-малко от десетина секунди. Улавям металните пръчки, когато някакво предчувствие ме предупреждава за опасност отзад. Мигновено се обръщам и стрелям - два изстрела, които се сливат в един. Две мъртви тела се откъсват от ръба на зейналата дупка на прозореца и политат надолу. Без да губя време се изкатервам на оградата и прекрачвам настръхналите шипове, когато по мен откриват огън. Стрелят поне от две места, а аз не мога да помръдна. Въздухът завира от куршумите, които свистят край главата ми като разярени насекоми и по чудо още никой не ме е улучил. С последно усилие успявам да прехвърля крака си, после скачам отвън на тротоара и се скривам зад близкия уличен клен. Бърз поглед ме убеждава, че съм избрал правилен път за отстъпление - улицата, на която се намирам, не е блокирана. По-надолу, където тя се влива в широкия булевард, виждам паркирана полицейска кола с включени светлини и въоръжени хора, наклякали зад отворените врати.

   Сега трябва да тръгвам - просто да пресека улицата и да изчезна, да потъна в дебрите на града, преди да ме е изпреварила полицията, но не мога да помръдна. Продължавам да стоя, притиснал страна в дебелия прашен ствол на дървото. Зеленото дихание на листата, родено от вятъра, ми носи нещо странно познато - един спомен, в който, разтварям себе си...

 

    Пейката е закътана под клоните на вековен дъб. Почти няма хора. Листата шушнат над мен, сякаш разговарят. Седя сам с чаша вече изстинало кафе в ръка и отпивам по малко, докато чакам Лиса. Този парк е нашето място за срещи. Често идваме тук, за да се поразходим под огромните корони на дърветата, общувайки само с мисли. Малкият зелен оазис в сърцето на града ни прави различни. Природата, която още властва тук, пречиства душите ни и ги успокоява.

   Не съм виждал Лиса от месец, а ми се струва, че е изминала година. Нетърпеливо поглеждам часовника си, тя закъснява. Неволно се увличам от играта на едно куче, което се носи в луд бяг между дърветата.

   Някой се приближава безшумно изотзад и слага ръка на очите ми. Това е Лиса, познавам дългите ù тънки пръсти. Целуваме се и аз ù поднасям букет цветя. Тя изглежда малко нервна и възбудена, като че по лицето ù са полепнали следи от умора и безсъние, но ослепително красива и сексапилна - с черна къса пола и елегантно светло сако, върху което падат русите къдрици на косите ù. Ухае на пролет.

    - Свърши се. Вече съм дипломиран специалист по психоанализа - съобщава ми с радостна усмивка тя.

   - Как мина защитата? - Блестящо. Достопочтените членове на комисията бяха очаровани, едва не ми изръкопляскаха. Дори получих предложение за работа. Вярваш ли? - подхвърля ми закачлив поглед тя.

    Естествено, мисля си, Лиса винаги е била блестяща.

    Отсядаме в някакво бистро и си поръчваме бутилка шампанско. Лиса е щастлива. Тя непрекъснато се смее и бъбри и нейната веселост неусетно се предава на мен. От алкохола страните ù поруменяват, движенията ù стават плавни и загадъчни, а очите ù заблестяват. Докато наблюдавам тази нейна промяна и се възхищавам от начина, по който се въодушевява и от най- дребните неща, аз разбирам какво означава за мен Лиса. Да загубя нея, ще означава да загубя всичко на този свят. И решавам - никога да не допускам да се случи това.

    Излизаме навън и тръгваме бавно из осветените улици. Вечерта се е спуснала неусетно, по небето горят едрите въгленчета на звездите - ще ги видим ли някога отблизо?... Вълшебството на нощта ни тласка напред, а краката ни водят сами. Отново се връщаме в парка и сядаме на нашата пейка. Мълчим, унесени в песента на щурците. После през телата ни сякаш протича електрически ток. Прегръщаме се силно, подвластни на някакъв всеподчиняващ космически импулс. Безпаметни удължаваме мига, иска ни се той да продължи вечно - чак до свършека на света...

 

    Непоносимо тихо е. В дланта си усещам тежестта на димна граната. Поглеждам я учуден, не помня кога съм я свалил от колана. Изтеглям със зъби предпазителя и я запращам нататък - по посока на въоръжените мъже, които кой знае защо още не са направили опит да ме притиснат. Гранатата се взривява и изпълва въздуха с белезникав плътен облак. Сега трябва да пресека улицата. Погледът ми спира на един стар, поочукан Шевролет, паркиран отсреща. Преценявам риска, защото не съм сигурен, че ще успея да запаля двигателя. Нямам друг избор, изчаквам още секунда и се втурвам напред. Но се случва нещо непредвидено.

    Полицейската кола изскача от мъглата толкова неочаквано, че замръзвам. Странно, че едва сега забелязвам детето. То стои по средата на платното и притиска до гърдите си топка, а очите му са се разширили от ужас. Навярно пукотевицата го е заварила там - вкаменило се е, дори не диша. Като в забавен кадър виждам как колата неумолимо приближава към него, единият от мъжете вътре се е подал през спуснатото стъкло и в ръцете си държи карабина. Опитват се да реагират, но прекалено късно. Писък на спирачки и един безнадеждно натиснат клаксон раздират тишината. Тогава за някакъв нищожен отрязък от време аз решавам - прицелвам се в човека зад волана и стрелям, а когато той рухва, се хвърлям напред. Влагам всичко от себе си в този отчаян скок, без самият да разбирам защо го правя и успявам. Блъсвам детето миг преди загубилата управление машина да ни помете и двамата се претъркулваме върху асфалта. Докато падам зървам как се врязва в металната ограда и след оглушителния трясък избухва в пламъци. Разнася се миризма на изгоряла гума. После отново става тихо.

     Взимам на ръце треперещото малко създание и го пренасям на тротоара. Оставям я и изтривам с длан изцапаната ù бузка, докато тя ме гледа учудено с големите си, искрящозелени очи. Те ми напомнят едни други очи, също толкова големи и красиви. Иска ми се да протегна ръка и да погаля сламенорусите ù коси, но нещо ме спира.

    - Удари ли се, миличко? - питам.

    - Не... - отвръща тя все още много уплашена и съвсем неочаквано добавя - Но те ... те ще те убият!

   - Няма, миличко. Обещавам! Ще ми кажеш ли как се казваш?

   - Аманда. - Хайде, Аманда, прибирай се бързо в къщи, мама сигурно се безпокои за теб.

   Намигвам ù, а тя ми се усмихва в отговор и затърчава надолу по тротоара, после хлътва в един от близките входове. Внезапно се усещам обсебен от спомен за някакво неопределено минало. Преставам да се съпротивлявам и реката на безвремието ме понася. Далеч оттук...

 

     Бяла зима е, една седмица преди Коледа. Снегът, навалял вчера, се е разтопил на повърхността, докоснат от зимното слънце, и се е образувала тънка ледена кора. Зъзна на спирката с преметнат през рамо сак и потропвам с крака, за да прогоня студа. Спира автобус, но не е този, който чакам. Изругавам мислено, защото закъснявам. Слизат и се качват хора. Погледът ми разсеяно обхожда покритите със скреж и мръсотия прозорци, когато изведнъж замира. Тя стои вътре права, долепила брадичка до запотеното стъкло. Поразява ме лицето ù - някак тъжно и замечтано едновременно, с високо чело, малки уши и зелени очи, а русите ù коси са прибрани на опашка зад тила. Прилича ми на малко момиченце. Гледа през мен, без да ме вижда, вглъбена навярно в мисли. Толкова е красива, че ми се иска да я нарисувам. Неволно правя крачка към нея, сякаш мога да премина през студения, мъртъв метал на автобуса и да я достигна, но се подхлъзвам и падам по гръб на леда с разперени ръце. Едва тогава тя ме забелязва - усмихва се и поклаща глава така, че смехът напушва и мен. Посочвам я и правя въпросителен жест с пръсти. Тя не схваща веднага, само сбърчва вежди и повдига недоумяващо рамене. Отново изписвам въпроса си във въздуха, този път с думи: "Как се казваш?" Тя се усмихва пак и след миг върху заскреженото стъкло се появява нейното име - Лиса. Иска ми се да продължим този странен разговор с жестове, разбираем единствено за нас двамата, но автобусът потегля и тя само успява да ми махне с ръка. Гледам след нея, докато образът и Избледнява и изчезва, погълнат от далечината. 

     - Лиса - повтарям аз на себе си. - Ще те намеря, Лиса...

    Два дни по-късно случайността ни сблъсква в коридорите на университета сред вавилонското стълпотворение от хора, които по това време извират от многобройните зали. Лиса е облечена в прилепнали по стройното ù тяло джинси, широк пуловер и носи същата играеща на тила опашка. Тя подхвърля забързано извинение през рамо и понечва да отмине, но спира и се втренчва в мен. Няколко секунди мълчим от изненада, просто се гледаме.

    - Последния път не успяхме да се запознаем - казвам. - Аз съм Томи... Томи Браун.

    - Приятно ми е. Лиса, студентка по психология, втора година - подава ми ръка тя и внезапно прихва в смях.

  - Пак се смееш? - Извинявай, но не мога да спра. Никога не съм виждала такова падане, беше страхотно. Впрочем каква неочаквана среща ...

   - Светът е малък. Лиса, ще ми позволиш ли да те нарисувам? - изстрелвам въпроса, който ме измъчва.

   - Ах, ти си художник? Може би, не знам - отговаря тя след няколко мига.

   - Странно, винаги съм си мислила, че всички художници носят брада. А ти си различен. Но хайде, аз ще тръгвам, защото и без друго закъснявам.

    - Ще се видим ли отново? Кога? - надвиквам се с шумотевицата аз.

    - Довечера в шест в парка, пред Бодлер - отвръща тя и се изгубва в потока от хора.

  Пием кафе и разговаряме. Лиса непрекъснато ме изненадва. Тя прилича на безкрайна загадка - решителна, умна и непредсказуема. Заредена е сякаш с неизчерпаема енергия и притежава някакъв таен чар, който постепенно ме завладява. Лиса е невероятен събеседник. Спорим свободно като стари приятели, докато навън се спуска нощ и студът става още по-силен. Напускаме кафенето. Леденият въздух превръща дъха ни в пара и яростно хапе страните ни. Взимаме такси и пристигаме измръзнали в къщи. Разпалвам камината и приготвям грог. Пускам плоча и двамата се настаняваме на килима край пукащия огън. Звуците на бавния ритъм ни обгpъщат подобно копринен пашкул, а горещият алкохол разлива жар в кръвта ни. Сами сме. Стареца е заминал някъде в чужбина на поредния симпозиум. Бавно допиваме чашите си, загледани в играещите отблясъци на пламъците. Чувствам се странно, като че сънувам. Взимам в шепи ръцете на Лиса и ги целувам. Тя ме поглежда някак учудено, след миг докосваме устни. Нямаме нужда от думи. Целувам ненаситно устните, страните, очите ù, после телата ни се сливат в самозабрава.

    - Лис, обичам, когато се усмихваш - казвам, когато отмалели се отпускаме един до друг на килима.

   - Обичам те, Томи! - чувам до себе си шепот в тъмата...

 

   Някакво движение привлича вниманието ми - една запалена автомобилна гума се откъсва от догарящата клада насреща и като оживяла започва да се търкаля по платното. До слуха ми достига вой на приближаващи сирени. Нямам време за губене. Превръщам се в машина за оцеляване. Отново съм аз. Напъхвам се в Шевролета, като разбивам страничното стъкло с лакът, измъквам кабелите и ги давам накъсо. Двигателят изръмжава и заработва. Отдъхвам си за секунда и рязко потеглям. Някъде зад мен избухва канонада от изстрели. Куршумите се сипят върху колата подобно на унищожителен оловен дъжд, който превръща стъклата в сол. Свивам се на седалката, защото наоколо се разхвърчават парчета и части от тапицерията, после дясната задна гума се пръсва с оглушителен гръм. С мъка овладявам поднасящата машина, но не намалявам скоростта. Три полицейски коли с мигащи светлини безшумно изникват в далечината отпред. Движат се бавно, една до друга, заели цялата ширина на улицата. Изравям в паметта си карта на града и сканирам. Откривам изход - пресечка, намираща се стотина метра по- нататък. Настъпвам до дъно педала на газта, онези, вероятно отгатнали намеренията ми, също ускоряват. По-бързи са от мен, но нервите им не издържат. Секунда преди неминуемия сблъсък стройната им редица се разпада и се разлита встрани. Тогава виждам уличката. Изглежда толкова тясна и незабележима, сякаш не принадлежи към свръхмодерния град, който я заобикаля. Гмурвам се в тази каменна река на спокойствието и тишината с надвиснали от двете в миналото страни високи стари сгради. Усещането е като навлизане в дълбините на каньон. Колата подскача и се тресе по неравния паваж, от ударите в каменните стени изхвърчат искри, но аз не отпускам педала, решен да изстискам и последната капчица сила на машината. Имам чувството, че съм се озовал в друг свят. Уличката ме води сама - към незавладените от блясъка на неона територии на Стария град.

    Изоставям разбития Шевролет и продължавам пеша, когато уличката внезапно се стеснява още и преминава в стълбище. То лъкатуши стръмно нагоре, навярно неизползвано отдавна, запазило спомена за славата, чумата и дрънкането на оръжията и пробудило се сега отново. Стъпалата - плочи са покрити с мъх и са изгладени от безброй нозе. Отвред лъха на старост. Дълбока тишина е легнала като саван наоколо. Изкачвам се бавно, като в храм, за да не наруша това вековно каменно самовглъбение. Неусетно ставам част от него. Крача машинално нагоре, стъпало след стъпало. Сетивата ми са притъпени до болка, а в главата ми няма нито една мисъл. Тялото ми е просто движение. Същността ми се разтваря в дълбините на камъка и остава да лежи там уморена...

 

    Навред разцъфтяват ярки взривове от светлини и цветове. Редуват се вълни от мрак. Нося се в полет над ревящите огнени пространства на звезди гиганти, пропадам в чудовищни бездни и плувам в потоците на дъгата. Нямам плът, аз съм само дух.

   Болката в главата се завръща с такава сила, че започвам да стена. Мозъкът ми е възпален, ненужен крайник. После през лепкавата пелена в съзнанието си чувам:

    - Той идва на себе си. Ще му сложа нова доза морфин - над мен се е надвесил размазан силует в бяла престилка и се взира в лицето ми.

     - Почакайте! - намесва се един познат глас. - Трябва да поговорим, преди да...

   Някой се приближава и сяда на кревата до мен. Не мога да го фокусирам веднага, защото очите ми са премрежени от наркотика, но разбирам, че това е Стареца. След минута- две болката сякаш отпуска желязната си хватка и погледът ми се избистря. Намирам се в болница - навсякъде около мен цари ослепителна белота. Знам, че умирам. Чувствам се странно спокоен, не така, както съм си представял. После идва прозрението. Смъртта не е страшна, страшни са самотата и неизвестността, в която се отправя човек, дори ако пътят не води за никъде.

     Стареца мълчи. Просто не мога да го позная. Тези три месеца са го състарили още повече, а косата му е побеляла съвсем. До него стои права Лиса. Прехапала е устни от усилие да не заплаче. Когато разбира, че я гледам, тя се усмихва- малко насила, защото миг по-късно сълзите сами потичат по страните ù и тя скрива лице в шепи. Господи, мисля си, защо си толкова красива?!

     Стареца слага ръка на челото ми.

    - Как се чувстваш, моето момче?

   - Добре, татко - отвръщам с пресъхнал език. Усещам, че трябва да кажа още нещо, защото това е последният ни разговор и защото никога не съм могьл да изразя с думи обичта си към него, но измислям само някаква нелепа шега, която мъчително увисва във въздуха. - Кога ще отпразнуваме Нобеловата награда?

    - Има време, Томи. Като оздравееш ... - той упорито не иска да признае безсилието си пред съдбата. - Боли ли много?

   - Не, сега дори ми е по-леко. Татко, ще те помоля нещо. Искам да унищожиш онзи запис... - Какъв запис? - прави се, че не разбира той.

    - Онзи, ти знаеш ... Трябва да унищожиш проклетата пси-матрица, чуваш ли?! - надвиквам се със себе си аз, защото усещам, че започвам да губя съзнание.

    - Добре, добре - отвръща сякаш издалеч Стареца и разрошва косата ми. - Не се тревожи за това ...

   Свестявам се учудващо бързо. Образите и предметите в стаята изпъкват с необикновена яснота. Лиса е заела Мястото на Стареца, който е втренчил празен поглед през прозореца, и стиска ръцете ми. Пръстите ù са студени и влажни. Облечена е в обичайните си протрити джинси и широкия пуловер. Няколко руси къдрици гъделичкат лицето ми. Прилича ми на разплакано момиченце.

    - Лис - шепна името ù.

    - Тук съм, Томи.

   - Лис, прости ми за всичко, което ти наговорих тогава. Не е вярно. Винаги съм те обичал. От първия миг! Просто не намерих сили да ти кажа... Съжалявам, Лис...

   - Знам, Томи. Целуни ме! Надигам се едва и я прегръщам. Целувам сухите ù устни, клепачите, мокрите от сълзите страни. Бързам да докосна всяка нейна частица, защото времето ми изтича. После притихваме. Стоим прегърнати - двама самотници сред оскъдната мебелировка на болничната стая, и сякаш времето спира.

   - Прости ми, Лис! Прости ми, татко!... - шепна, докато бавно потъвам в забравата на морфиновата инжекция. Обгръща ме пустота и хлад...

 

    Раждам се отново. Учуден събирам разпилените късчета на съзнанието си. В тавата ми бушува ураган от въпроси. Нима това съм аз? Нали умрях?! В гърдите ми се е събрала топка ужасяваща празнота. Всичко е толкова объркано. Откривам, че треперя - за първи път не мога да се овладея. В мен живеят двама. Но кой съм аз всъщност?

   Оглеждам се. Озовал съм се на неголям старинен площад, вероятно в миналото пазарище. Заобиколен е от измазани бели къщи, наполовина изградени от камък, наполовина от дърво, с пролазил по стените им бръшлян. Над всички се издига величествен купол на катедрала. Намирам се в сърцето на Стария град, изкатерил се по скатовете на хълма. Тихо е. На една обкована дървена врата виси табелка с надпис: "Архитектурен резерват".

   Спирам за кратко и поемам по една от радиално разклоняващите се улички, когато наблизо проечава тропот на крака. Преследват ме. Мигновено потъвам в полутъмната чупка на някакъв зид и почти се сливам с него. Ниско горе увисва черното туловище на хеликоптер. Прилича на огромно хищно насекомо, търсещо плячка, което покрьжава и бавно отлита на север. По улицата тичешком преминава въоръжен мъж. Краят на разветия му шлифер почти докосва лицето ми, но онзи не ме забелязва. Изгубва се в каменния лабиринт сред затихващото ехо на стъпките си. Тогава се измъквам от прикритието си и се втурвам в противоположната посока. Тичам по стръмните криволичещи отсечки, всички приличащи си и сякаш опитващи се да ме объркат. Аз съм беглец, мисля си. Беглец - повтарям гласно думата, а сетне отново. Звучи странно - като съдба...

  

    - Ти се опитваш да избягаш, Томи. Не е честно. Кажи ми защо? - настоява Лиса, стиснала юмручета до побеляване. - Не можем да се разделим просто така. Какво криеш?

   Лиса е права. Направо ми идва да си зашлевя плесница. Мразя се, защото съм принуден да я лъжа, но това е единственият начин. От всички раздели тази е най-трудната и най-мъчителната. Аз съм обречен, остават ми само някакви си три месеца. По-малко от две хиляди и двеста часа живот, нищожен отрязък от време в сравнение с вечността. Обичам Лиса и искам да ù спестя страданието. А също и своето. Решил съм още сега да скъсам с всички и всичко на този свят и да избягам, защото никак не ми се умира на двадесет и пет години и защото не понасям съчувствието в очите на околните. Ще замина някъде по-далеч и ще се опитам да забравя.

    Тя продължава да ме гледа изпитателно.

    - Истина е, Лис - казвам с напълно чужд глас. - Между нас всичко свърши. Аз заминавам.

    - Върви по дяволите, глупако! - ядосано отвръща тя и грабва сака си. - Искам само да ти напомня, че те обичам!

   Стройната ù фигура се смесва в следобедната навалица на тротоара и тогава моята изкуствена маска се разпада. Внезапно разбирам какво си отива заедно с Лиса. Ще ми прости ли някога? ... Иска ми се да крещя от болка. Иска ми се да я догоня, после да ù се извиня и да ù разкажа всичко, но не мога да помръдна, сякаш съм се сраснал с бетона.

     - Лис ... - откъсва се стон от гърдите ми, но тя не ме чува...

     Сантибо. Никой не знае, че съм тук, дори Стареца.

   Морето диша уморено в нозете ми - като живо същество. Бели пенести вълни се носят в упорит, непонятен ритъм и се разливат върху жълтата пясъчна ивица на заливчето, закътано между двата каменисти полуострова. Спомням си времето, когато идвахме тук със Стареца - за да се насладим на слънцето и морето и да се погмуркаме край скалите в търсене на риба.

   Слънцето гасне на хоризонта, окъпан в кървави зари. Повява хлад, носещ мирис на сол и водорасли. Не усещам нищо - болката в главата е притъпила възприятията ми.

   Отвратен съм от себе си. Току-що съм пребил един човек - безсмислено и жестоко. Сам не знам защо. Просто загубвам контрол в онази дискотека, докато се наливам с уиски - чаша след чаша, дори не ги броя. Лентата на спомена се завърта в съзнанието ми.

   Обгръща ни полумрак. Музиката е силна, натрапваща се. Скучая и тъпо зяпам подрусващите се потни тела край мен. На същата маса седят момче и момиче на моята възраст и тихо си приказват. Изглеждат толкова щастливи в усамотението си, че неволно им се възхищавам. В този момент си мисля за Лиса. Какво ли прави сега? Как ли се чувства след целия куп от глупости, които ù наговорих на улицата? Лиса ужасно ми липсва. Без нея се усещам празен.

   Допивам остатъка в чашата си и поръчвам бутилка шампанско. Вече съм доста пиян. Измислям си повод и предлагам на симпатичната двойка да пием заедно. Те приемат, макар и с неохота. Започвам да дрънкам някакви глупости, просто защото имам нужда от нечия близост и защото почти от месец не съм разговарял с никого, но изведнъж млъквам - разбирам, че става неловко. След малко те си тръгват и аз оставам сам.

   Вбесявам се без причина, сам не знам защо. Обхваща ме някакво импулсивно желание за разрушение и аз се поддавам. Докопвам от масата преполовената бутилка и я разбивам в пода. Трясъкът прозвучава като изстрел. Парчета стъкло и шампанско плисват върху дансинга. Няколко учудени погледи се втренчват в мен. Някакъв мускулест тип се приближава, улавя ме за реверите на якето и грубо ме блъсва към изхода. И тогава аз изригвам. Гневът удесеторява силите ми. Нахвърлям се върху онзи, повалям го на земята и стоварвам юмрук в лицето му, така че зъбите му изхрущяват, а после отново и отново с диво ожесточение, докато пръстите ми почервеняват от кръв. Някой ме хваща изотзад и ме издърпва. Други се струпват около онзи, който мъчително се опитва да се изправи, но се подхлъзва и пада. Накрая, когато престават да ме забелязват, хвърлям някаква едра банкнота върху бар-плота, грабвам бутилка уиски и безшумно като сянка изчезвам навън.

    Господи, защо стана така? - питам изгряващите над мен звезди. Отвръща ми само прибоят.

   Сядам на пясъка и се облягам на обърнатото дъно на една лодка, изтеглена на брега. Отпивам последна голяма глътка уиски и запращам ненужната бутилка в тъмната маса на поклащащото се отпред море. Мразя се, иска ми се да избягам. Но може ли човек да избяга от себе си? Изправям се и хуквам. Бос съм. Краката ми затъват в пясъка, но продължавам упорито напред - по-далеч, все по-далеч. Бягам, изпразнил главата си от мисли, без цел и посока. Кръвта пулсира лудо в слепоочията ми. Заливчето изчезва в кривулиците на брега, а Сантибо се превръща в размазано светло петно. Плача и по лицето ми се стичат сълзи и засъхват там. Чувствам се опустошен, ограбен. Спъвам се в някакъв изхвърлен от вълните клон, приличащ на протегнато в нощта пипало, и падам. Коприненият пясък полепва по страните ми, за миг си представям, че това са косите на Лиса и че сега ще се събудя от кошмара и ще я открия до себе си. Безсмислено е да се самозалъгвам. Отварям очи и забивам юмруци в пясъка.  

   - Не-е-е... не е честно!! - викът ми раздира тишината. - Господи, отговори ми защо? Защо?!

  Риданията ме задавят, а болката изпълзява от скритото си леговище и се просмуква в съзнанието ми подобно отрова. С треперещи пръсти измъквам от джоба си кутийката, Изсипвам в шепа три червени таблетки и ги поглъщам. След минута се унасям и заспивам, а в съня ми идва Лиса - усмихната и ухаеща на пролет...

 

 

продължение