Котешко заклинание

.. Завръщам се към купища от книги и ежедневни спорове с будилника.

Да, стига романтичност!

Пристъпвам твърдо към асфалта, към автобуса като всички.

Но в джоба си намирам пясък!

"Завръщане"

Беше един след полунощ, когато излязох на балкона да подишам малко чист въздух. Мъчеше ме непоносимо безсъние. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне от мислене. Отпуската ми изтичаше само след две седмици, а още доникъде не бях стигнал. Нещо дребно в иначе стройната ми теория куцаше, но не можех да разбера какво. На бюрото ми лежаха купчина резултати и бележки, които бях водил по време на дългите шестмесечни експерименти, но все не успявах да обобщя. Дни наред тъпчех на едно място, проверявах всичко отново и отново, ала сякаш се намирах в омагьосан кръг. Освен това имаше и друго - бях обещал статия за едно научно списание и сега съжалявах. Статията, написана до половината, събираше праха в една папка, а вече нямах никакво желание да се занимавам с нея. Изобщо толкова ми беше омръзнало, че ми се искаше да захвърля всичко и да избягам някъде по-далеч от шумния и напечен град, който бавно изсмукваше силите ми.

Навън подухваше свеж, съживителен ветрец. Беше безлунна августовска нощ. Въздухът бе напоен с цвъртеж на щурци и аромати. Запалих цигара и докато пушех, унесен в обсипаното със звезди небе, чух съвсем близо слаб шум като от драскане с нокти по метал. Обърнах се и го видях. То стоеше върху тесния парапет в най-тъмния ъгъл на балкона и ме наблюдаваше - едно симпатично черно коте с големи очи, които блестяха в мрака, подобно на странни зелени въглени. Когато погледите ни се срещнаха, то измяука тихо.

Бях поразен. Няколко мига стоях така - захапал цигарата с отпуснати от изненада ръце, докато мислите ми се губеха в догадки. Не проумявах как това явно безпризорно същество се беше взело тук - на седмия етаж, където съвсем сам обитавам малък апартамент. Отхвърлих възможността да се е изкатерило по стената или по водосточната тръба. Хрумна ми, че може би е паднало от горните етажи, но и това беше прекалено невероятно дори за деветте живота на котките. Поне щях да чуя някакъв шум. Погледнах нагоре, околните прозорци тъмнееха.

Мяукането се повтори. Навярно беше гладно. Направих крачка към него, исках просто да го взема в ръце и да го погаля, защото винаги съм имал слабост към котките, но спрях. То цялото се напрегна, като че се приготви за скок, и вдигна предната си лапа.

- Добре - казах аз примирен. - Почакай, ще ти донеса нещо.

Върнах се в кухнята и порових в хладилника, намерих някакво забравено полуизсъхнало парче котлет и му го занесох. Котето се нахвърли върху него със стръв, която ме изуми. Горкото, помислих си, сигурно доста е гладувало.

После се приближи, подуши ме и тихо замърка. Вече не се страхуваше, бях спечелил доверието му. Протегнах ръка и го погалих. Имаше дълга и мека като кадифе, абсолютно черна козина. Странно, но почувствах как цялото напрежение и умората от последните дни се разтварят и изчезват без остатък. Приспа ми се внезапно и си легнах.

Сутринта се събудих в приятно бодро настроение. Усещах се отпочинал и изпълнен с енергия. Бях забравил снощната случка, но едно познато измяукване ме върна към нея. Котето се беше настанило върху телевизора с грациозно подвита опашка и подканящо пристъпваше с лапички. Очакваше ме.

Какво пък, казах си, не мога да те изхвърля на улицата. Ако искаш, остани при мен, стига да не ми досаждаш.

И то остана. Работата ми този ден потръгна неочаквано леко. Първо прегледах резултатите от последните няколко серии опити и допълних някои бележки. След това реших да отскоча до супермаркета, за да попълня запасите си от продукти и да купя нещо за Чарли - така го нарекох. Върнах се натоварен с покупки, отворих му една рибна консерва и се залових със статията. Само за два часа написах повече, отколкото за цялото време преди това. Определено бях доволен от себе си, оставаше ми само заключителната част. Направих си кафе и излязох на терасата да го изпия. Денят обещаваше да не е много горещ - на хоризонта се трупаха облаци. Докато си почивах и се наслаждавах на чудесната утрин, отново ме загложди въпросът по какъв начин котето се беше озовало тук. Това си беше чиста мистерия. Ако имаше някакво обяснение, то сигурно бе, че изведнъж са му поникнали криле. Надникнах през завесата и го потърсих. Лежеше, изтегнато на дивана, със затворени очи и не помръдваше. Спеше.

То продължи да спи през целия дълъг следобед, в който работих усилено. Начесто се стряскаше в съня си, накрая притихна. Забелязах, че скрито ме изучава, а когато това му омръзна, скочи и започна да се разхожда наоколо. Беше крайно любопитно. Завираше се навсякъде и претърсваше всички възможни ъгълчета на апартамента. Нещо му беше направило впечатление или пък просто си бе харесало мястото между библиотеката и големия кактус, защото там дълго се въртя в кръг и души въздуха. После внезапно замръзна с наострени уши. Бавно вдигна лапа и започна да шари с нея нагоре-надолу. Виждах, че възбудата е обхванала и последното мускулче на тялото му. Навярно хищникът в него се беше пробудил. Обаче там нямаше нищо.

Странно коте, помислих си.

Привечер най-после си отдъхнах. Статията лежеше готова и опакована в плик на бюрото ми. Сутринта щях да я изпратя по пощата. Операцията по изкъпването на Чарли, която предприех после, ми струва няколко драскотини и доста нерви. Станах вир вода от бясното мятане в легена и стремежа му на всяка цена да хукне насапунисан из стаите, но все пак се справих. Накрая и двамата порядъчно уморени се проснахме пред телевизора - аз в креслото, а моят малък приятел в скута ми.

Нашето доста скучно и еднообразно съжителство продължи до нощта, в която Чарли изчезна. Впрочем вече се бях убедил, че той се различава много от представата ми за котките. Беше изключително интелигентно същество. Понякога ме следеше със зелените си котешки очи, сякаш разбираше всяка дума от това, което му говорех. На моменти дори имах чувството, че умее да чете мисли, защото винаги знаеше с точност намеренията ми. Не изпитваше никакво желание да излезе на улицата, сигурно я приемаше за някакъв чужд, безинтересен свят. Беше в състояние да спи по цели дни, а вечер, щом привършех с работата над книгата си, се забавлявахме с една игра, която Чарли беше измислил. Той се спотаяваше някъде и когато аз тръгвах да го търся, ме издебваше и скачаше на рамото ми.

Всичко започна с едно телефонно обаждане. Беше късно и аз отдавна си бях легнал, но настойчивият звън ме разбуди. Изругах, докато безуспешно се опитвах да напипам в тъмното апарата. Съборих нещо на пода и едва тогава се надигнах и светнах нощната лампа. От другата страна на линията търсеха някакъв Джими или Джони, така и не разбрах, защото адски ми се спеше. Тряснах ядосан слушалката и отново легнах, но внезапно осъзнах, че не виждам Чарли, който обикновено по това време спеше, свит на кълбо върху телевизора. Постепенно ме завладя нелепо предчувствие. Станах. Очаквах, че ще го открия на терасата, но се излъгах - нямаше го. Повиках го. Отвърна ми тишината и натежалият от задухата въздух. Претърсих всички стаи, проверих под летата, в шкафовете, дори надникнах в хладилника. Напразно - сякаш котето беше потънало в земята, без да остави следа.

Господи, дали не полудявам? - запитах се. Вече напълно разсънен излязох на балкона да изпуша една цигара. Беше ужасно горещо. Пушех и не можех да се отърва от идиотското усещане, че някой си прави лоши шеги с мен. Чарли беше изчезнал по същия мистериозен начин, по който се бе появил. За тези няколко дни се бях привързал към него и сега внезапно се почувствах болезнено самотен. Беше глупаво, но Чарли ми липсваше. Не вярвах, че ще го видя отново.

Събудих се в отвратително настроение. Просто знаех, че и днешният ден няма да бъде по-различен от вчерашния - душен и горещ. Мразех го още преди да е започнал. Докато се излежавах и се чудех дали не е по-добре да не ставам изобщо, нещо черно изневиделица скочи отгоре ми. Беше Чарли. Приветстваше ме с вдигната опашка.

- Ах, ти, малък разбойнико! - извиках радостен. - Къде беше снощи?

Не ми отвърна, разбира се, само отърка глава в бузата ми и се прехвърли на масата. Искаше да ми напомни, че е време за закуска. Наблюдавах го, докато се хранеше и не ме напускаше чувството, че едва се сдържа да не заспи над купичката с мляко. Имаше страшно уморен вид.

Измих се, после изпих сутрешното си кафе и седнах да поработя върху записките. Повече от час прекарах надвесен над бюрото, без да мога да се съсредоточа. Това коте беше обсебило мислите ми. Къде ходеше и как изчезваше? Не знаех какво да предполагам и все пак трябваше да има някакво просто обяснение на всичко. Постепенно в главата ми се зароди план, който би ми помогнал да разбуля загадката. Нуждаех се единствено от малко търпение.

Следобеда прекарах в безцелно шляене из града. Гледах някакъв уестърн, след което с последните си банкноти купих бутилка скоч, бонбони и няколко кутии бира. Точно сега не исках да мисля за пари, все пак утре имах рожден ден, макар да знаех, че отново ще празнувам сам. Нищо, присъствието на Чарли ми стигаше.

Вечерта си легнах по-рано и нарочно оставих нощната лампа запалена. Четох някакъв роман докъм единадесет, но мислите ми бяха другаде. Чарли както обикновено се беше свил на кълбо върху телевизора. Усещах, че скрито ме наблюдава. Напомняше мъхеста черна топка, която само от време на време помръдваше с уши. Бутнах настрани книгата и се престорих, че спя, но всъщност не го изпусках от поглед. Нямам представа колко продължи тази игра, защото наистина съм заспал. Сепнах се неочаквано с чувството, че нещо ще се случи. Помислих, че сънувам. Чарли стоеше в далечния ъгъл на стаята между библиотеката и кактуса и в първия миг не можах да разбера какво прави, защото светлината беше слаба. След няколко секунди вече го различавах ясно. Той съсредоточено размахваше едната си лапа във въздуха. Впрочем "размахваше" не беше точната дума. По-скоро Чарли чертаеше върху някаква въображаема плоскост поредица от концентрични кръгове и криви начупени линии. Приличаше на художник-абстракционист, получил изблик на вдъхновение. Бях толкова удивен, че почти забравих да дишам. Движенията, които описваше, ставаха все по-бързи и по-резки, вече не успявах да ги следя. Прозвуча слаб пукот и Чарли изчезна - внезапно, като дим, сякаш се разтвори във въздуха.

Цяла вечност измина, докато успея да се съвзема от вцепенението и реша да се размърдам. Беше безсмислено да го търся из стаите, знаех, че няма да го намеря. Измъкнах се от леглото и отидох при кактуса, където допреди малко беше стоял Чарли. Наведох се и зашарих с ръка по пода, може би защото се надявах да напипам таен отвор или нещо подобно, но напразно. Побиха ме студени тръпки. Надрасках на едно листче думите "котешко заклинание", сам не знам откъде ми хрумна. После си легнах.

Събудих се късно сутринта. Денят ме посрещна зноен и душен - навън не потрепваше дори листенце. Докато плисках. лицето си със студена вода за да прогоня остатъците от съня, в съзнанието ми изплува пресният спомен. Огледах се - Чарли го нямаше, иначе би ме посрещнал. Погледът ми спря на бележката, която снощи бях оставил на масата.

- Котешко заклинание - прочетох гласно написаното и усетих, че по гърба ми отново полазват тръпки, значи не бях сънувал.

Отидох и клекнах край кактуса, където за последен път бях видял Чарли. Изучих мястото милиметър по милиметър, но не открих нищо. Цялата тази история, която не се поддаваше на обяснение, започваше да ме изкарва от равновесие. Тогава ми хрумна да опитам друго. Беше пълна идиотщина. Протегнах ръка и започнах внимателно да изследвам въздуха. Местих съвсем бавно отворената си длан във всички посоки. В един миг ми се стори, че докоснах някаква затоплена плоскост, сякаш съставена от множество нишки - имах чувството, че галя паяжина. Усещането беше толкова мимолетно, че се запитах дали пък не си внушавам. Отново зашарих с длан и този път го улових. Не знаех какво е, но бях сигурен, че съществува - нещо подобно на невидима еластична мембрана, висяща вертикално във въздуха на около педя от пода. Достатъчно бе едно по-рязко движение и тя изчезваше. Исках да разбера докъде стига, затова леко придвижих ръка нагоре. Затоплянето, което чувствах, беше съвсем осезателно. Пет или шест пъти го изгубвах и започвах отначало с разтуптяно от вълнение сърце. После, осенен от внезапен импулс, направих котешкото заклинание - няколко кръгообразни маха върху невидимата, едва доловима повърхност, все по-бързо и по-бързо, докато слаб електрически удар разтърси дланта ми.

Не се случи друго, но какво ли всъщност очаквах? Намирах се в собствения си апартамент и нищо не се бе променило. Почувствах се уморен. Време беше да престана да се занимавам с глупости и сериозно да се заловя за работа, иначе нямаше да ми стигне и месец. Потледът ми попадна на бюрото - необичайно подредено, каквото не си го спомнях, и в същия миг изтръпнах. Беше невъзможно, но там до купчето книги имаше снимка, която никога не бях виждал - красива млада жена, прегърнала един мъж. И двамата бяха усмихнати и щастливи. С омекнали крака пристъпих нататък и усетих, че по челото ми избиват едри капки пот - мъжът от снимката бях самият аз. После забелязах разтворената на бюрото папка. Като че ли някой допреди минути беше нанасял поправки с молив върху изписаните на машина страници, но нещо го беше накарало да излезе. Отново ме обля вълна гореща пот - почеркът ми се стори странно познат. Внимателно отгърнах на заглавната страница, където пишеше "Нови изследвания върху ретровирусите, хипотези". Олюлях се. Това беше моята тема! Но нали тя съществуваше само като проект - върху набързо нахвърляните ми записки, които дори не бях успял да систематизирам. А пред мен лежеше един напълно готов труд. Запрелиствах нервно папката, като спирах и изчитах някои пасажи. Теорията ми беше развита досущ както си представях. И тогава съзрях отговора на онова, над което толкова време си блъсках главата. В пробите от четвърта серия беше настъпила частична инактивация на вирусната нуклеаза, но причината за това не беше в субстрата, а в нарушената инкубация и по-точно - в един повреден термостат. Културите от клетки бяха престояли около час на стайна температура - грешка, преобръщаща цялата ми схема. Как изобщо бих могъл да забравя?! Оставих папката и отстъпих назад. Страхът с тихи стъпки започваше да се прокрадва у мен.

После няколко нови детайла се набиха едновременно в съзнанието ми – плакатът-календар на стената, изобразяващ планински пейзаж, вазата със свежи небесносини рози, поставена на масата, и някаква бележка, написана набързо с непознат закръглен почерк:“Честит рожден ден, Ив! Не забравяй да напазаруваш. Връщам се скоро. Целувки! Силви."

Приседнах на един стол, краката вече не ме държаха.Беше ми се струпало твърде много. Искаше ми се да изкрещя „Не е възможно!“, но от устата ми не излезе нито звук. Сега знаех - това не беше моят апартамент, дори не беше моят свят, колкото и да приличаше на него. Бях попаднал в различно измерение, в което живееше някакъв мой двойник със същите мисли, чувства и намерения. Дори рождените ни дати съвпадаха. И вероятно беше по-щастлив от мен, защото си имаше своята Силви, а аз бях самотник.

Спомних си един фантастичен разказ, който неотдавна бях чел. Паралелните светове - те наистина съществуваха. Успоредни вселени, разделени в пространството и времето и свързани по странен начин. Сигурно бяха неизброими. И аз бях открил вратата към един от тях. Не ти, а Чарли - поправих се мислено.

Подскочих, когато един неочакван звук, идващ в посока от коридора, отекна в тишината. Някой отвън отключваше входната врата. Чух стъпки, приглушена кашлица и шум от пакети, които човекът стоварваше в антрето. Изстинах. Сам не разбрах кога се намерих при кактуса и като обезумял зашарих с длан във въздуха, търсейки спасителната невидима плоскост. Паниката и изгарящото желание по-скоро да избягам от тази стая ми пречиха да се концентрирам. В един миг си помислих, че няма да успея и се ужасих. Долових познатата нишковидна структура и в същата секунда в рамката на вратата израсна собственият ми невъзможен силует - един призрак, който замръзна и се втренчи в мен с отворена от учудване уста. Моментално направих котешкото заклинание и след лекото електрическо изпразване знаех, че съм си вкъщи - проснат по гръб на килима от изтощение, целият плувнал в пот.

Станах, взех си от хладилника кутия бира и се отпуснах в креслото. Ръцете ми трепереха толкова силно, че едва не излях всичко на пода. Трябваше да се успокоя и да помисля. Току-що бях преживял нещо, което не се побираше в човешките представи. Приличаше на сън, халюцинация, но беше реалност. Бях прекрачил прага към един друг свят - толкова близък и чужд едновременно, че чак ми стана страшно. Какво трябваше да направя сега? Щеше ли изобщо някой да ми повярва? Нямаше ли просто да ми се изсмеят и да ме вземат за луд? Наистина разполагах с прохода - така нарекох този процеп в тъканта на вселената, точката, в която се пресичаха световете и която Чарли с животинския си усет пръв беше открил и използвал. Не знаех нищо повече. Възможно ли бе тайната да се криеше само в котешкото заклинание? И какво всъщност представляваше то? Единствен Чарли знаеше отговора. Вероятно имаше и други проходи, съществуващи неизвестно как, водещи неизвестно накъде и не се съмнявах - малкото черно коте беше дошло през един от тях.

Беше два часа следобед. Жегата прииждаше на вълни в стаята. Хапнах набързо и отидох да си взема душ. Излязох освежен от банята, налях си малко скоч с лед, пуснах любимата си плоча и отново се настаних в креслото. Отпих и мислено се поздравих за рождения ден. Бях сам, но се чувствах въодушевен като след голямо приключение. Сега поне имах отговора на моя проблем. Взех тетрадката със записките и я разлистих. Всичко съвпадаше. Ако се направеше корекция за времето на инкубация на пробите от четвърта серия, то общата крива на растежа излизаше според стандарта. Оставаше само да допълня някои моменти и да препиша материала на чисто, но това нямаше да ми отнеме повече от седмица.

Допивах втората си чаша, когато усетих нечий поглед, забит в гърба ми, и едно едва доловимо движение някъде зад мен. Вкамених се, не смеех да помръдна. Секундите, които се нижеха една след друга, отекваха кухо в съзнанието ми, но нищо не се случваше. Просто някой ме гледаше. Бавно се извърнах и тогава някаква черна топка профуча и скочи в скута ми.

- Чарли! - извиках. - Къде ходиш, дяволе? Гладен ли си?

Той ме погледна изкосо и някак особено. Навярно разбра, защото като че сянка промени изражението му, но това трая само миг. Сега забелязах, че носи нещо в устата си, което искреше във всички цветове на дъгата. Учудих се какво ли е това, а Чарли побутна с муцуна ръката ми и пусна нещото в нея. Беше кристал с големина на малък орех. После той измърка, все едно искаше да каже "Вземи, за теб е!" и запристъпва важно с вдигната опашка. Дълго съзерцавах камъка изумен. Чувствах, че в изпотената ми длан лежи съкровище - беше невероятно красив и завършен, сякаш не бе парче мъртва материя, а нещо живо. Играта на светлини и тонове в него омагьосваше и хипнотизираше погледа. Познатото побутване с муцуна ме изтръгна от унеса.

Отворих на Чарли консерва, сипах му и мляко в една купичка. Оставих го да се храни на спокойствие на терасата и се върнах при чашата си. Налях си още един пръст скоч и отново взех в ръка кристала. Беше почти объл, като шлифован. Искреше - късче вкаменена дъга.

продължение