в памет на Николай Ватов

        Вряза се с краката напред в разперената корона на едно кионово дърво, листата го шибнаха през лицето, после рязък тласък го прикова на два, три метра от земята - парашутът му се беше закачил за клоните.
        - Наваро! - изкрещя Мартин, полюшквайки се на ремъците.
        Стовари длан върху освобождаващия механизъм на гърдите си и тежко се приземи в калта. Изправи се и без да обръща внимание на болката в лявата китка, затича към останките на машината, лежаща в подножието на склона, като се препъваше в стърчащите под тинята коренища. Някаква буца беше заседнала на гърлото му и изстискваше от очите му сълзи. Сякаш отново сънуваше онзи кошмар, който винаги свършваше с разрушение и смърт, а той беше единственият оцелял. Както тогава - преди четири години на Вега...
        Достигна планетолета, приличен на огромен сребрист прилеп, паднал в средата на участък от повалени и смазани дървета. Беше се пречупил надве. В корпуса му зееше широка дупка, едното му крило липсваше, а другото стърчеше вертикално нагоре, останало непокътнато по чудо. Няколко мига Мартин се колеба, разкъсван от лоши предчувствия, после пристъпи в отвора. Онова, което зърна, го потресе.     Ударът във възвишенията беше изтръгнал предното кресло с Наваро от пода и запокитил в централния пулт. Там - сред купищата отломки от разбитите терминали и екрани, осеяли кабината, се виждаше нещо, което напомняше обезглавена парцалена кукла с неестествено извити крайници. Тъмночервени струйки кръв се стичаха по блестящата повърхност на пулта и падаха на капки върху страничната стена, превърнала се сега в под.
        Кап-кап-кап... - отекваше с болезнена отчетливост в съзнанието му.
        - Наваро... - изстена Мартин. Не издържа - отдръпна се и повърна, а след това отново, облегнат на корпуса, защото колената му се тресяха неудържимо. Помисли си, че е длъжен да влезе, за да вземе поне отличителния знак на мъртвеца, но нямаше сили да помръдне. А и вече едва ли имаше смисъл...
        Опомни се изведнъж. Някакъв метален звук простърга в тишината, последван от друг, наподобяващ мляскане - като че в дълбините на блатото се разтваряше гигантска уста. Осакатената метална птица потрепера и бавно започна да се накланя. Мартин отскочи, усетил как почвата поддава под него. Изтегли се на безопасно разстояние, докато останките на планетолета с бълбукане потъваха в тинята. След минута те напълно се скриха от погледа му, остана само езерце мръсна вода.
        Довлече се и уморено седна на едно издадено възлесто коренище. Краката му продължаваха да треперят непоносимо, гадеше му се. Напипа пластмасовата бутилка с вода на бедрото и дълго пи, но така и не успя  отмие отвратителния вкус в устата си.
        Известно време седя в пълно вцепенение, загубил представа за време. По лицето му не спираха да се стичат сълзи. Не знаеше защо... Искаше му се да е умрял заедно с Наваро.
        Още не можеше да повярва, че се е случило. Сякаш всичко беше нагласено... Бяха излетели от станцията преди час - на път за базовия лагер на Острова, където ги очакваше групата на Валд. Биолозите, работещи там, се бяха натъкнали на рядко находище от вкаменелости, което налагаше използването на апаратура за геоложко сканиране. Трябваше да им доставят апаратурата и да се приберат обратно, но вместо това сляпата случайност ги беше захвърлила сред блатата на Алтера - на хиляди километра от целта. По-точно - него, защото Наваро беше мъртъв... Откъде можеха да предположат?! Грешка в автоматичната навигационна система ги беше отклонила на повече от петстотин километра от курса, без да разберат, неизвестно защо и радарът им беше останал безмълвен. И всичко заради тази проклета мъгла... Иглените възвишения изникнаха толкова внезапно пред тях, че нямаше време и да се уплаши.         Беше зърнал бясно приближаващите отвесни склонове и катапултирал - може би секунда, преди да се врежат в скалите. Но не и Наваро. Помнеше, че му беше извикал...
        Познаваха се бегло, въпреки че бяха тук от половин година. Наваро беше геолог - единият от тримата в тяхната смяна, отбелязана в архивите на станцията под номер девет. Странно, но не знаеше нищо за него, не помнеше дори откъде е. Освен, че беше участвал в онзи първи полет до съзвездието Орион, от който малцина се бяха завърнали живи. Колко нелепо! - помисли си Мартин. Да преживее огнения ад на Бетелгойзе - там, сред безкрая, за да загине в това прокълнато от бога място, захвърлено в периферията на  Системата и наречено Алтера...
        Господи, как я  мразеше! На нито една известна обитаема планета не се срещаха толкова много и смъртоносни форми на живот. Специалистите наричаха това “свръхеволюция” и съществуваха няколко теории, опитващи се да обяснят този феномен. Те варираха от наличието на двойната звездна система, около която планетата обикаляше, до нейното нестабилно магнитно поле. От откриването на Алтера бяха изминали трийсет години, а знаеха за нея почти толкова, колкото и в началото. Всички средства, усилия и време, хвърлени от Центъра за проучване и използване на нейните природни богатства, бяха отишли на вятъра. Единственото, което бяха научили за този свят, бе, че той е опасен. Твърде опасен... Особено след историята с алтеропроцина...
        Бавно се отърси от унеса и вдигна очи. Тишината се беше стопила. Тънещата в утринни изпарения джунгла на Алтера кънтеше от крясъци, тракане, бръмчене. Наблизо смътно се очертаваха възвишенията, чиито високи върхове се губеха в белотата. Мартин изведнъж откри, че сетивата му са изострени до крайност. Можеше да долови и най-слабия звук, и най-лекото движение - дори нечие дишане, отдалечено на мили оттук. Стори му се, че някакви сенки застрашително се размърдват между стволовете на заобикалящите го дървета. Машинално провери за оръжието, висящо на хълбока му, но не го свали.     Вероятно халюцинираше, вследствие на въздуха, който дишаше. Изобилието на халюциногенни и отровни вещества, разтворени в алтерианската атмосфера, както и необичайно високата концентрация на кислород, я правеха негодна за дишане. И дори смъртоносна - в случай, че човек прекараше по-дълго без дихателна маска. Беше чувал за подобни инциденти при откриването на планетата. Симптомите се изразяваха във възбуда, опиянение и халюцинации, половин час по-късно в организма настъпваха необратими биохимични промени, които завършваха със смърт.
        Незабавно свали маската от колана и я надяна на лицето си, после издиша няколко пъти, за да прочисти дробовете. След минута се почувства по-добре. Като че ли бавно започваше да възвръща равновесие.
        Трябваше да реши какво да прави - не можеше да седи вечно така. Погледна часовника си. Показваше седем и десет зоново време. Синьото слънце от двойната звездна система беше изгряло точно преди четиридесет минути, следователно дългият трийсет и четиричасов ден на Алтера беше в началото си.     Кога ли щяха да забележат отсъствието им? - запита се. Не вярваше да е по-рано от четири или пет часа.    Още повече, че на станцията, намираща се на обратната страна на планетата, сега бе нощ. Познаваше Валд и се съмняваше, че би се разтревожил много от закъснението им /биолозите бяха отнесени хора/.     Поне до появата на ретранслиращият спътник над зоната на западния континент - същият, над който се бяха разбили. Беше сигурен, че едва тогава ще предприемат сериозно търсене. Това значеше приблизително след шест часа... По радиопредавателят, вшит в яката на комбинезона му, не можеше да извика помощ, защото неговият обсег беше прекалено малък - само някакви си десетина километра. Не му оставаше друго, освен да седи и да чака.
        Всъщност дали не грешеше... Вероятността да попаднеха на следите му сам сред тези мочурища, простиращи се на стотици километри наоколо, беше почти нулева. Просто защото спасителните групи щяха да ги търсят далеч оттук - някъде в околностите на въздушното трасе - което правеше хиляди мили планини, гори и море. Никой не би допуснал, че са се отклонили толкова много. А и останките на планетолета в момента лежаха на дъното на блатото, иначе веднага можеха да бъдат открити с помощта на спътника. Оставаше парашутът, омотан в клоните на дървото, чиято яркочервена материя го правеше лесно забележим от въздуха, ала се съмняваше, че всеядните блатни мравки щяха да му простят. Щяха да го нарежат и отнесат за отрицателно време... Погледна към кионото - дънерът му беше почернял от насекоми, а от всички страни прииждаха нови, плъзгайки се по тинестата повърхност с камшичести удари на коремните си реснички. Няколко от тях се бяха покатерили дори по краката му.
        Мартин с погнуса ги отърси от себе си. Добре - каза си, връщайки се отново към мислите.     Дихателната маска му осигуряваше чист въздух за петнайсет часа, разполагаше и с резервен филтър за още толкова. Имаше също вода, оръжие за защита и сигнални ракети - в случай, че някоя машина прелетеше наблизо. До падането на вечерта все някак щеше да издържи, а после? Можеше да измине цяло денонощие, преди да го намерят. Което щеше да означава смърт...
        От известно време в главата му се въртеше една направо нелепа мисъл. Изоставената станция...     Може би щеше да успее да се добере до нея. Тя се намираше на брега на океана - на петдесет или шестдесет километра по права линия оттук, отвъд веригата на планините. Въпреки че беше необитаема от години, станцията беше снабдена с достатъчно провизии и медикаменти, както и с лазерни генератори, с чиято помощ можеше да се свърже с всяка една точка на планетата. Не знаеше защо, но за онова място винаги се говореше с тайнственост, граничеща със страхопочитание - заради онази странна история, свързана с изчезването на човек от шеста смяна, или заради честите земетресения, характерни за района, или навярно заради пеперудите, макар че какво общо можеха да имат те... Носеха се дори слухове, че изоставената станция е населена с призраци. Бенет - последният от тяхната смяна, стъпвал там, се кълнеше, че лично видял един - имал външността на много красива жена, която го уплашила до смърт, после мигом се изпарила.
        Глупости! - мрачно си помисли Мартин. Изобщо не вярваше в призраци, а и за изоставената станция се разказваха всевъзможни небивалици. Тревожеше го друго. Доколкото знаеше, никой досега не беше изминавал толкова дълъг преход пеша - и то сам... При различни обстоятелства би сметнал подобна идея за чисто самоубийство, но вече нямаше какво да губи. Не го ли откриеха до вечерта, без друго щеше да е мъртъв.
        Няколко минути се колеба. Разумът му нашепваше, че ще е по-добре да остане на мястото си, край     Иглените възвишения, но някакъв упорит вътрешен глас го тласкаше към далечините. Опипа ударената си китка - болката в нея беше почти отшумяла. По дяволите, каза си той, да става каквото ще! Изправи се, хвърли последен поглед назад и бавно пое през джунглата.
        Първите един-два километра му се сториха най-трудни. Тинестата почва постоянно се тресеше и потъваше под тежестта му, а стъпките му мигновено се пълнеха с кална вода. На всеки метър се спъваше в стърчащите под тинята коренища на кионите, разпрострели се навсякъде - подобно на исполински жив организъм. От друга страна все пак им беше благодарен, защото те го предпазваха от затъване. Движеше се точно на запад. Не разполагаше с карта, но се ориентираше по слънцето - едър, лишен от блясък диск, увиснал ниско над дърветата. Стараеше се винаги да остава зад гърба му. Часовникът на ръката му имаше и вграден компас, ала той изобщо не му вършеше работа. Стрелката се въртеше като обезумяла във всички посоки - сигурно заради големите залежи на магнитни руди наоколо. Спускащите се до земята корони на кионите образуваха на места непроходими плетеници, които се налагаше да заобикаля. от време на време над главата му със силен пукот пламваше фойерверк от аленочервени семенца-киони. Техните бели пухести топки, прилични на огромни глухарчета, откъсващи се от върховете на клоните, безшумно се носеха във въздуха, за да се пръснат внезапно в дъжд от червени искри. Понякога - толкова наблизо, че Мартин неволно се улавяше за пистолета. Стичащите се навред изпарения още повече го объркваха, като създаваха измамни образи, някои - направо зловещи. Над гората ехтеше остро тракане, накъсвано от пронизителни изсвирвания. Беше глупаво, но той така и не успя да се отърси от чувството, че някой /или нещо/ го следва отблизо. След половин час целият плуваше в пот /въпреки климатичната инсталация на защитния комбинезон/, а нервите му бяха опънати до скъсване. Улови се, че сериозно обмисля възможността да се откаже и да се върне обратно при възвишенията, но точно тогава мъглата изведнъж се вдигна и пред погледа му се откри обляната в цветове и светлина алтерианска джунгла. Стори му се съвсем нереална - може би, защото за първи път се озоваваше сред нея сам. В далечината отпред - отвъд няколко повалени от старост дървета, се виждаха белите като кост склонове на планините. Те му вдъхнаха увереност.
        След известно време Мартин започна да свиква с непрекъснатото люлеене под краката си и да избягва отдалеч капаните на кионите. Нервността му неусетно се изпари, дразнеха го единствено рояците от дребни мушички, които с вдигането на мъглата просто заизвираха от блатата наоколо. Понякога край него със силно бръмчене прелитаха гигантски водни кончета, чиито прозрачни, еднометрови крила проблясваха ослепително на слънцето. Напомняха сребристи пърхащи светкавици, появяващи се неочаквано, за да се стопят в далечината.
        При едно дърво Мартин се натъкна на хидра с великански размери. Сливаше се идеално с клона, на който седеше, провесила надолу дългите си пипала в очакване на плячка - почти неразличими от зеленикавокафявите лиани, висящи до земята от дървото. Извади късмет, че я забеляза навреме. Тръпки го полазиха при мисълта какво щеше да се случи, ако беше направил още няколко крачки. Издаваха я само очите - венец от грамадни, поклащащи се рогца на охлюв, обрамчили късото й, дънероподобно туловище.  Бяха се втренчили в него с някакво недоверие и учудване.
        Понечи да я разстреля с пистолета, но в последния миг отпусна ръка. Какво право имаше да я убива?  И защо? - запита се. Не тя, а той беше пришълец в този свят...
        Вървеше от два часа и чувстваше, че краката му са натежали от умора. Имаше нужда да поседне някъде, за да почине. Насочи се към нещо като естествена полянка сред дърветата, осеяна с големи огладени камъни. Приличаха на бели острови, пръснати шахматно сред зеленикавия тинест килим на почвата. Навлезе между тях и продължи, питайки се що за катаклизъм ги беше донесъл тук и разхвърлял наоколо в такава строга геометрична последователност, когато един неопределен звук го накара да застине на място. Сякаш някой дишаше до него... Огледа се, сложил длан върху приклада на пистолета, но не забеляза нищо. Не знаеше дали си внушава - стори му се обаче, че камъните, които го заобикаляха, са станали по-едри. Спря поглед върху най-близкия от тях. Издуваше се... В същия миг разбра грешката си.     Това, което беше взел за огладени парчета скала, бяха всъщност тератоподи - вид месоядни низши гъби-убийци. И то цяла колония... Беше разглеждал техни образци в лабораториите на станцията /мъртви, разбира се/. Тези неподвижни твари изпълваха с ужас. Онова, което се виждаше на повърхността, беше само малка част от тях. Истинското им тяло беше скрито дълбоко в почвата, където отделните индивиди се свързваха и образуваха един цялостен организъм - огромна, няколкотонна маса, хранеща се с всичко живо, попаднало в обсега на нейните хватателни езици - от земноводни и птици до едри тревопасни. И вече беше доловила присъствието му...
        Страхът го парализира. По гърба му плъзнаха ледени тръпки. Като последен глупак се беше насадил в средата на обраслата с тератоподи поляна. Наоколо сигурно имаше десетки от тях...
        Бягай! - изкрещя един глас в него и той хукна. Точно навреме, защото нещо силно изплющя до главата му. С крайчеца на окото си зърна слузестия език, изстрелян от близкия тератопод - напомняше хобот или по-скоро удебелено в края пипало, покрито с кукички и отровни власинки. То шибна празното пространство на сантиметри от ухото му и със свистене започна да се нагъва обратно. Следващото пипало, прицелено в него, все пак го достигна. Перна го по хълбока, но не успя да се закачи, друго облиза маската на лицето му, а после и още едно, и още едно... Въздухът завибрира от плясъци и свистене.     Мартин изобщо не спря - бягаше като луд, без да гледа накъде, и само по чудо никой от езиците не го беше улучил. Гмурна се под поредния от тях, после рязко смени посоката, за да избегне следващия и се втурна отново...
        Изведнъж видя края на полянката - на седем, осем метра вляво от себе си - и се насочи натам. Ала не успя да направи и крачка. Някакво пипало с плющене залепна за гърба му и го дръпна толкова силно назад, че той изгуби равновесие и падна. Отчаяно заора ръце в земята, защото почувства, че го повлича нанякъде. С цената на огромни усилия успя да се задържи и се изправи обратно на крака, но в същия миг два нови езика се впиха в него - единият в рамото, другият в бедрото му. Повалиха го повторно долу и продължиха да го влачат, въпреки че се съпротивляваше  с всички сили. Беше напразно - усети, че само се омотава в тях. И тогава осъзна, че крещи - не от болка, а от ужас...
        Някак успя да освободи едната си ръка и да измъкне пистолета. После като в забавен кадър видя прицелващия се в него нов тератопод - разпука се подобно цвят на лотос, в чиято розовочервена вътрешност нещо набъбна. Стреля светкавично. Изпепели езика на гъбата още във въздуха -  докато летеше към него, завъртя се яростно и с един откос преряза стягащите го пипала. Лъчът на изстрела възпламени най-близкия тератопод - той избухна в неестествено ярки, сини пламъци и почти веднага угасна, бълвайки черен задушлив пушек. Мартин не чака повече, а запълзя. Последната гъба-хищник, която се изпречи на пътя му, той унищожи с мрачно задоволство. Пропълзя край овъгленото й, димящо тяло и внезапно разбра, че е стигнал края на поляната.
        Строполи се обезсилен до едно дърво. Не можеше да се отърси от страха, изтичащ от него на спазматични вълни. Смъкна маската от лицето си и жадно задиша тръпчивия алтериански въздух, докато познатата възбуда не го накара да я надене отново. Повдигаше му се. Целият беше омазан с кал и с една отвратителна лепкава слуз, която не искаше да се изчисти по никакъв начин. Надигна бутилката с вода и се напи, след това внимателно се огледа от глава до пети. Върху защитния му комбинезон не се забелязваха сериозни поражения - здравата тъкан бе издържала на атаките на тератоподите. Само на пет-шест места горният слой беше разкъсан.
        Извади от джобчето на колана лентичката с таблетки универсална противоотрова и изгълта две от тях наведнъж - така, за всеки случай. Те сякаш го поуспокоиха. Тъкмо смяташе да става, когато от полянката срещу него се надигна слабо боботене, идещо изпод земята. Няколко дълги хоботести езика, изхвърлени едновременно нагоре, изплющяха във въздуха, описвайки сложни, неразбираеми спирали - сякаш изпълняваха танц, после изчезнаха и отново стана тихо. Гледката неволно го изпълни с възхищение. Надяваше се, че тя ще се повтори, но не се случи нищо. Тератоподите бяха замръзнали в своите неподвижни мъртви пози, прилични на снежнобели огладени камъни, разпилени сред поляната от някаква стихия. Изуми се, когато разбра какво разстояние е пробягал между тях. И въпреки всичко беше останал жив, без да получи и драскотина - с изключение на събудилата се болка в лявата китка. Сигурно щяха да му се изсмеят, ако разкажеше това в станцията.
        Станцията - помисли си той. Като че сам не си вярваше, че ще я види отново. Струваше му се страшно далеч - на светлинни години оттук... Хайде, стига! - заповяда си мислено. По-добре беше да тръгва, вместо да си внушава глупости. Веднъж да се измъкнеше от тези блата и щеше да стане по-леко.
        С всяка измината крачка джунглата ставаше по-гъста и по-мочурлива. На няколко пъти едва не затъна в меката лепкава кал, стигаща на места до коленете. Спасиха го висящите наоколо лиани. Беше невъзможно да следва права посока, защото все по-често се натъкваше на широки заблатени участъци или на непроходими препятствия, образувани от растителността. Понякога, за да не губи време, използваше пистолета, прочиствайки си път напред. Отдавна беше престанал да вижда склоновете на планините, срещу които вървеше. Във въздуха се разливаше протяжното свирене на цикадови насекоми. Доста често от някоя туфа трева пред него изскачаха дребни гущероподобни зверчета и с големи скокове се разбягваха на всички страни. Срещаше и ярко оцветени хоботници-рибари, които крачеха бавно сред тинята, преравяйки я с дългите си хоботи, без да му обръщат и капка внимание.
        Известно време следва нещо като пътека, направена вероятно от еднорози /вид тревопасни влечуги, движещи се на стада/. Скоро обаче я изостави, защото установи, че се отклонява на север. Часовникът на ръката му показваше почти единадесет. По груби изчисления беше изминал не по-малко от десет, дванайсет километра, което означаваше, че вече би трябвало да е напуснал района на мочурищата, но блатистата джунгла изобщо нямаше намерение да свършва. Точно обратното... Хрумна му да отчупи един дълъг клон, с който да проверява пътя пред себе си. Помисли си, че все повече заприличва на алтерианец - единственият, защото мислещи видове на Алтера не бяха открити. Навярно щяха да се появят след хиляди или милиони години. Най-високо място в стълбата на еволюцията засега заемаха род торбести гризачи, обитаващи източния континент, но насекомите превъзхождаха всички. Бяха описани милиони различни видове насекоми - и почти до един отровни. Никога, преди да стъпи на планетата, Мартин не беше виждал толкова красота и смърт, събрана в една летяща пръчица или в една пеперуда. Струваше му се, че природата се е съюзила срещу тях. И въпреки цялата им техника и мощ, един ден ще успее да ги прогони оттук - завинаги...
        След двайсетина минути ходене Мартин го очакваше изненада. Пред очите му се изпречи стена от плътно омотани в паяжина дървета. Тя се простираше наляво и надясно, неизвестно докъде, прилична на мръснобял пояс, опасал джунглата. Повечето от дърветата в нея бяха изсъхнали и мъртви - скелети, втъкани в чудовищно по размери платно. Мартин усети неприятно парване под лъжичката. Паяци... От малък ужасно се боеше от паяци - още от детството си на Сириус. Веднъж, едва седемгодишен, се бе събудил посреднощ в стаята си с някаква странна тежест върху гърдите и беше открил един, както му се стори - огромен тарантул. Писъкът му разбуди целия жилищен отсек. По-късно се беше оказало, че няколко тарантула са избягали от терариума на лабораторията и са плъзнали из станцията. Изловиха ги до един, разбира се, но той така и не успя да забрави случилото се. Дори сега, след толкова години, почувства че при спомена го побиват тръпки.
        Почуди се какво да прави. Първата му мисъл бе да си проправи път с пистолета, но се отказа.     Съществуваше опасност целият този пояс от сухи, омотани в паяжина дървета и клони да пламне като факла. Не можеше да рискува. Налагаше се да потърси заобиколен път.
        Тръгна надясно. Дълго вървя край стената с надеждата да открие някакъв проход в нея, докато търпението му се изчерпа. Имаше чувството, че паяжината прегражда джунглата на километри  разстояние. На това отгоре забеляза, че твърде много се отклонява в нежелана посока. Спря, разбрал, че е безсмислено да упорства. Трябваше да измисли друго, ако искаше да премине.
        Решението дойде само - беше неочаквано просто. Избра по-рехаво място в стената и с помощта на клона, който държеше, си запробива път в нея - насочил го като рапира напред. Последната се оказа по-дебела, отколкото предполагаше. Всъщност той се натъкна на няколко такива пояси-стени, сред които цареше гробищна тишина. Нищо не потрепваше наоколо, всичко бе сиво, застинало и мъртво - стволове и клони, изкривени в гротескни, агонизиращи пози. Мартин заразмахва клона по-силно, усетил надигащия се в него страх. Мръснобялата обвивка на паяжината се късаше със сух, пукащ звук, цели парцали се откъсваха от образуващите се над главата му сводове и моментално се стопяваха в калта. На места беше толкова жилава, че едва успяваше да продължи. От непрекъснатото усилие ръката му изтръпна. След всяка една стена го очакваше нова - също толкова плътна и непроницаема.
        Премина през девет или десет подобни пояса, а когато тежката завеса на последният от тях падна,     Мартин ахна. Озова се в нещо като кръгла зала с няколкометрови куполовидни стени и тавани от снежнобяла паяжина, по която блестяха капчици утринна роса. Картината го порази. Беше невероятно величествена. Сякаш пристъпи в храм - в някаква ефирна катедрала, сътворена от ръцете на изкусен майстор-тъкач. Сигурно беше първият човек, който зърваше това... Направи още няколко крачки навътре, възхитен и учуден едновременно, когато го видя. И почувства, че се вцепенява...
        Паякът висеше в центъра на сводестия таван, приличен на изрисувано кошмарно изображение - на жив бог в това царство на смъртта, с полукръг от изпъкнали фасетни очи, членести крака и издължено, боядисано в червени, жълти и черни ивици коремче.
        Мартин изпусна клона, който държеше. Звукът от неговия плясък го извади от вцепенението. Стисна в ръка пистолета и бавно заотстъпва назад, без да откъсва поглед от тавана. Тогава изведнъж си спомни, че не трябва да стреля. Господи, къде се беше напъхал... Паякът, сякаш отгатнал мислите му, рязко се раздвижи - спусна се по мрежата с мълниеносна бързина /странно защо по отсрещната стена/ и скочи с насочено като копие надолу жило. В последния миг Мартин разбра и се сви, но прекалено късно.     Оптически трик... паякът създаваше оптическа илюзия, че бяга, а беше обратното...
        Всичко стана по-бързо, отколкото разумът му можеше да схване. Почувства удара на жилото - попадна в гърба му, точно между плешките - който го просна по очи в тинята. Очакваше мигновено да загуби съзнание, а заедно с това и края, но не се случи нищо. Нямаше дори болка. Освен залепналата за гърба му тежест... Инстинктивно напипа до себе си някакъв остър къс клон, приличен по-скоро на отдавна оглозгана кост, сграбчи го и се завъртя настрани, в следващата секунда - усетил как насекомото се смъква от него - замахна. Почти напосоки, защото не виждаше нищо от мръсната вода, стичаща се по сенника на маската му - и като с кинжал прикова чудовището в калта. Отскочи по-далеч от гърчещото се насекомо, чиито пронизителен агонизиращ писък се вряза в мозъка на Мартин - целият настръхна от него. Не издържа, втурна се през паяжините, забравил всяка предпазливост, пробивайки си път с тяло и лакти. Два или три пъти падна, ала не спря и за секунда. Продължи напред, като размахваше ожесточено ръце, без да забелязва облепващите го бели парцали. Сам не разбра през колко още стени премина.     Паяжината свърши внезапно - и той отново се намери в познатата, ехтяща от звуци джунгла. Краката му се подкосиха и тежко се стовари върху един дънер.
        - По дяволите... по дяволите.... - не спираше да ругае Мартин през зъби. Целият се тресеше от страх.    Беше му се струпало твърде много. Вече два пъти се разминаваше на косъм от смъртта, а не беше изминал и половината от разстоянието до изоставената станция. Следващият път едва ли щеше да му провърви.      Дали все пак не трябваше да се откаже... Удари гневно с юмрук по дънера. Не! Нямаше да се предаде толкова лесно! Дори и заради Наваро... дори да му струваше живота...
        Почисти, доколкото можеше, полепналите по себе си паяжини и се огледа. От тази страна джунглата изглеждаше доста по-рядка, но повече го обнадежди друго. Точно отпред, над клоните на дърветата, се виждаха планините, вече съвсем близо. Ясно се различаваха техните стръмни скални склонове, увенчани с редици от зъбери.
        Стъпи на един паднал ствол и се завзира  нататък. След минута зърна онова, което търсеше - синкавия силует на далечния гребеновиден връх, най-високата точка на масива. Някъде отвъд него се намираше  изоставената станция.
        Седна отново. Часовникът му показваше дванайсет и половина. В станцията навярно бяха вдигнали тревога заради изчезването им. Може би вече ги търсеха... Опипа гърба си - там, където беше ударило жилото, тогава разбра на какво дължи спасението си. По някаква случайност ударът беше попаднал в термопанелчето от климатичната инсталация на комбинезона му, на същото това място се напипваше малка вдлъбнатина. Само един пръст по-нагоре или встрани и всичко щеше да е свършило.
        Почувства, че устата му е пресъхнала и потърси бутилката с вода на бедрото си, но с ужас откри, че липсва. Сигурно беше изпаднала сред паяжините. Отхвърли мисълта да се върне обратно, за да я търси.     Не би го направил за нищо на света - дори да умираше от жажда. От друга страна обаче това се превръщаше в сериозен проблем. Водата, която се срещаше в изобилие наоколо, не ставаше за пиене.     Нямаше избор... Все някак трябваше да издържи до изоставената станция.
        Километър по-нататък блатата свършиха, почвата се втвърди, покри се с килим от къса, жилава трева, която приятно пружинираше под стъпките му. Джунглата от киони преля в гора от мамонтови и брадавичести дървета. По-рядко се натъкваше и на дишащи видове - или дървета-орхидеи, както ги наричаха. Отличаваха се от останалите по своите издължени, кожести торбички, които ритмично се свиваха и отпускаха, издавайки цяла гама от свирещи звуци - а също и по огромните си, пищни цветове.    Мартин ги заобикаляше отдалеч. Не че се страхуваше, но след последните събития предпочиташе да бъде по-предпазлив.
        Въздухът се насити с аромати - бяха толкова силни, че ги усещаше през маската. Направо завибрира от бръмченето на прелитащи насекоми. Налагаше се постоянно да размахва ръце, за да ги прогонва по-далеч от себе си. Чувстваше се леко замаян - не знаеше дали е от въздуха или от красотата и изобилието на цветове и форми наоколо. Струваше му се, че е попаднал в някакъв приказен свят - съвсем различен от онзи, който познаваше.
        Веднъж се озова сред гора от гъби, с височина над човешки ръст. По долната повърхност на някои чадърести шапки висяха дълги мустачки с неизвестно предназначение. Случайно ги закачи с рамо, когато минаваше край една от тях. В следващия миг мустачките светкавично се навиха на руло и короната над главата му се разтърси - избухна в облак от фин прах. Отскочи уплашен, извадил пистолета, взирайки се в обгърналата го бяла мъгла.
        Ама че съм идиот! - помисли си Мартин, щом разбра грешката си. Спори... Целият беше покрит с тях.
        Поизтупа комбинезона си от праха и продължи. Напредваше доста по-бързо в сравнение с преди, макар че пред него не преставаха да се изпречват бодливи храсталаци или повалени дървета. Слънцето се беше издигнало високо над равнината, но вече не се нуждаеше от ориентир. Скалните склонове на платото се виждаха отлично, извисяващи се над близките корони. Твърдо беше решил да не спира, въпреки умората, която усещаше все по-осезаемо.
        Достигна планините в четиринайсет часа местно време. Теренът плавно се издигна, дърветата оредяха, а почвата стана суха и песъчлива. Появиха се стърчащи от земята скални ребра, които странно напомняха полузарити, исполински скелети на измрели праисторически животни. После растителността свърши и пред Мартин израсна стръмния, почти отвесен склон на платото. Отдолу му се стори невероятно внушителен. Приличаше на непревземаема стена, висока седемстотин метра - или повече, изградена от варовик и пластове белезникав седимент, изгладена до блясък от отминали ледникови епохи. Издигаше се напреко сред равнината, докъдето стигаше погледа му.
        Покачи се на една канара и се завзира в двете посоки. Остана разочарован. Стената изглеждаше непристъпна, накъдето и да се обърнеше. Ако не се лъжеше в момента върхът се намираше точно пред него - на около четиридесет километра отвъд скалното море от хребети, клисури и каньони, нарязали тази гола, необитаема пустош.
        Сблъскваше се със сериозен проблем, а трябваше да помисли за това по-рано. Всичко пропадаше, ако не успееше да преодолее склона на платото, което представляваше и подстъп към планините. Тогава си спомни си, че недалеч оттук /според картите на района, които неотдавна бяха проучвали във връзка с търсенето на онзи изгубен спътник/ трябваше да съществува пролом - или по-точно каньон, издълбал по-голямата част на масива. Хрумна му, че би могъл да използва. Но за съжаление не помнеше в каква посока се намира - дали на север или юг...
        Почива няколко минути, седнал на върха на скалата, докато се чудеше накъде да поеме. Избра север...  Спусна се и тръгна покрай светещата в бяло стена. Мрежи от пукнатини бяха пропълзели от високото по нея и надробили монолитната каменна твърд. В горната си част беше нарязана от многобройните тропически порои, изливащи се тук по време на мусонния период. По цялото й протежение се редуваха разломи, между които се открояваха надвиснали зъбери, напомнящи бойници на крепостна стена.
        Вървеше от доста време и бе започнал да се отчайва, когато пред очите му внезапно се откри каньона. Беше по-тесен, отколкото изглеждаше на картата. Висок насип от грамадни валчести камъни, изтръгнати от недрата на планината и огладени от отстъпващия преди десетки хиляди години ледник, водеше стръмно нагоре към тъмнеещия в скалите пролом. Виждаха се неговите огромни, отвесни стени, нашарени от червени утаечни ивици. Някога много отдавна тук бе текла река, но геоложки катаклизъм беше изместил коритото й, принуждавайки я да се влее в низината далеч от първоначалната си делта.
        Изкачването на сипея се оказа трудна задача. Единственият начин да се придвижва нагоре беше като подскача от камък на камък. Трябваше да внимава много, защото повърхността на повечето от тях бе покрита с тънък слой пясък, довлечен от пороите и вятъра, който се пързаляше под обувките му. Няколко пъти се подхлъзна опасно, а веднъж едва не падна - в последния момент успя да отскочи встрани.     Камъкът, върху който беше стъпил, неочаквано поддаде под тежестта му и се затъркаля надолу по сипея, увличайки със себе си цяла  лавина от скални отломъци. Гръмотевичният тътен от нейното ехо дълго отеква между стените на каньона, докато утихне съвсем. След още десетина минути Мартин най-сетне се озова на върха - в началото на сухо пясъчно корито, почти голо. Приближи стената на каньона, тънеща в сянката на пълзящото към зенита слънце и се стовари до нея плувнал в пот, после притвори очи.
        Бяха изминали точно девет часа от момента на тръгването му. Надяваше се, че е оставил най-трудното зад гърба си. На разположение имаше още двайсет и четири до падането на нощта - дори по-малко. Не трябваше да забравя да смени филтъра на маската.
        Горещината се засилваше с всяка измината минута - виждаше как въздухът над пролома започва да трепти. Сякаш неусетно се спускаше прозрачна завеса. Помисли си, че ще стане и по-зле. Климатичната инсталация на комбинезона му беше извън строя, а с изгрева на червеното слънце /след около три часа/ температурата рязко щеше да скочи. Налагаше се да става, колкото и де не му се искаше. Очакваха го още доста километри - петдесет, а може би и повече... Изправи се с въздишка и пое  между отвесните, исполински стени.
        Каньонът водеше право на запад. Сухото пясъчно корито беше покрито тук-там с пустинна трева, избуяла след наскоро отминалия мусонен сезон. Скални отломъци, изпадали от върха, лежаха осеяни наоколо. Пясъкът под стъпките му бе спечен и твърд - изобщо не приличаше на блатата, които беше отминал. Движеше се много по-бързо отпреди. Позволи си дори да ускори темпото. Някакво слабо въздушно течение струеше през теснината и приятно разхлаждаше лицето му. Хрумна му, че ако напредва със същата скорост и каньонът запази посоката си, би могъл да стигне до изоставената станция за по-малко от десет часа.
        Беше странно тихо, до слуха му долиташе единствено приглушено свирене, идещо издалеч - като че някъде горе живееха щурци. Известно време се вслушва в звука, в който се долавяха особени металически нотки, излъчващи необяснима заплаха. После престана да се интересува. Чувстваше се достатъчно сигурен с пистолета на хълбока си. Докато крачеше, мислите му отново го върнаха към изоставената станция. Всички онези истории за призраци, които се разказваха, бяха само част от обгръщащата я тайнственост. Нещо повече - целият период от нейното съществуване беше забулен в мъгла, сякаш нарочно от Центъра...
        Тя беше първата обитаема  станция на Алтера, построена наскоро след предварителните проучвания на планетата. Шест различни смени се бяха изредили на нея за шестте години, през които станцията бе изпълнявала своето предназначение - преди Центъра да вземе решение за преместването й на източния континент. Всъщност била построена нова станция /същата, която се използваше и сега/, преместени били само научната апаратура и съоръженията, необходими за изследователската програма. Това станало по няколко причини, но най-вече заради проекта “Алтеропроцин”, вдигнал преди три години голям шум.     Центъра така и не пожела да признае грешката си, обвинявайки за всичко учените, ала след последния от поредицата инциденти - случая “Томсен” - на повърхността бяха започнали да изплуват премълчавани или скрити до този момент факти. Оказало се, че още при построяването на станцията били нарушени куп правила и норми на безопасност. Като например - за целта бил избран района на крайбрежието, известен със силната си сеизмична активност. Не били съобразени и големите залежи на магнитни руди, които в значителна степен затруднявали комуникациите между станцията и групите, работещи в по-отдалечени райони на повърхността. Навярно това била и причината за често възникващите произшествия, които само за първата година от присъствието на Алтера взели четири човешки жертви. Тогава бил пуснат в действие и ретланслиращия спътник.
        Втора смяна преживяла ужасно земетресение. То почти откъснало централния модул от спомагателните отсеци, нанасяйки сериозни поражения върху станцията, и само по чудо никой на борда не пострадал. В трета смяна също не липсваха инциденти. Паднала от ураганен вятър крайбрежна мачта премазала двама човека във всъдеход, друг починал от натравяне с алтериански въздух - филтърът на маската му се оказал дефектен. През следващите три смени се случили няколко нови произшествия с фатален край. Списъкът беше дълъг - ново земетресение затрупало със скали цяла работна група на крайбрежието, поредният починал от натравяне, двама биолози били нападнати и изпожилени до смърт от стършели - дори защитните комбинезони не успели да ги спасят, планетолет с трима души на борда загадъчно изчезнал над океана - по-късно открили останките му, но не и причината. Общото число на загиналите при подобни обстоятелства вече наброявало деветнайсет. И въпреки всичко работата по проекта продължавала с неотслабваща сила. Средният годишен добив на алтеропроцин се изчислявал на двеста и петдесет грама сухо вещество - количество, предостатъчно за цялото население на колониите и Земята.
        Последният от нещастните случаи, превърнали се отдавна в ежедневие на Алтера, станал в средата на шеста смяна. Този инцидент, описан подробно в архивите на станцията /Мартин наскоро се беше ровил в тях/, изглеждаше пълна мистерия. И сега - три години по-късно - той си оставаше необяснен.     Беше свързан с безследното изчезване на човек от състава на шеста смяна - някой си Е.Томсен, специалист по кибернетика и електронни системи. По една случайност същият съвпаднал с разкритията около неизвестните странични действия на алтеропроцина и се оказал капката, която преляла чашата.     Точно той беше довел до изнасянето пред обществеността на редица премълчани от Центъра подробности. И в крайна сметка - до пълното изоставяне на проекта. Навярно оттогава датираха и слуховете, че изоставената станция е населена с призраци. Но те, разбира се, бяха глупост. Самият той два пъти беше преспивал в нея и не бе видял нищо - дори следи. Въпреки че познаваше хора, които се кълняха в обратното...
        Мартин спря, осъзнал, че нещо не е наред. Сянката, падаща между стените на каньона, беше толкова плътна, че я усещаше почти осезаемо. Не забеляза нищо обезпокояващо. Пейзажът, който го заобикаляше, беше все така сух и безжизнен. Погледна часовника си - вървеше от час и половина. Не, че беше уморен, но... Изведнъж разбра. Слънцето, което трябваше да е точно зад него, сега бе изчезнало зад стените на каньона -  огрени само в най-горната си част, светещи в сребристобяло. Изобщо не беше усетил кога проломът е променил посоката си. В момента, ако съдеше по слънцето, се движеше някъде на юг-югоизток.
        Позамисли се какво да прави. Беше изключено да се връща назад, за да търси нов път - просто не разполагаше с време. Другият вариант - да опита да изкачи платото по скалите оттук, му се стори абсурд.   Стените от двете му страни бяха почти отвесни, а височината им - доколкото можеше да прецени на око - беше не по-малко от петстотин метра. Нямаше избор, освен да продължава напред с надеждата, че рано или късно каньонът ще свърне отново. Тази мисъл го накара да ускори ход. Вървя половин час и повече, но каньонът не само нямаше намерение да свива на запад, а напротив. Все по-силно се отклоняваше в югоизточна посока.
        Спря объркан при един разлом. Нямаше смисъл да губи ценно време, трябваше по-скоро да измисли нещо.
        Сега забеляза колко много се е стеснил каньона. Не беше по-широк от десет, може би дванайсет метра. Скалите отдясно и отляво бяха надвиснали над главата му - между тях прозираше само ивица синьо небе. Мощно срутване беше засегнало западната стена на каньона и надробило  нейната гладка твърд. Теснината наоколо беше задръстена с каменни блокове и парчета.
        Докато стоеше загледан нагоре, една мисъл неусетно завладя съзнанието му. Беше истинска лудост, но все повече се убеждаваше, че това е единствения начин да се измъкне от този капан - иначе никога нямаше да се добере до изоставената станция. Поне щеше да опита... Стената вече не му се струваше толкова непристъпна, на това място тя изобилстваше с издатини и ръбове - освен може би в най-високата си част. Но все някак щеше да се справи. Имаше достатъчно опит в катеренето, за да се справи... Още от хлапе се увличаше от алпинизъм. В станциите на Сириус, Вега и Барнард, където бе живял и работил, пропиляваше цели часове на алпинеума, тренирайки изкачвания с всевъзможни степени на трудност.     Беше се превърнало в страст за него. И тук, на Алтера, той беше единственият, който предпочиташе да прекарва свободното си време в спортната зала - върху изкуствената стена, отколкото да играе тенис или карти. Някога си мислеше /колко самотни нощи го беше планирал/, че един ден, когато се почувства готов, ще се върне на Земята, за да изкачи някой истински връх - Матерхорн или Аконкагуа, или дори Покрива, както наричаха Хималаите, но това беше отдавна. Още преди Вега...
        Мартин хвърли последен, преценяващ поглед върху стената, набелязвайки мислено основните опорни точки на маршрута си. След това пое дълбоко въздух и се заизкачва по склона.
        В началото всичко вървеше добре. Скалата, макар и почти отвесна, беше осеяна с удобни ръбове и издатини, които му позволяваха да се движи доста бързо нагоре. Помагаше му също и по-слабото притегляне на планетата /нейната маса беше по-малка от земната/. Само за четвърт час премина повече от петдесет метра. Наложи се да свали ръкавиците - пръстите му се изпотиха в тях и той престана да усеща скалата. Почина за кратко, после продължи по склона с неотслабващо темпо.
        Първите триста метра Мартин преодоля сравнително лесно. Изкачваше се механично - без капчица страх, напълно забравил за височината. Направи нова почивка, стъпил на една издатина, почувствал едва сега умората - всички мускули в него сякаш се бяха налели с олово - и отново пое. Тогава дойдоха и трудностите. С всеки метър, който оставяше зад себе си, скалата ставаше по-гладка и недостъпна. Все по-трудно намираше сигурни опорни точки в нея. Пръстите на ръцете му изтръпнаха от непрекъснатото натоварване, а болката в лявата китка се усили. Стараеше се да не поглежда надолу, защото с гърба си усещаше притегателната сила на пропастта. Няколко пъти попада в задънена улица и спира отчаян с мисълта, че е стигнал предела на възможностите си - но не се отказа. Хрумна му да извади ножа - от канията на прасеца. С него се почувства по-сигурен. Използваше го като клин, който забиваше в многобройните пукнатини, нашарили скалата, и по този начин преодоляваше опасните участъци.
        След триста и петдесетия метър стената стана съвсем отвесна. Все по-често започна да се натъква на надвеси, чието преминаване му струваше нечовешки усилия. Трябваше да се движи с огромно внимание, за да не полети в зейналата под него бездна. Опитваше се да не мисли за това, но не успяваше. Веднъж последното за малко се случи - ръбът, на който беше стъпил, се откърти под краката му и Мартин почти увисна на ножа. Тъкмо го беше забил в една цепнатина... На следващата издатина по-нагоре той дълго почива, слят със скалата - заслушан в забързаните удари на сърцето си. Пръстите му бяха издраскани до кръв от острите ръбове, а потта се стичаше навсякъде по него - по лицето, в очите, по гърба. Цялото тяло го сърбеше ужасно. Не знаеше от какво - дали от полепналия прах, от потта, или от микроскопичните спори на гъбата, проникнали през някоя дупка на комбинезона му. Направо го влудяваше, защото по никакъв начин не можеше да се почеше... Следващият петдесетметров участък му отне страшно много време и изцеди силите му. Стената имаше силен обратен наклон. Без помощта на ножа не беше в състояние да направи и стъпка. Трябваше да се бори за всяка педя пространство с риск да се сгромоляса в пропастта при първата грешка.  Успя да го премине, но се почувства смазан. После отново се появиха познатите ръбове и издатини, образували се при скорошното срутване.
        Скоро престана да брои метрите и да се обръща назад. Движенията му неусетно добиха онзи трениран автоматизъм. Вниманието му беше приковано единствено върху скалата. Избираше опорна точка за крака си, след това плъзгаше ръка нагоре в търсене на подходящия ръб или пукнатина, в която да пъхне ножа, набираше се на мускули и веднага залепваше за стената, за да започне след миг отначало - подобен на някакво странно насекомо, пълзящо упорито към върха. Понякога край него изтрополяваха откъртени камъчета, от пукнатините над главата му се сипеше прах, но той не забелязваше нищо.     Съзнанието му отсъстваше - изпразнено от мисли, дори страхът от високото се беше размил и изчезнал.
        Нямаше представа какво разстояние е изминал, нито колко още му остава. Последният път, когато погледна назад, усети, че главата му се замайва. Бездната под краката му изглеждаше направо бездънна, а стената, както и преди, се губеше във висините нагоре - като че до самото небе. Вече му се струваше, че никога няма да свърши. Беше го налегнала зверска умора, а краят изобщо не се виждаше. Почувства, че го обзема някаква ярост и ожесточение - към стената, към всичко... Точно тя му помагаше да продължава напред, въпреки умората, болката в разранените му пръсти и коварните гладки участъци, които се редуваха в неизменна последователност - сякаш мъртвата скална обвивка се наслаждаваше да го измъчва...
        В един момент до слуха му достигна неочакван, познат звук. Мартин застина, прегърнал скалата, напрегнато вслушвайки се в глухото, постепенно усилващо се бучене. Напомняше на шум от двигатели на приближаващ ... Точно така! Турболет...
        Търсеха ги!
        Изтръпна при мисълта, че могат да отминат, без да го забележат. Намираше се в идиотско положение. Не беше в състояние да стори нищо, не можеше дори да освободи ръка, за да включи радиото в яката си, защото щеше да полети в пропастта веднага. Трябваше по-скоро да открие някаква издатина. По-скоро...
        Бясно се закатери нагоре. В процепа между надвисналите над главата му скали се мярна сребристата пура на турболета, задържа се секунда и  изчезна отвъд. Мартин изкрещя, но викът му се сля със заглъхващото бучене на машината. По дяволите! - изруга през зъби, без да намалява темпото. Беше глупаво да се надява, че ще го чуят. По дяволите, хайде...
        Изпълзя задъхан на доста широка и равна площадка. Все още се чуваше турболета, но вече съвсем слабо. Включи предавателчето и започна да го настройва. Напразно сменяше честотите, опитвайки се да засече сигнал. Не улавяше друго, освен пращене - или машината беше излязла от обсега на радиото, или залежите на руди наоколо пречеха.
         Сигналните ракети! - спомни си внезапно той. Трескаво свали от колана си една от тях, смъкна със зъби накрайника и пъхна палец в пръстенчето на задействащия механизъм, в последния миг обаче се забави. Пред очите му отново изникна Вега - пожара на “Прометей” /така се казваше кораба - каква ирония!/, падането върху онзи лишен от живот спътник, който нямаше дори име - просто код в регистрите, телата на мъртвите му приятели - всичките единайсет човека, погребани под останките на спасителната капсула. Както се беше случило с Наваро... Всичко се повтаряше - като в кошмарите, които сънуваше после... Щяха да го отзоват по спешност от Алтера и да го изпратят в някоя от многобройните клиники за психическо възстановяване на Земята или другаде. Без изобщо да го питат... И все пак нямаше избор. Сам беше обречен на смърт...
        Осъзна, че с всичка сила продължава да стиска сигналната ракета - бученето на турболета вече едва се чуваше. Вдигна ръка, но така и не успя да я изстреля. Площадката под краката му се люшна - толкова силно, че Мартин излетя към ръба и изтърва ракетата. Впи инстинктивно ръце в камъка, без да разбира какво става. Прозрението дойде след миг, едновременно със зловещото скърцане, което раздра тишината и го накара да настръхне от ужас - земетресение! Идваше отвсякъде наоколо, сякаш невидима сила се опитваше да смачка скалите. След секунда усети и следващия трус. Беше много по-силен от предишния.     Цялата тераса под него се разлюля подобно на кораб в открито море, оглушителен грохот разцепи въздуха и някъде отгоре се заизсипваха отломъци - по-едри и по-дребни, които с тътен заизчезваха в пропастта.     Площадката не спираше да се тресе, изтласквайки го неумолимо към ръба. Нещо изсвистя над главата му, зърна го само с крайчеца на окото - приличаше на дълго зеленикаво въже, запокитено от високото. То го шибна през лицето - дъхът му спря от удара, който го ослепи и отхвърли назад. Почувства, че полита в празното пространство. В последния миг ръката му сама докопа нещо - беше същото онова въже - сграбчи го и увисна над пропастта, докато над главата му валяха камъни и прах от затихващите скални спазми.       Инерцията го запокити в отсрещната стена - на метри от него, седем или осем, някакъв остър ръб се вряза в бедрото му - едва не извика от болка, но не изпусна спасителната опора. После - при следващото залюляване - вече беше подготвен. Посрещна скалата с крака, отблъсна се в нея и когато отново достигна далечната стена, вкопчи пръсти в първата издатина. Направо залепна за камъка, усетил как въжето внезапно олеква в ръката му. Видя го да прелита край него, премятайки се в бездната подобно на гигантска змия. Не беше въже - сега разбра това - а гъвкаво, дълго стъбло, пропълзяло по стената отгоре.   Седонии - спомни си той. Пълзящите лиановидни стъбла на тези пустинни растения понякога достигаха десетки метри дължина - което означаваше, че върхът е близо...
        Остана известно време неподвижен, притиснал буза в топлата повърхност на скалата. Трусовете бяха отминали и над пролома се беше възцарила мъртва тишина. Бученето на турболета също се бе стопило. Подтисна надигащия се в гърдите му гняв. Вече не можеше да се надява на нищо, но сам си беше виновен. Ако веднага бе изстрелял сигналната ракета, то...
        Сега разбра какъв невероятен късмет е имал, въпреки всичко.  Отсрещната стена на каньона след терасата беше съвсем гладка, без нито един ръб или пукнатина, със силен обратен наклон - за разлика от тази, на която се намираше в момента, изобилстваща с удобни за катерене издатини. На десетина метра над главата му двете стени се събираха и образуваха нещо като вертикален комин. Отвъд който синееше небето...
        Пое въздух и отново се закатери нагоре. Скоро достигна комина - беше широк не повече от метър, два - вмъкна се и пропълзя през него, като се прехвърляше от стена на стена. После видя върха на платото - на около трийсет метра над себе си. По края на скалата висяха дългите зеленикави стъбла на седониите, прилични на огромни ресни, покрити с редки листенца. Използва едно от тях като въже. Предварително го провери - увисна на него с цялата си тежест, но то се оказа невероятно здраво. Преодоля последните метри по гладкия отвес, борейки се със заливащата го смъртна умора и болката в разранените си пръсти, докато накрая се прехвърли през ръба на стената и се просна омаломощен върху пясъка.
        Пред замъгления му поглед се ширна обляната в слънце равнина, поръсена с бледооранжев пясък - осеяна с островчета пустинна трева и големи тумбести кактуси. В далечината отпред - където платото свършваше, се виждаше нащърбена верига от хребети, опасващи хоризонта, над които се извисяваше познатия гребеновиден връх. Синкавите му очертания се разливаха в маранята на въздуха. Второто - червено слънце на Алтера - тъкмо изпълзяваше иззад скалите на платото, превръщайки небето на изток в море от пурпурен огън. Беше двайсет и един часа - малко след синьото пладне.
        Мартин свали за минута задушаващата маска. Чувстваше се като пребит, нямаше сили дори да повдигне ръка. Прахът от изкачването се беше набил навсякъде по него, а устните му се бяха напукали от жажда. Да имаше поне малко вода... С усилие прогони мисълта от себе си.
        Горещината се стичаше във въздуха на вълни. Пясъчната пустош наоколо трептеше, обгърната в парещ воал. Налагаше се да става, ако не искаше скоро да се изпържи на слънцето... Понечи да се изправи, но болката в бедрото го преряза непоносимо и го накара да седне обратно. Сега забеляза раната - не очакваше, че може да се окаже толкова сериозна. Кървеше. Острият скален ръб беше срязал двойната защитна тъкан на комбинезона му. Трябваше непременно да спре кръвотечението, но не разполагаше с бинт. Отпори с ножа парче от горния слой на дрехата и направи нещо като превръзка. Стегна я възможно по-силно. Изгълта и една таблетка противоотрова, въпреки че едва ли щеше да помогне много, защото раната вече се бе замърсила. С друго парче от комбинезона стегна лявата си китка, за да заглуши болката, пробождаща го при всяко по-рязко движение. След това се изправи и с вдървена крачка пое напред - към размазания силует на далечния гребеновиден връх.

 

 

   продължение