Мисията

"А тази бездна - какво представлява?..."

Едгар По, "Кладенецът и махалото"

        Обвива ме тишина и мрак - плътен, лепкав, черен мрак. Не помня кой съм или къде съм - главата ми е изпразнена от спомени. И мисли. Сякаш съм роден от въздишката на нищото и захвърлен на дъното на чудовищен кладенец - а може би е тъмница или гроб... Не знам дали изобщо съществувам. Сетивата ми са ампутирани. Ненужни. Сънувам себе си. Аз съм творение на мрака, негово въплъщение в мисъл...
        Лежа някъде - върху някаква твърда каменна повърхност, а тишината болезнено вибрира във въздуха. Не мога да помръдна, колкото и да се напрягам. Все едно съм окован с невидими вериги. Къде съм? Кой съм?! Не знам. Не помня дори името си. Иска ми се да крещя с все сила, да излея разкъсващите ме отвътре въпроси, но от гърлото ми не излиза нито звук. Мракът, тегнещ наоколо, ми отвръща със зловещо мълчание, сякаш ми се подиграва. Страхът, че няма да успея да си спомня, се просмуква в мен, разтърсва ме и внезапно се превръща в ужас.
        Господи, какво сте направили с мен?!...
        Мислите ми се лутат безпомощни в лабиринтите на съзнанието - подобно на изгубени в нощта зверчета. Какво е било преди, какво е сега? - не помня. Сигурно съм мъртъв... Но нали все пак мисля, значи съществувам. Неизвестно къде. В царството на сенките, в което аз съм единствен...
        Трябва да направя нещо, каквото и да е, иначе ще полудея. Опитвам се отново да помръдна - да раздвижа ръка или

крак, за да не се чувствам така ужасяващо безтелесен, но всичко е напразно. Времето е замръзнало в някаква точка отвъд

света - сякаш на ръба на пропаст. Не усещам друго, освен студената гладка твърд под мен. Мислено започвам да сканирам себе си - отгоре надолу и обратно. Нямам тяло, нито пулс, нямам крайници, нито сетива. Нищото ме е разтворило без остатък. Въпреки това знам - с непоколебима, непонятна за мен увереност - че е имало преди, ала спомените са затрупани толкова надълбоко сред пластовете на съзнанието ми, че всеки опит да стигна до тях е обречен на неуспех.     Вратата към миналото е заключена, а ключът - изхвърлен. Досещам се, чувствам го, знам - той е в името, в моето изгубено име. В няколко нищо незначещи букви... Иска ми се да вярвам, че ще успея да ги преоткрия. Но преди това трябва да се справя с мрака, който неумолимо ме разчленява на късове. И с тази непоносима тишина, затиснала ме като оловен саван.
        Страхът от неизвестността продължава да ме връхлита на яростни вълни, оглозгващи последните остатъци от съзнание в мен. Навярно скоро ще настъпи краят... Но няма да се предам лесно! - заявявам го на мрака. Не и преди да съм разбрал онова - погребаното вътре в мен. Господи, помогни ми! Трябва да си спомня какво е било преди! На всяка цена трябва да узная... Отчаянието избухва в мен и се превръща в гняв. Ще си спомня! Колкото и безсмислено да е вече...
        Събирам мислите си и с удесеторени сили започвам отначало. От главата надолу - до върховете на краката (там, където би трябвало да се намират), после обратно нагоре. И отново, и отново... Без успех. Не усещам дори частица от себе си. Като че разбрал моята безпомощност, мракът ме стисва в задушаващата си черна прегръдка - толкова силно, че онемявам, но смъртта ме отминава. След един дълъг миг се изтръгвам задъхан от нищото и започвам да ругая без глас, докато се успокоя. Почивам известно време, след което съсредоточавам вниманието си върху ръцете. По-точно - в една въображаема точка на метър от мен, където трябва да е лявата ми ръка. Струва ми се толкова далеч и толкова чужда...
        Напрягам воля - влагам всичко от себе си, но все едно че опитвам да преместя невидима планина, в чието съществуване дори не съм сигурен. Не се отказвам, макар да знам, че усилията ми са обречени. Боря се с цялата ярост и отчаяние, на които съм способен - минута, две, десет... времето е измислена величина, тук сме само двама - аз и мракът, очакващ търпеливо своя час... и тогава изведнъж долавям нещо. След още секунда успявам да го определя. Трепване... Някакво мускулче се събужда в безтелесната ми същност - усещам го като леко бодване, което ме изпълва с дива радост. По дяволите, жив съм!... В отговор мракът безшумно отстъпва с крачка, макар и все така непроницаем. Продължавам настойчивите си опити, концентрирал мисъл в същата онази точка, и усещането става по-осезателно. Да, това е пръст! Връхче на пръст - палец или показалец. Драсвам с него леко върху каменните плочи и допирът ми връща чувството за идентичност. Изпълва ме с надежда. Навярно ще успея да почувствам тялото си - или поне да изровя името си от прашните ъгълчета на тъмницата, в която съм захвърлен.
        Почивам за кратко, защото усилието ме е изтощило съвсем, после отново се съсредоточавам върху пръстите на ръката. Засега усещам само показалеца си, мога и да го движа - едва, едва, но това е началото... Студената твърд на камъка, по която дълбая, не издава нито звук. Не спирам. Дълбая с нокът плочата, събрал себе си в едно-единствено движение. Трябва, защото иначе съм мъртъв... Изчоплям спомени от мрака, все така плътен и задушаващ. Пред мен се е разляла вечност от време - чак до свършека на света. Или може би това вече се е случило, а аз не съм разбрал...
        Постепенно започвам да чувствам още два от пръстите си - палеца и средния. Тази малка победа почти ме опиянява, но не за дълго - умората ме наляга внезапно и силите ме напускат. В следващия миг стремително пропадам някъде в нищото. Неясен, далечен ромон насища тишината - странни, прилични на гласове и стъпки шумове, долитащи през бездната до мен, ме унасят и аз заспивам. След още миг вече ме няма...
        Крис нетърпеливо погледна часовника си. Беше подранил за срещата с няколко минути, но мисълта за находката не му даваше покой. Какво ли се криеше зад думите на Харада? И защо толкова спешно настояваше да се върне на борда? Нямаше представа какво се е случило по време на тридневното му отсъствие. Харада не успя или не поиска да му обясни, а и връзката с повърхността беше прекалено лоша, за да го разпитва за подробности. Освен - че ставаше въпрос за тяло с изкуствен произход, открито случайно от един от корабите на базата. Можеше само да гадае, но ако беше това, което си мислеше...     Вслуша се в тишината. До слуха му долиташе слабото, едва доловимо туптене на системите за изкуствена гравитация.
        Спокойствието, царящо в изследователския сектор на “Арес”, му се стори странно - въпреки че никога по-рано не беше стъпвал в тази част на огромния орбитален комплекс. Всъщност за първи път идваше на Марс... Допи остатъка от кафе в чашката и стана от креслото. По коридора премина някакъв човек, без да го забележи, и потъна в една от дългата редица врати на лабораториите. Крис прогони догадките. Пристъпи към панорамния прозорец на празното барче, после се облегна на стъклото, вперил разсеян поглед навън.
        Вляво - сред черната космическа пустош се виждаше част от основния модул на комплекса, наподобяващ сплесната пура, обсипана с гирлянди от разноцветни светлини. Към нея беше свързана ажурната носеща конструкция от милиони слънчеви батерии, осигуряващи енергията за “Арес” - приличаше на полукръгло исполинско платно, разперено откъм подслънчевата страна на станцията. Вдясно - изпълнил целия долен ъгъл на илюминатора, блестеше Марс - ръждивочервен на цвят, пресечен на две от линията на терминатора. Недалеч оттам, в дневната му половина, се очертаваше оранжево петно с разръфани краища, което едва забележимо се местеше на запад. Вероятно беше прашна буря, вилнееща на планетата, и то доста силна. Ако не се лъжеше, някъде в същия район се намираха и Пирамидалните планини - крайната цел на отдавна планирания туристически поход. Жалко, че беше свършил толкова скоро за него. Нищо, успокои се Крис, следващия път щеше да има повече време.
        Някой неочаквано се изкашля зад гърба му и го сепна. Беше Харада - позна го по стилизирания знак на “Арес”, пришит към ръкава на якето му. Имаше смугло, скулесто лице с пригладени назад черни коси и необикновено широка усмивка.
        - Предполагам, че чакате мен - подаде му ръка той. - Името ми е Харада.
        - Приятно ми е. Крис Ваер - отвърна на поздрава. - Но нали вече се запознахме по радиото?
        - Да. Наложи се да ви извикаме... - Харада замълча, сякаш не знаеше откъде да започне. - От бордовия регистър научих, че това е първото ви слизане на повърхността. Как ви се стори Марс?
        - Съвсем безжизнен... въпреки че го очаквах. Всъщност успях да разгледам само Долината на Маринър.
        - В Системата има далеч по-безжизнени места от това - усмихна се той. - Може би трябва да ви се представя. По професия съм екзобиолог, доскоро бях на Титан - в наземната база, изучавахме органичните протоструктури, открити под леда, сигурно сте чели. Сега съм назначен за ръководител на групата, натоварена с изследване на находката. Още веднъж простете, че ви проваляме почивката, но просто нямаме друг избор. Вие сте единственият археолог на борда на “Арес” в момента. След седмица очакваме пристигането на екип специалисти от Земята, страхувам се обаче, че не разполагаме с толкова време.
        - Находката, за която говорите... - не се стърпя Крис да зададе въпроса, който го измъчваше от самото начало, - свързана ли е тя с Гаянските артефакти?
        - Да, определено. Повече дори, отколкото си представяхме. Обстоятелствата са доста странни, сам ще се убедите... Сред материалите попаднахме и на нещо, което по всяка вероятност представлява дневник.
        - С Гаянско писмо?! - изненадан запита Крис.
        - Именно. Смятаме, че в него се крият отговорите на повечето ни въпроси. Надявам се с ваша помощ да стигнем до тях.
        - Не съм сигурен - отвърна Крис, все още осмисляйки чутото. - Това е много сложен език, който в определени отношения наподобява код. Навярно знаете - успели сме да реконструираме само малка част от него, но... бих опитал.
        - Тогава да вървим - улови го под ръка Харада. - Предлагам първо да слезем в товарния отсек, за да се запознаете с находката.
        Асансьорът ги отведе в долното ниво на станцията, отминаха оживения централен възел - няколко робота от обслужващия персонал бяха заети с разтоварването на някакъв току-що пристигнал кораб - после свиха по коридора към страничните хангари. Нетърпението гризеше Крис. Искаше му се да запита нещо Харада, каквото и да е, само и само да разсее мълчанието, но въпросите бяха толкова много, че не можеше да избере.
        Спряха пред хангара в дъното на коридора, биологът набра отварящия код - след секунда вратата със съсък се отвори пред тях и Крис последва Харада. В средата на помещението се открояваше сива заоблена грамада, прилична на огладено парче скала. Беше положена върху ниска платформа и заобиколена от няколко гигантски робота с различно предназначение, чиито манипулатори-ръце висяха безжизнено отпуснати край нея. Хората, които ги посрещнаха вътре - от състава на техниците, ако съдеше по сините им комбинезони, продължаваха разпалено да обсъждат някакъв проблем. Харада му направи знак с ръка да изчака и се присъедини към тях, но Крис изобщо не забеляза. Вниманието му беше погълнато от нещото и той забрави всичко останало.
        Първата му мисъл бе, че то наистина е скала, въпреки строгата си геометрична форма - може би някакъв странен астероид, уловен в Пояса. После обаче, когато приближи, разбра, че се заблуждава.     Тялото беше от метал и по-скоро сребристо, отколкото сиво - загубило отдавна предишния си блясък, надупчено и проядено от неизброимите срещи с частици междузвезден прах и добило цвета на пепел. На отделни места в корпуса, където космическите бомбардировки бяха нанесли по-сериозни поражения (в някои от дупките можеше да се провре човешки пръст), се забелязваше неговата многослойна структура - като низ от редуващи се слоести обвивки, свързани помежду си с метална мрежа. Имаше издължена обтекаема форма, с малки аеродинамични криле от двете страни и скосена задна част, в която тъмнееха три кръгли отвора, прилични на сопла на двигател. По цялата му дължина бяха изписани някакви почти изтрити от времето знаци - напомняха клинопис. След няколко мига на взиране Крис осъзна, че това са букви. Потръпна. Беше го предчувствал...
        - Аура - неволно произнесе написаното на глас.
        - Странно име за кораб - подхвърли до рамото му Харада, приближил се неусетно кога.
        - Всъщност не - отвърна Крис, хипнотизиран от сивосребристата грамада пред себе си. - На езика на Хайна “аура” означава надежда.
        - Хайна... - замислено повтори Харада. - Така са наричали света, от който са дошли, нали?
        - Да... или сигма от Северна корона. Поне по наши предположения, защото данните, с които разполагаме за тях, са съвсем оскъдни.
        - Изминали са разстояние от почти хиляда светлинни години, за да дойдат тук. Не е ли твърде много?
        - Прав сте, но със сигурност знаем, че те са били силно развита техническа цивилизация, пред която едва ли са стояли бариери, особено що се отнася до полетите със субсветлинна скорост. По този въпрос още се спори... И наистина подобен полет прилича на авантюризъм, защото би превърнал астронавтите на борда в изгнаници, завръщащи се в едно неузнаваемо за тях далечно бъдеще - нали теорията на относителността е безпощадна... Възможно е обаче да са използвали някакви по-различни, преки пътища - като директен преход през пространството или... впрочем не знам, не съм специалист. Предполагам, че някак са се справили с проблема за времето. Остава въпросът каква е била целта на посещението им - и какво се е случило с тях после. Дали са представлявали обикновена изследователска експедиция или са търсили нещо определено? Дали Земята е била само междинна спирка по пътя им, след което са продължили неизвестно накъде - за съжаление онова, което изровихме при разкопките в Гаяна, се оказа недостатъчно да си отговорим.
        Крис замълча, питайки се що за летателна машина беше това. По всяка вероятност - планетолет, заради сравнително малките си размери. Доста поочукан от метеоритните атаки, но все пак напълно запазен кораб от света на Хайна.
        - Искам да ви попитам нещо. Какво точно открихте в Гаяна? Доколкото разбрах, вие лично сте участвали в разкопките.
        - Беше преди три години... Съвсем малко, дреболии - и то в крайно лошо състояние. Намерихме части от машини и съоръжения с неизвестно предназначение, повечето натрошени и овъглени като от силен взрив, полустопени магнитни и кристални матрици - носители на информация, които изобщо не успяхме да дешифрираме, и неща от този род. Накрая все пак ни провървя. Попаднахме на няколко страници с текст и карта на земните континенти, в това число и на легендарната Атлантида... Бяха по-скоро обяснителни бележки. А също и на матрица с аудиозапис. Те ни помогнаха да възстановим отчасти езика им, както и да си изградим приблизителна представа за тях. Останалото са хипотези... Не разполагаме с нищо конкретно. Според мен обаче доста са приличали на нас. Не само заради пътя на технологично развитие, който следваме и ние, но може би и като култура. Вярвам дори, че са били хуманоиди.
        Харада бавно кимна до него, потънал в някакви свои мисли.
        - Къде го намерихте? - запита Крис.
        - На Юпитер - отвърна той, все така замислен.
        - На Юпитер?!
        - Като изкуствен спътник на планетата - странно нали... “Язон” се натъкнал на него случайно, докато извършвал маневри за прилуняване на Калисто - на няколко хиляди километра от спътника. Тялото се движело по силно изтеглена елиптична орбита, която съвпадала точно с курса на кораба. В първия момент от борда го взели за астероид. Нали знаете - доста често в орбита около Юпитер се срещат подобни спътници-скали, неотбелязани на нито една карта. Сблъсъкът бил неизбежен, а в случаи като този пилотите обикновено използват лазерните оръдия - по-бързо и по-икономично е. Неизвестно защо вторият пилот на “Язон” решил да направи бегъл спектрален анализ на тялото, преди да задейства защитата. Оказало се, че датчиците регистрират необичайно високо съдържание на редки метали. После, когато включили и скенерите, забелязали и неестествено правилната му форма... Докараха го на “Арес” преди две денонощия. Ние, разбира се, го подложихме на подробен анализ, след което го отворихме.     Корпусът му е изработен от неизвестна сплав на титан, платина, германий и някакъв още непознат елемент, а приблизителната му възраст е тридесет и седем хиляди години...
        - Напълно съвпада с възрастта на Гаянските артефакти - отбеляза Крис.
        - Да, несъмнено машината е принадлежала на тях - продължи Харада, - но засега не знаем нищо повече. Например защо беше открита на Юпитер - доколкото ми е известно в цялата Слънчева система, освен на Земята, не са откривани следи от тях. Или нейната твърде висока скорост... Просто е невероятно, че за толкова хилядолетия не се е стигнало до някой по-значителен сблъсък с метеорит и е оцеляла. Дали е имала определена цел или случайно е била заловена от гравитационното поле на Юпитер? Надяваме се с ваша помощ да разрешим тези загадки... Хайде, елате. Още не сте видели всичко.
        Двамата заобиколиха машината, Харада направи знак на единия от техниците, който набра някаква команда върху пулта на близкия робот. Крис долови слабото бръмчене на сервомотори, в същия миг огромната ръка-манипулатор се задвижи. Прилепна към тялото, подобно на огромна вендуза, и бавно откъсна парче от металната му плът, след което се отмести встрани и замря, откривайки пред тях в корпуса кръгъл отвор.
        - Не успяхме да го отворим по друг начин - добави Харада. - Наложи се да го срежем.
        Крис пристъпи в прохода, затаил дъх. В главата му се въртеше една неясна мисъл или по-скоро въпрос, но той отлетя почти веднага.
        Вътрешността на машината изглеждаше по-голяма, отколкото отвън. Представляваше овална кабина, чиито стени излъчваха мека светлина, сякаш фосфоресцираха. В носовата си част тя беше съвсем прозрачна, като че ли направена от стъкло, а не от метал. Виждаше се полукръгъл пулт, обсипан с терминали, електронни прибори, клавиши и празни млечнобели екрани. Пред пулта стоеше кресло с преметнати върху облегалката предпазни колани - все едно някой преди малко беше станал от него. По протежение на близката стена имаше редица от ниши с матови вратички, една от тях беше полуотворена и Крис зърна в нея нещо сребристо, заприличало му на дебела дреха - или по-точно на скафандър. Край отсрещната стена беше разположена някаква сложна инсталация - сред плетеницата от електроника светеха няколко индикатора в червено и синьо. Последната беше свързана с друго странно устройство с форма на паралелепипед, заемащ почти цялото свободно пространство в кабината. Напомняше саркофаг с човешки размери и полупрозрачен капак, който беше отворен. Стените на камерата отвътре бяха облицовани с многоъгълни плочици с цвят на кехлибар, а на отделни места в тях се очертаваха редове от дупчици с неясно предназначение. На известно разстояние от дъното - имаше чувството, че изобщо липсва, толкова черно беше - се забелязваше мрежа от тънки блестящи нишки, образуващи паяжина. Крис така и не разбра какво представлява нещото, макар и да бе сигурен, че знае отговора. Повече го порази необикновената, почти пълна прилика на кабината с умалена командна зала на земен космически кораб - може би с изключение на саркофага. Същото разположение, дизайн, неизменният пулт със своите екрани, клавиши, датчици, същото пилотско кресло. Помисли си, че навярно би се чувствал доста удобно в него.    Сякаш всичко наоколо беше изработено от човешка ръка в някоя съвременна техническа лаборатория, а не от извънземна цивилизация преди цяла бездна от време.
        - Двигателите са отзад - чу до себе си Харада, - но засега е невъзможно да стигнем до тях. Намират се в херметично затворен блок. В момента обсъждаме разни варианти за срязване на кърмата. Съществува обаче един проблем - не сме сигурни дали това е безопасно. От данните, които получихме при сканирането, предполагаме, че работят на принципа на анихилацията. Но едва ли притежават голяма мощност, което означава, че този кораб е бил предназначен за полети на къси, вероятно - междупланетни разстояния. Впрочем последното не е съвсем вярно... Огледайте се, забележете колко е тясно тук.
        Харада беше прав. Крис сега си даде сметка, че в кабината има място само за един човек. Човек... Думата се загнезди дълбоко в съзнанието му, колкото и да се опитваше да я прогони. Беше нелепо и той го знаеше, неволно започваше да мисли за тях като за хора. И все пак защо всичко му се струваше толкова познато? Дори този странен паралелепипед. Беше сигурен, че вече е виждал подобно устройство преди, но къде... Погледна Харада, зад чието непроницаемо изражение се прокрадваше слаба усмивка, сякаш нарочно премълчаваше нещо. Пристъпи към пулта и докато го изучаваше, случайно докосна един светещ квадратен панел. С мелодично изсвирване той потъна под пръстите му - близкият екран неочаквано оживя и върху него се заредиха колонки с неразбираеми символи.
        - Съжалявам, не исках - измърмори Крис.
        - Нищо не се е случило - успокои го Харада. - След десетина секунди терминалът ще се самоизключи. Нямаме представа защо се получава така. Сякаш достъпът до управляващия компютър е нарочно блокиран. Странното е, че след толкова хилядолетия в космоса всички системи на борда са в пълна изправност. Или поне повечето... Пропуснах да ви спомена една подробност. На борда на този кораб, ако изобщо е имал някаква определена цел, липсват запаси от кислород и храна. Не знам - може би е имало такива, но са били изчерпани. Всъщност за тях почти няма място... Тук - посочи той една вратичка в кърмата - открихме нещо като склад, в него обаче едва ли биха се побрали достатъчно провизии. Да речем... за не повече от месец, а сам знаете продължителността на подобни полети. Дори с ускорение от десет единици те не биха стигнали за изминаване и на половината от разстоянието между Земята и Юпитер.
        - Не разбирам...
        - Основното предназначение на тази машина е било друго.
        - Какво? - запита учуден Крис.
        - Погледнете това - Харада посочи набиващия се в очи саркофаг и свързаната към него сложна инсталация от тръбички, проводници, полупрозрачни цилиндри и датчици. - Не ви ли напомня на нещо?
        Крис повторно се вгледа в устройството. Приличаше на камера, но, по дяволите, ако се сещаше каква... Сега забеляза, че в предната й част е монтиран полукръгъл подвижен панел, изработен от същия черен материал, както и дъното на камерата - долната му страна беше покрита с мрежа от къси власинки. Донякъде приличаше на шлем. По-скоро - на спуснат шлем... Той бавно прокара пръсти по неговата гладка черна повърхност и внезапно разбра пред какво стои. Камера за анабиоза... Беше виждал подобно нещо на борда на “Одисей”. Всички кораби, конструирани за полети в далечния космос, бяха осигурени с такива устройства за изкуствен сън.
        Тогава една друга мисъл прониза съзнанието му. Беше толкова абсурдна и логична едновременно, че по гърба му полазиха тръпки. Спасителна капсула! Точно това представляваше машината, в която се намираха. Трябваше да се сети по-рано... Погледна въпросително Харада - той му кимна с някаква загадъчна усмивка, като че беше прочел мислите му.
        - Господи! - изтръгна се от гърдите му. - Къде е... той?!
        - Горе - спокойно отвърна Харада. - Настанили сме го в една от медицинските лаборатории, която преоборудвахме в зала за реанимация. Не искахме да го местим в болничното отделение, за да не предизвикваме излишно любопитство. Целият “Арес” би гръмнал, ако новината се разчуе... но рано или късно и това ще стане.
        - Отговорете ми... - гърлото му изведнъж беше пресъхнало - отговорете ми как изглежда?
        - Той е човек - като вас и мен... като всички хора. Но състоянието му е твърде критично, за съжаление. Доктор Холман, който в момента се грижи за него, твърди, че шансовете му да оцелее са едно на милион. Дори по-малки.
        - Ще мога ли да го видя?
        - Да, разбира се, нали затова ви повикахме.
        Възбудата го караше неволно да ускорява крачка пред Харада, потънал в обичайното си мълчание. Не можеше да се отърси от чувството, че всичко е някаква лоша шега, скалъпена неизвестно от кого и защо.     Човек на трийсет и седем хиляди години... Нима беше възможно?! По-стар от цялата човешка история, по-стар от света - дошъл сякаш от зората на сътворението. Последният и единствен оцелял представител на една чужда цивилизация, посещавала Земята в миналото, за която не знаеха почти нищо. Но защо човек? Излизаше, че... Не! Беше пълен абсурд. Същото се отнасяше и за тази спасителна капсула...
        Вратата на лабораторията, пред която спряха, безшумно се плъзна в стената и отвлече Крис от мислите. Преминаха между лабиринт от апарати и плотове, отрупани с колби, реактиви и какво ли още не, няколкото учени в бели престилки им кимнаха за поздрав, без да прекъсват заниманията си, после един от тях - мъж с прошарени коси и възпалени от умора очи, се отдели от екрана на монитора, над който се бе надвесил, и ги посрещна.
        - Нещо ново, доктор Холман? - запита Харада, след като се ръкуваха.
        - Не - поклати глава той. - Продължаваме да го следим, но в състоянието му изобщо няма промяна.     Освен че от четвърт час се забелязва повишаване на мозъчната активност.
        - Ще можем ли да влезем при него?
        - Да - отвърна той. - Преди малко го извадихме от барокамерата. Впрочем елате - поведе ги Хоман навътре.
        Стъклената стена с шлюз разделяше залата на две половини, изолирани херметично. От другата страна имаше легло, заобиколено от всевъзможна медицинска апаратура - тръбичка с белезникава течност се проточваше от един балон към ръката на очертаващата се под бялата завивка човешка фигура. Онова, което веднага правеше впечатление, бяха огненорусите му коси. Приличаха на пламък, разпилян върху възглавницата. Въпреки че не виждаше ясно лицето му оттук, неговата съвсем обикновена външност изплаши Крис. Той осъзна, че тайно се беше надявал на друго - за миг дори го връхлетя познатото усещане, че всички те са жертва на чудовищна измама.
        Той спеше, или поне така изглеждаше. Край леглото му седяха двама мъже, също в бяло - от екипа на Холман, единият от които съсредоточено записваше данните от уредите в някакъв бележник.
        - Ще ви помоля да облечете антисептичните халати - каза Холман. - Все още не знаем каква е резистентността му спрямо земните микроорганизми, макар на практика да не съществува опасност...
        Влязоха в шлюза. Сдържаха дъх за няколко секунди, докато дезинфектиращият озонов вихър ги обгръщаше. Крис нервно обърса някаква струйка пот, потекла по страната му, после бяха вътре.
        Вече можеше да го разгледа отблизо. Лицето му беше издължено и слабо - имаше красиви, правилни черти и високо чело, по което бяха пропълзели бръчици. Под прозрачната маска на респиратора, покриваща носа и устата му, се виждаше къса кестенява брада. Дългите векове изкуствен сън бяха придали на кожата му пергаментов отенък. Не изглеждаше стар, въпреки че косите му едва забележимо бяха започнали да побеляват. По голите му гърди и слепоочията бяха налепени електроди, свързани с различни апарати, върху чиито екранчета пулсираха цветни начупени линии.
        - Невероятно... - Крис разбра, че неволно е изказал мислите си на глас.
        - Наистина - съгласи се Холман. - Приликата е изумителна. Преди час получихме окончателните резултати от изследванията. И знаете ли, във всяко отношение той е човек - по анатомия, по физиология и на биохимично ниво, и като генотип. С изключение на няколко незначителни разлики в две от ДНК-хромозомите. Най-съществената от тях може би е в обратната симетрия при разположението на органите в торса, в това число - и на сърцето. Не е за вярване, но това е напълно нормален мъж, чиято биологична възраст е около четиридесет и седем години.
        - Спи ли? - запита Крис.
        - Може и така да се каже - отвърна Холман. - По-точно - намира се в кома. Истинско чудо е, че все още е жив. Според медицината дори хиляда години в анабиоза са фатално дълъг срок, а той е прекарал много повече... Притежава необикновено силен организъм. Като цяло всички жизненоважни органи и системи функционират нормално, но за съжаление анабиозата е нанесла необратими метаболитни поражения върху мозъка му. Сканирахме някои основни зони от мозъчната кора - невронните връзки са или прекалено объркани, или изобщо липсват. Така че и да се върне в съзнание, едва ли ще си спомня нещо от своя предишен живот. Невъзможно е да му помогнем. В състояние сме единствено да го поддържаме - не знам обаче докога. Накратко, той е обречен.
        - И все пак остават теоретични шансове - намеси се Харада.
        Изведнъж прозвуча писък на зумер.
        - Доктор Холман, елате - единият от лекарите беше приковал поглед в енцефалограмата, чертаеща върху екрана забързани синусоидални криви, които стремително нарастваха. - Погледнете! Възбуждането обхваща все по-широки зони.
        - Да се надяваме, че е за добро - промърмори Холман, погълнат от сменящите се върху дисплея данни. - Искам пълна кръвна картина!
        - Какво означава това? - тихо запита Крис.
        - Че вероятно излиза от комата... или че умира - отговори Харада. - А може би и двете.
        - Покачване на пулса, сърдечната активност и нивото на адреналин в кръвта... Признаци на хипергликемичен шок...
        - По дяволите! - изруга Холман. - Спрете притока на плазма и инжектирайте инсулин... - съсък на инжекционен пистолет - Подгответе субстрат! Ще се намесим, ако започне да доближава опасната граница.
        - Стабилизира се - след минута отвърна другият. - Пулсът се нормализира. Спадане нивото на кръвна захар, мозъчната активност също намалява.
        - Добре - Холман уморено се отпусна на стола, триейки зачервените си очи. - Ще чакаме. Друго не ни остава.
        Гърдите на спящия равномерно се повдигаха и отпускаха, единственият признак за живот - тлеещ или бушуващ зад спуснатите клепачи. Сякаш не беше се случило нищо. Само по челото му бяха избили капчици пот. В тишината, полегнала над залата, отекваше слабото писукане на системите.
        - Споменахте, че сте открили дневник - обърна се Крис към Харада, който отново се бе вглъбил в себе си.
        - Да... съвсем бях забравил. Почакайте - биологът се отправи към нишата в срещуположния край на залата и след малко се върна с едно томче в ръце, то имаше сива, приятна на пипане подвързия.
        Крис внимателно го разтвори, все едно се страхуваше, че хартията може да се разпадне от допира на пръстите му. Не беше хартия, въпреки че много приличаше, по-вероятно - някакъв синтетичен материал. Почти не се различаваше от обикновен бележник - със снежнобели листи, потъмнели леко по краищата, изписани с остър, неравен почерк. Погледът му пробяга по редовете от клиновидни знаци, подредени в по-дълги и по-къси пасажи, които бяха означени с други неясни символи. Продължи да разлиства, заинтригуван. На една от страниците се натъкна на някаква странна рисунка, всъщност пейзаж - река с малък дървен кей, брегове, обрасли с дебелостволи папратовидни дървета, чиито исполински нарязани листа висяха над водата, в далечината - верига от планински върхове и един едър диск, кацнал над тях - не беше слънце, а по-скоро дневна луна.
        Отгърна страницата и зачете нататък, но освен няколко откъслечни думи не разбра нищо. Стори му се абсолютно неразгадаемо. Плъзна поглед между редовете, почти изключил съзнанието си, и смисълът внезапно протече през него.
        “... сега е далеч. Никога няма да видя Хайна отново, нито Третата. Сигурен съм, дори по някакво чудо или случайност да бъда спасен. Отдавна престанах да се надявам. Съмнявам се, че вече някой си спомня за мен - за тях аз съм мъртъв. Дните ми са преброени, а металната черупка неумолимо ме носи към смъртта. Дотогава - докато още не е настъпил краят, ще пиша. Това е единственото, което ми остава. Въпреки че е безсмислено, защото никой никога няма да прочете тези редове...
        Предвидили са всичко до последната подробност. С вързани ръце съм и не мога да сторя нищо. Те спечелиха... Иска ми се да знам дали останалите ще ги последват? Опитвам се да вярвам, че разумът ще надделее, но по-скоро се самозалъгвам. Те ще ги убедят. Ще направят всичко, за да ги убедят. Просто нямат друг избор...
        Напоследък непрекъснато мисля за долината на Сона. Представям си, че съм там - че се наслаждавам на утрото и на синевата на въздуха, съзерцавам планините и дърветата с натежали от росата листа, вслушвам се в гласовете на птиците и в шумоленето на реката. Тази нощ сънувах подобен сън. Но всичко това отдавна вече не съществува. Сега навярно там бушува море от огън... Господи, чувствам се толкова сам, че ми идва да крещя!
Питам се дали не направих грешка...”
        Крис вдигна глава, защото написаното започна да се слива и размазва пред очите му, после затвори томчето. До него продължаваше да стои Харада, привидно безразличен, но в погледа му се четеше въпрос.
        - Наистина е дневник - проговори Крис, отърсвайки се от унеса. - Не успях да схвана всичко, само в общи линии. Приличат на записки на човек, който се е смятал за обречен. Вярвал е, че никога няма да бъде намерен. По-късно може би, ако го прегледам на спокойствие... - не довърши, доловил някакво движение откъм леглото на спящия.
        В първия момент помисли, че му се е сторило, но то се повтори. Слабо като полъх. Пръстите на лявата му ръка помръднаха... Погледна Харада, после Холман и двамата лекари, съсредоточени в показанията на уредите, но като че никой от тях не беше забелязал. И внезапно го обзе една увереност - колкото твърда, толкова и необяснима.
        Той се пробуждаше...
        Потрепна... Показалецът на лявата му ръка подраска върху завивката, а след това отново. Сякаш търсеше опора или се опитваше да...
        Тогава Крис направи нещо, неочаквано и за самия него. Беше просто хрумване, неосъзнат импулс, догадка - може би дори глупава, нямаше време да се замисля. Отиде и взе бележника - почти го издърпа от ръцете на лекаря, без да промълви дума, след което - под учудените погледи на Холман, Харада и останалите - го сложи под дланта на спящия. Писалката остави до пръстите му, продължаващи своето упорито, едва забележимо движение. Накрая, доловил техния ням въпрос, отвърна:
        - Имам предчувствие. Изчакайте... само минута.
        Лежа някъде, изгубен в мрака - в неговите непроницаеми безмълвни дълбини. Тишината смила мислите ми, превръща ги в прах, който със звън се стича в пясъчния часовник на вечността. Бавно и мъчително събирам себе си от нищото - аз съм разпилени късчета съзнание. Нямам сетива, освен за студената твърд под мен - каменните плочи на подземието, в което съм затворен. А може би е гроб... Все едно. Окован съм с невидими вериги във владенията на мрака и не помня нищо - дори собственото си име.
        Името... то е моята последна, единствена надежда и връзка със света. Но дали той съществува?... С ожесточение подновявам опитите си да почувствам и раздвижа някаква част от себе си, а когато пръстите на лявата ми ръка колебливо простъргват върху камъка, мислено надавам радостен вик. Въодушевен и подвластен на движението, продължавам да драскам с показалец по грапавата твърд на неизвестността, изчопляйки спомени от мрака за онова, което е било преди. Ще го изровя!... Ще го напиша с кръвта си върху камъка. Искам да усетя болката, да знам, че ме има - каквото и да е, само не тази ужасяваща самота и безпаметност. Защото предчувствам, че бездната скоро ще ме погълне. И защото трябва да си спомня...
        Неочаквано напипвам нещо - то е дълго и тънко, прилича на пръчица с острие. Сграбчвам нещото подобно на спасителен пояс в морето на забравата, после замирам, за да събера мислите си - целия този хаос, който бушува вътре в мен. И внезапно от него се избистря една - моето име... Ала то мигом се изплъзва, въпреки че го долавям ясно - като сянка зад мен, която изчезва, щом се обърна... Трябва да го напиша, за да стигна до него. И аз започвам, стиснал пръчицата между изтръпналите си пръсти. Дълбая камъка, нощта в душата си, а буквите сами се раждат от мрака и отекват в съзнанието ми, където се запечатват - една по една...
        Събирам по късчета името си. Й....е....х....о....
        Никой не помръдваше. Всички бяха застинали по местата си, приковали погледи в писалката между пръстите му, изписваща знаци - ъгловати и странни, част от клинопис, спомен от изчезнал свят... В зареденото с очакване мълчание някъде издалеч долиташе засилващото се писукане на зумерите, но никой не обръщаше внимание, дори Холман - полуизправен от стола, със замръзнала във въздуха ръка.
        Крис не смееше да диша. По гърба му се стичаше пот, кръвта бучеше в слепоочията му. Почти интуитивно успяваше да разгадае появяващите се върху листа знаци. Очите му се замъглиха от усилието... Господи, но какво означаваше това?! В отговор писалката сякаш нарочно забави движението си.
        Продължавай! - мислено изстена той. Струваше му се, че ще се взриви от напрежение... Писалката продължи бързо и рязко. Дописа последните два знака и внезапно се изплъзна между пръстите му, оставяйки върху листа дълга черта.
        - Какво пише? - запита някой тихо.
        - Йехова... - отговори Крис с напълно чужд глас.
        Йехова... - долита до съзнанието ми отгласът от мисли, които съм пресътворил в слово. В име. В моето име...
        Спомените нахлуват в мен с гръмотевичен тътен на откъртени канари, като лавина от образи, мисли и картини, която се стоварва в дълбините на пропастта - аз съм тази пропаст! - вдигайки облаци от прах, остатъци от погребаното в мен минало. Оглушавам и онемявам пред яростно заливащата ме стихия, за секунда изстивам при мисълта, че няма да издържа, че тя ще ме помете в небитието - отново там, откъдето съм изплувал, но това не става. След няколко безкрайно дълги мига лавината се разлива и утихва, последните облачета прах - откъслечни картини, полуизтрити лица, полузабравени думи - се слягат в съзнанието ми и настъпва мъртва тишина.
        Наричам се Йехова...
        Седя в командната зала на “Аура” и разсеяно прелиствам разпечатката със събраните до този момент данни за Третата. На централния екран пред мен тя прилича на огромна, блестяща синя капка, обгърната в белоснежния воал на облаците и нашарена от тъмната кафеникава пяна на очертаващите се долу континенти. Погледът ми се плъзга по изписаните с числа и символи страници, не знам вече за кой път. Геофизична характеристика: маса - едно точка две спрямо Хайна (незначително по-голяма), магнитен интензитет - два и половина пъти по-висок от този на Хайна; ядро от магма и твърда кора - наличие на океани и суша, заемаща една трета от повърхността, незначително движение на континенталните плочи, затихваща сеизмична и вулканична дейност; процентно съдържание на кислород в атмосферата - 20 единици (неочаквано добро), климат - стабилен, вариращ от полярен до тропически в различните климатични зони, с тенденции за по-силно затопляне - по всяка вероятност планетата излиза от ледников период. Биохарактеристика: наличие на органичен живот - положително; необикновено разнообразие от представители на фауната и флората, по приблизителни изчисления - десетократно повече от света на Хайна; господстващ вид - бозайници. Еволюционна характеристика: начало - датиращо от дълбока древност, неизяснен спусков механизъм; еволюция - протичаща с резки скокове и смяна на няколко геологични ери; наличие на разумен живот - засега неизвестно.
        Прекалено е хубаво, за да е истина, мисля си.
        Хвърлям папката настрани и уморено разтривам слепоочия. Не съм спал почти две денонощия и очите ми парят, но не съм в състояние да мигна - не и преди да съм научил отговора на онзи последен въпрос. Защото от него зависи съдбата на всички ни - моята, на екипажа и на останалите, спящи непробудно в камерите за анабиоза на “Аура”, очакващи събуждането, което може да не настъпи за тях никога. От него зависи бъдещето на Хайна...
        Демиан седи пред пулта за управление наблизо и разговаря по радиоканала с някоя от двете разузнавателни групи, намиращи се в момента на повърхността на Третата. Единствен аз още не съм стъпвал на нея, въпреки че редовно преглеждам видеозаписите, които сондите носят на борда. Не знам защо, може би от страх тя да не обсеби мислите ми като на другите, че красотата й ще ме покори, ще замъгли разсъдъка ми и няма да успея да взема безпристрастното решение, което всички очакват от мен - защото Третата е прекрасна. Навярно това е раят - ако някъде във вселената той съществува...
        - Прието - чувам да казва Демиан. - Прибирайте се. Край.
        Изправям се с въздишка - толкова рязко, че ставите ми изпукват. Напрежението сигурно се е отпечатало върху лицето ми и Демиан го долавя, когато извръща кресло към мен. Изглежда съвсем спокоен, както винаги. Понякога му завиждам...
        - Командор Йехова, - обажда се той - току що получих съобщение от Михаел. Приключили са с изследването. След малко тръгват насам.
        - А резултатите? - питам аз.
        - Не пожела да говори за това, щял да ни каже на борда. Във всеки случай не звучеше много весело.
        - Добре - отронвам. Вълната от лоши предчувствия, която ме залива, отнема гласа ми и за да не издам слабостта си, добавям - Има ли новини от Луситер?
        - Отпреди час. Продължават да работят на Острова. Събират образци.
        - Кога се завръщат на борда?
        - Не по-рано от три часа. Впрочем, ако искате, мога да се свържа с тях...
        - Няма нужда.
        Отново сядам в креслото, удавил поглед в екрана, в бездната от черна космическа пустота. Някъде там - на няколкостотин светлинни години по права линия се намира Хайна. Или онова, което беше останало от нея след избухването на Беа - червеното слънце на системата. Ако изобщо я имаше, сега тя представляваше огнена пустиня, лишена от живот. Техният собствен разцвет беше съвпаднал по време с гибелта на родната им звезда. Със свършека на нейния жизнен цикъл... Вероятността от подобно съвпадение беше едно на милиард, на билион - всъщност от гледна точка на вселенските мащаби и вечността не беше станало нищо, навярно в същия миг другаде се раждаха светове. Но защо трябваше да се случи точно на тях... Нито един от четирите огромни кораба, построени специално за целта и поели на път в различни посоки през неизвестността, не дочака края. Отлитането им беше пазено в тайна до последния момент, защото те - щастливците, избрани да се качат на борда, се брояха на пръсти, а на Хайна останаха милиарди. Щастливци... каква глупава дума! Несбъднатият кошмар щеше да ги преследва, където и да отидеха. Освен ако съдбата не им помогнеше да намерят друг подходящ за заселване свят - за да забравят...
        От пулта се разнася слаб мелодичен сигнал, едновременно с това долавям лекия тласък, предизвикан от скачването на совалката с кораба. Няколко минути по-късно в залата влизат Михаел и останалите трима от неговата група. Бързат, дори не са свалили скафандрите. По лицата им е изписана някаква смесица от възбуда и разочарование, сякаш току-що са се простили с нещо, което са смятали за неприкосновено. Веднага разбирам какво означава то. И надеждата с вик умира в мен.
        - Трябва и вие да опитате, командоре - подхвърля Михаел със своята обезоръжаваща усмивка, като внимателно оставя до себе си малкия биоконтейнер с проби. - Въздухът на Третата е божествен. Този аромат... просто не може да се сравни с друго!
        Трябваше да се досетя - дишали са планетен въздух, въпреки строгите разпоредби на корабния правилник. При други обстоятелства бих им наложил наказание, но сега ми е все едно. Приличат на възбудени от игра деца.
        Кимвам, за да прекъсна Михаел, и изричам онзи толкова важен въпрос:
        - Носите ли резултатите от теста?
        - Да - бавно отвръща той и посърва. Няколко секунди мълчи, като че напразно се опитва да събере мислите си. - Донесохме и пълни анализи на кръвните проби от обектите. Също и доста обширен видеоматериал, записан от камерите за наблюдение. Искате ли да го видите? - опитва се да отклони въпроса.
        - Не - отвръщам рязко. - По-късно може би.
        - По-късно... разбира се, по-късно - повтаря автоматично Михаел.
        - Степен на развитие? - помагам му аз.
        - Деветнайсет. По скалата на Данате... - гласът му заглъхва до шепот. - Нямаме късмет, командоре.
        Отпускам се обезсилен в креслото. Напрежението изтича от мен подобно гореща струя. Просто съм уморен - толкова уморен, че ми се иска да заспя и повече да не се събуждам. Деветнайсет... - отеква в съзнанието ми. Нима е възможно да се намират на толкова високо стъпало?! Следваше, че тези примитивни и грозни създания, ходещи дори изправени трудно, са на крачка от овладяването на огъня.     След сто или двеста хиляди години те щяха да се превърнат в разумни човешки същества и да поставят началото на цивилизация, а не след дълго - и да полетят към звездите. Това означаваше, че Третата е забранен свят... Колко жалко!

продължение